— ТОВА Е АБСОЛЮТНО ВЯРНО.

— Тогава може би ще можеш да ни кажеш. какво точно се случи тази сутрин? — попита Галдър. Посъвземайки се, той добави гръмко: — Повелявам ти това в името на АЗИМРОТ, в името на ТЧИКЪЛ, в името на…

— ДОБРЕ ДЕ, ДОБРЕ, ЯСЕН СИ МИ — каза Смърт. — КАКВО ТОЧНО ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ? ТВЪРДЕ МНОГО НЕЩА СЕ СЛУЧИХА ТАЗИ СУТРИН, РОДИХА СЕ ХОРА, УМРЯХА ХОРА, ВСИЧКИ ДЪРВЕТА ПОРАСНАХА МАЛКО, ВЪЛНИЧКИТЕ ОБРАЗУВАХА ИНТЕРЕСНИ КОНФИГУРАЦИИ В МОРЕТО…

— Имам предвид Октаво — студено каза Галдър.

— ТОВА? А, ТОВА БЕШЕ САМО ЕДНО ПРЕОБРАЗУВАНЕ НА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА. ОЧЕВИДНО ОКТАВО СЕ Е РАЗТРЕВОЖИЛ ДА НЕ БИ ДА ЗАГУБИ ОСМАТА СИ МАГИЯ. ТЯ ПАДАЛА ОТ ДИСКА, КАКТО ИЗГЛЕЖДА.

— Чакай, чакай — спря го Галдър. Почеса брадичката си. — За онази в главата на Ринсуинд ли говорим? Висок, слаб, малко щърбав? Онази…

— КОЯТО ТОЙ РАЗНАСЯ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ, ДА.

Галдър се намръщи. Това му се струваше прекалено. Всеки знае, че когато един магьосник умре, всички магии в главата му излизат на свобода, така че защо ще си прави труда да спасява Ринсуинд? Магията просто ще си долети обратно след време.

— Да се сещаш защо? — каза без да мисли и после опомняйки се навреме, бързо добави, — в името на ИРРИФ и КХАРЛА, заклинам те и…

— ЩЕ МИ СЕ ДА ПРЕСТАНЕШ С ТОВА — каза Смърт. — ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО ЗНАМ Е, ЧЕ ВСИЧКИ МАГИИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ КАЗАНИ ЗАЕДНО НА СЛЕДВАЩИЯ СВИНЕБЪДНИ ВЕЧЕР, ИНАЧЕ ДИСКЪТ ЩЕ БЪДЕ РАЗРУШЕН.

— Ей ти, я говори по-високо — настоя Грейхалд Сполд.

— Млъкни! — викна Галдър.

— АЗ?

— Не, той. Малоумен стар…

— Чух това! — озъби се Сполд. — Вий, младите… — Той спря. Смърт го гледаше замислено, сякаш се опитваше да запомни лицето му.

— Виж кво — каза Галдър, — повтори само за онова, ако обичаш? Дискът ще бъде какво?

— РАЗРУШЕН — повтори Смърт. — МОГА ЛИ СЕГА ДА СИ ВЪРВЯ? ЗАБРАВИЛ СЪМ СИ ПИТИЕТО.

— Един момент — избърза Галдър. — В името на ЧЕЛИЛИКИ и ОРИЗОН и тъй нататък, какво ще рече това „разрушен“?

— ТОВА Е ЕДНО ДРЕВНО ПРОРОЧЕСТВО, НАПИСАНО НА ВЪТРЕШНИТЕ СТЕНИ НА ВЕЛИКАТА ПИРАМИДА НА ТСОРТ. ДУМАТА „РАЗРУШЕН“ СЕ РАЗБИРА ОТ САМО СЕБЕ СИ СПОРЕД МЕН.

— И това е всичко, което можеш да ни кажеш?

— ДА.

— Но Свинебъдни вечер е само след два месеца!

— ДА.

— Можеш поне да ни кажеш къде е Ринсуинд сега.

Смърт вдигна рамене — жест, за който телосложението му беше особено подходящо.

— В ГОРАТА НА СКЪНД ОТКЪМ РЪБА СПРЯМО ПЛАНИНИТЕ РАМТОП.

— Какво прави там?

— САМОСЪЖАЛЯВА СЕ.

— Аха.

— СЕГА МОГА ЛИ ДА ТРЪГВАМ?

Галдър кимна разсеяно. Беше се замислил печално за ритуала на прогонването, който започваше с думите: „Върви си, гнусна сянко“ и съдържаше някои доста внушителни пасажи, които се бе упражнявал да казва, но някак си сега не можа да събере никакъв ентусиазъм.

— А, да — каза. — Благодаря ти, да. — И веднага, тъй като все пак си е по-добре да не си създава човек врагове, дори сред създанията на нощта, добави любезно: — Надявам се, че купонът ще е приятен.

Смърт не отвърна. Той гледаше Сполд, тъй както куче гледа кокал, само дето в този случай нещата горе-долу изглеждаха наопаки.

— Казах, че се надявам купонът да е приятен — повтори високо Галдър.

— В МОМЕНТА Е ПРИЯТЕН — монотонно каза Смърт. — МИСЛЯ, ЧЕ МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ РАЗВАЛИ МНОГО БЪРЗО В ПОЛУНОЩ.

— Защо?

— ЗАЩОТО ТОГАВА ВСИЧКИ МИСЛЯТ, ЧЕ ЩЕ СИ СВАЛЯМ МАСКАТА.

Той изчезна, оставяйки след себе си само една коктейлна бъркалка и къс хартия гирлянд.

Имаше един незабелязан наблюдател на всичко това. Разбира се, съвсем против правилата, но Траймън знаеше всичко за правилата и винаги беше смятал, че те са за да се създават, а не да се изпълняват. Дълго преди осемте мага да започнат сериозно да спорят за това какво точно е имало предвид привидението, той вече се намираше долу в главните етажи на Университетската библиотека.

Мястото вдъхваше страх. Много от книгите бяха магически, а това, което никога не трябва да се забравя за магическите трактати е, че те са смъртоносни в ръцете на всеки обичащ реда библиотекар, защото той без друго ще ги набута всичките на един рафт. Това никак не е добра идея при книги, от които обикновено изтича магия, тъй като повече от една-две заедно образуват критическа Черна Маса. Отгоре на всичко, много от по-незначителните заклинания са твърде придирчиви по отношение на компанията си и нерядко изразяват недоволството си, като злобно запращат книгите си насам-натам из стаята. И разбира се, винаги съществува и почти неусетното присъствие на Съществата от Занданните Измерения, които се тълпят около магическата пробойна и непрестанно сондират стените на действителността.

Работата на магическия библиотекар, който трябва да прекарва работното си време в тази опасно заредена атмосфера, носи големи рискове.

Главният библиотекар, който седеше върху бюрото си и тихичко белеше портокал, много добре съзнаваше това. Той вдигна очи при влизането на Траймън.

— Трябва ми всичко, каквото имаме за Пирамидата на Тсорт — рече Траймън. Беше се подготвил — извади банан от джоба си.

Библиотекарят скръбно го погледна и тупна тежко на пода. Траймън усети как мека ръка се пъха нежно в неговата и библиотекарят го поведе, като се поклащаше тежко насам-натам между полиците с книги. Сякаш държеше малка кожена ръкавица.

Около тях книгите пращяха и искряха, когато случайно разреждаща се ненасочена магия просветваше отправяйки се към грижливо прикрепените към полиците заземители. Усещаше се някаква тенекиена синя миризма и на самия предел на слуха — ужасното цвъркане на занданните същества.

Както много други части от Невидимия Университет, библиотеката заемаше много повече място, отколкото предполагаха външните й измерения, тъй като магията изкривява пространството по странен начин и може би беше единствената библиотека във вселената с рафтове в стил Мьобиус. Но неписаният каталог на библиотекаря работеше съвършено. Той спря до извисяващ се куп плесенясали книги и се хвърли нагоре в мрака. Чу се шумолене на хартия и към Траймън се понесе облак прах. След малко библиотекарят се върна с тънко томче в ръце.

— Ууук — каза той.

Траймън я пое внимателно.

Корицата бе издраскана и подгъната, позлатата на заглавните букви отдавна се беше изличила, но макар и трудно, той успя да разчете думите на стар магически диалект от Долината Тсорт:

„Виеликийот Храмъ на Тсортъ Мистическайа Иннтурийа“.

— Ууук? — запита тревожно библиотекарят. Траймън разгърна плахо страниците. Не му вървяха много езиците, винаги ги беше смятал за крайно неефективно средство, което по право би трябвало да бъде заменено с някакъв тип лесно разбираема числена система, но това като че ли беше точно, което търсеше. Цели страници бяха изпълнени със смислени йероглифи.

— Това ли е единствената книга върху Пирамидата на Тсорт, която имате? — попита бавно.

— Ууук.

— Сигурен ли сте?

— Ууук.

Траймън се заслуша. Много далече се чуваше шум от приближаващи стъпки и спорещи гласове. Но той и за това се беше подготвил.

Посегна към джоба си.

— Желаете ли още един банан? — попита.

Гората на Скънд наистина беше омагьосана, нещо не така необикновено на Диска, и беше единствената гора в цялата вселена, която се наричаше на местния език „Пръстът ти бе, глупак“ — буквалното значение на думата „Скънд“. Причината за това е едно за съжаление често срещано явление. Когато първите изследователи от топлите земи около Кръглото Море пристигнали от мразовитите вътрешни зони, те попълвали белите петна по картите си като хващали най-близкия туземец, сочели му някакъв далечен природен обект, говорейки ясно и високо и записвали това, което им казвал шашардисаният човечец. Така били обезсмъртени в поколения атласи географски чудатости като „Просто Планина“, „Отде Да Знам Бе“ и разбира се „Пръстът Ти Бе Глупак“.