— Но ти току-що чу…

Ринсуинд въздъхна.

— Виж какво. Всичко се свежда до проста биология, нали така? Ако ще говориш, трябват ти съответните органи, като бели дробове, устни и, и…

— Гласни струни — каза дървото.

— Да де, именно — рече Ринсуинд. Млъкна и се загледа мрачно в дъжда.

— А аз си мислех, че магьосниците знаят всичко за дърветата, горската грана и тям подобни — в гласа на Двуцветко прозвуча упрек. Много рядко нещо в гласа му даваше да се разбере, че не смята Ринсуинд за великолепен чародеец и магьосникът подскочи.

— Знам, знам — рече грубо.

— Тогава какъв вид дърво е това? — попита туристът.

Ринсуинд погледна нагоре.

— Бук — отсече.

— Фактически… — почна дървото, но веднага млъкна. Беше уловило погледа на Ринсуинд.

— Тези неща там горе приличат на дъбови желъди — усъмни се Двуцветко.

— Да, така е, това е сесилната или още хептокарпическа разновидност — каза Ринсуинд. — Плодовете действително много приличат на дъбови желъди. Практически могат да заблудят всекиго.

— Глей ти — възкликна Двуцветко, — ами какъв е онзи храст ей там, тогава?

— Леска.

— Но по него има бодли и червени боровинки!

— Е и? — строго каза Ринсуинд и го изгледа свирепо.

Двуцветко се предаде пръв.

— А, нищо — каза отстъпчиво. — Сигурно са ме информирали грешно.

— Точно така.

— Но под него има някакви големи гъби. Могат ли да се ядат?

Ринсуинд предпазливо ги огледа. Наистина бяха много големи и шапките им бяха на бели и червени петна. По-точно бяха от сорт, който местният шаман (който в момента се намираше на няколко мили и се сприятеляваше с една скала) обикновено ядеше само след като първо си завържеше с въже единия крак за някоя скала. Нямаше как, трябваше да излезе под дъжда да ги огледа. Коленичи в шумата и надникна под шапката. След малко пророни едва-едва:

— Не, изобщо не стават за ядене.

— Защо? — извика Двуцветко. — Да не би жълтият цвят на ръбчетата отдолу да не е какъвто трябва да бъде?

— Не, не е това…

— Сигурно браздите по пънчетата им не отговарят тогава.

— Съвсем нормално изглеждат, всъщност.

— Шапките тогава. Сигурно цвета им не е както трябва, а? — попита Двуцветко.

— Не съм сигурен за това.

— Е, добре де, тогава защо да не могат да се ядат?

Ринсуинд се изкашля.

— Ами заради вратичките и прозорчетата — каза нещастно, — веднага ги издават.

Гръм се търкаляше из Невидимия Университет. Дъжд се лееше върху покрива му и гъргореше през муцунестите му водоналивници, макар че един-два от по-хитрите бяха офейкали и се бяха подслонили под лабиринта от керемиди. Далеч под покрива, в Голямата Зала, осемте най-могъщи магьосника в света на Диска се събраха в осемте върха на церемониалния октограм. В действителност те може би не бяха най-могъщите, но със сигурност притежаваха огромни способности за оцеляване, което в магьосническия свят на жестока конкуренция беше почти едно и също. Зад всеки магьосник осми ранг стояха по половин дузина седморангови, които се опитваха да го избутат и на старшите магьосници се налагаше да култивират въпросително отношение към, да речем, скорпиони намерени в леглата им. Една древна поговорка обобщава: „Когато на един магьосник му омръзне да търси парчета стъкло в обяда си“, се казва в нея, „значи му е омръзнал живота“.

Най-старият магьосник, Грейхалд Сполд от Древните и Съвсем Истински Мъдреци от Неразкъсания Кръг се облегна тежко на украсения си жезъл и тъй рече, казвайки:

— Кажи си приказката Уедъруакс, че краката хич не ме държат.

Галдър, който беше поспрял просто за ефект, го изгледа свирепо.

— Добре тогава, ще бъда кратък…

— Тъй те искам.

— Всички ние сме поискали напътствия относно събитията от тази сутрин. Може ли някой измежду нас да каже, че е получил такива?

Магьосниците се погледнаха, без да се извръщат. Никъде, освен на профсъюзно събрание за оказване на братска помощ, не се среща толкова много взаимно недоверие и подозрение, както в сборище на старши чародейци. Голата истина обаче беше, че денят протече много зле. Обикновено споделящи информация демони, свикани набързо от Занданните Измерения, се бяха смутили и боязливо се бяха дръпнали вместо да отговорят на въпроса. Магическите огледала се бяха напукали. Картите мистериозно се бяха превърнали в късчета празна хартия. Кристалните кълба бяха помътнели. Даже чаените листчета, обикновено презирани от магьосниците като лекомислени и незаслужаващи внимание, се бяха скупчили на дъното на чашите и бяха отказали да се помръднат.

Накратко, сбраните магьосници бяха объркани. Чу се всеобщо утвърдително мърморене.

— Следователно, аз предлагам щото да извършим Ритуала на Ашк Енте — изрече Галдър драматично.

Трябваше да си признае, че се бе надявал на по-добра реакция, нещо от рода на, ами „Не, само не ритуала на Ашк Енте! Човек не е предназначен да се бърка в такива неща!“ В действителност се чу всеобщо одобрително мрънкане.

— Добра идея.

— Изглежда разумно.

— Карай да върви тогава.

Леко обезпокоен, той даде знак на процесия от по-второстепенни магьосници, които внесоха различни магически средства в залата. Вече намекнахме, че по това време съществуваше известно разминаване сред магьосническото братство за това как трябва да се практикува магия.

Особено по-младите магьосници никога не пропускаха случай да изтъкнат, че е време магията да осъвремени имиджа си и че всички те трябва да престанат да се туткат с парченца восък и кости, а да поставят цялата работа на правилно организирана основа, с научноизследователски програми и тридневни конференции в добри хотели, където биха могли да се четат доклади със заглавия като „Съвременни тенденции при Врачуване с Пръст“ или „Ролята на Бързоходните ботуши в хуманното общество“.

Траймън, например, напоследък почти не се занимаваше с магия, а ръководеше Ордена с акуратността на пясъчен часовник, пишеше купища паметни бележки и държеше на стената в офиса си Голямо табло, цялото в цветни точки, флагчета и линии, което никой друг не разбираше истински, но което изглеждаше много респектиращо. Другият тип магьосници смятаха всичко това за тресавищен газ под налягане и не искаха да имат нищо общо с някакъв имидж, освен ако той не е от восък и не е набоден с шишове.

Главите на осемте ордена принадлежаха към последния тип, традиционалисти до един, и приборите струпани около октограма имаха недвусмислено не-измишльотински, окултен вид. Рога от овен, черепи, метални принадлежности в стил барок и тежки свещи се виждаха навсякъде, въпреки откритието на по-млади магьосници, че Ритуалът Ашк Енте би могъл чудесно да се извърши и само с три малки парченца дърво и 4 куб.см. миша кръв.

Подготовката обикновено отнемаше няколко часа, но съчетаната мощ на старшите магьосници я скъси значително и, след някакви си 40 минути, Галдър напевно изрече последните думи на заклинанието. Те увиснаха за малко пред него преди да се разтворят.

Въздухът в центъра на октограма проблясна и се сгъсти, и изведнъж се оказа, че съдържа висока тъмна фигура. Почти цялата беше скрита от черна мантия с качулка и май така беше по-добре. Държеше коса в едната ръка и човек не можеше да не забележи, че там където би трябвало да са пръстите, имаше само бели кости.

Другата ръка на скелета държеше малки парченца сирене и ананас, набодени на пръчица.

— Е? — каза Смърт с глас, съчетал топлината и цвета на айсберг. Той улови втренчените погледи на магьосниците и посочи с очи към пръчиците.

— ИДВАМ ОТ КУПОН — додаде нещо като упрек.

— О, Създание на Земята и Тъмата, ний всинца те заклинаме да се отречеш от… — започна Галдър с твърд заповеднически глас.

Смърт кимна.

— ДА, ДА, ТОВА ГО ЗНАМ — каза. — ЗАЩО МЕ ПРИЗОВАХТЕ?

— Говори се, че виждаш и миналото, и бъдещето — рече Галдър малко кисело, тъй като голямата реч за заставянето и заклинанието беше една от любимите му и хората казваха, че много му се удава.