Въпросът е, че описателната литература много рядко е съвсем точна и по време на царуването на Олаф Куимбли II като Патриций на Анкх бяха прокарани някои закони с решимостта да се прекратят неща от тоя сорт и да се въведе правдивост в репортажите. Така, ако в една легенда се казва за прочут герой, че „всички хора славели неговата юначност“, всеки мислещ за живота си бард би добавил незабавно „с изключение на някои хора от родното му село, които го мислели за лъжец, и доста много други хора, които изобщо не били го и чували“. Поетичното сравнение стриктно се ограничаваше в твърдения като: „могъщият му жребец беше бързоходен като вятъра в един сравнително тих ден, да речем сила на вятъра Трета Степен“, а всякакви мъгляви приказки за възлюблена с лице, което спуска на вода хиляда кораба би трябвало да бъдат подкрепяни от доказателства, че обектът на желанието наистина прилича на бутилка шампанско.

Куимбли най-накрая бил убит от раздразнен поет по време на един експеримент, проведен в палата, за да се докаже оспорваната точност на поговорката — „Перото е по-силно от сабята“, която после в негова памет била поправена да включва фразата „само ако сабята е много малка, а перото много остро“.

И така. Приблизително шестдесет и седем, може би шестдесет и осем процента от града спяха. Не че останалите граждани, промъкващи се тук-там в процеса на общо взето незаконните си занимания, забелязваха как бледият прилив приижда по улиците. Само магьосниците, свикнали да виждат невидимото, го наблюдаваха как се пени през далечните поля.

Дискът, понеже е плосък, няма истински хоризонт. Разни авантюристично настроени моряци със странни идеи, породени от твърде дългото взиране в яйца или портокали, които тръгваха за антиподите, скоро научаваха, че причината далечните кораби понякога да изглеждат като да изчезват оттатък края на света беше тази, че те наистина изчезваха оттатък края на света.

Но все пак и за взора на Галдър съществуваше предел в този мъгляв и прашен въздух. Той погледна нагоре. Високо над Университета се издигаше мрачната древна Кула на Изкуството, призната за най-старата сграда върху Диска с прочутата си вита стълба от осем хиляди осемстотин и осем стъпала. От нейния назъбен покрив, свърталище на гарвани и водоналивници с обезпокоително бдителни каменни муцуни, един магьосник би могъл да обхване с поглед всичко до самия край на Диска. След като му свършат десетте и нещо минути ужасно кашляне, разбира се.

— Поврага — изломоти. — Каква в края на краищата ми е ползата, че съм магьосник? Авиенто, тесалос! Ще летя! Към мен, духове на въздуха и тъмнината!

Простря възлеста ръка и посочи към отломка от рушащ се парапет. Изпод никотиненожълтите му нокти излезе октаринов огън и избухна в порутения камък далече над него.

Той се срути. По силата на прецизно калкулираната размяна на скорости Галдър се издигна с развяваща се около кокалестите му крака риза. Все по-високо и по-високо се възнасяше, фучейки през бледата светлина като, като — е, добре, като възрастен, но силен магьосник, който се изстрелва нагоре от експертно прицелен пръст върху везните на вселената. Приземи се в куп стари гнезда, възстанови равновесие и се взря надолу към главозамайващата картина на зазоряването върху Диска.

По това време от дългата година Кръглото море беше почти откъм залез слънце спрямо Кори Селести и когато дневната светлина се разля по земите около Анкх-Морпорк, сянката на планината се вряза сред пейзажа като стрелката на Божия слънчев часовник, но откъм нощната страна, надпреварвайки се с бавната светлина към края на света, продължаваше да се надига струйка бяла мъгла. Чу пукот от сухи съчки зад себе си. Обърна се и видя Импер Траймън, втори по ранг в Ордена, единственият освен него, който беше издържал на изпитанието.

За момента Галднър не му обърна внимание, само си напомни да се държи здраво за каменния перваз и да усили личните си заклинания за защита. Повишението в ранг идваше бавно в тази професия, която по традиция дарява дълъг живот и се смяташе, че младите магьосници често търсят да напреднат, възползвайки се от изстиналото място на някой труп, като първо се отърват от заемащия го. Освен това, имаше нещо обезпокоително в младия Траймън. Не пушеше, пиеше само преварена вода, а и Галдър с ужас подозираше, че е умен. Не се усмихваше достатъчно често, обичаше цифрите и онзи вид организационни схеми, които показват много квадратчета със стрелки, сочещи към други квадратчета. С една дума, беше от ония, дето можеха да използуват думата „персонал“, и то на място.

Цялата видима част от Диска вече бе покрита с блестяща бяла кожа, която й беше точно по мярка. Галдър погледна към собствените си ръце и видя, че са покрити с бледа мрежа от лъскави нишки, които следваха всяко негово движение.

Разпозна този тип магия. Беше я използувал преди. Но неговата беше в по-малък мащаб — в много по-малък.

— Това е магия за Промяна — каза Траймън. — Целият свят се променя в момента.

Някои хора, помисли си мрачно Галдър, щяха да имат благоприличието да сложат възклицателен знак на края на твърдение от този род.

Чу се звук, възможно най-слабият от чистите тонове, висок и остър, като пукване на мише сърце.

— Какво беше това? — попита Галдър.

Траймън вирна глава.

— До диез, мисля — отвърна.

Галдър не каза нищо. Лъскавата белота беше изчезнала и първите звуци на пробуждащия се град почнаха да се процеждат нагоре към двамата магьосници. Всичко изглеждаше съвсем същото, както преди. Нима целият този труд беше само и само нещата да си останат същите?

Той потупа разсеяно джобовете на ризата си и най-накрая намери това което търсеше, зад ухото си. Пъхна влажния фас в устата си, извика мистичен огън измежду пръстите си и силно си дръпна от жалката папироса, докато пред очите му заиграха сини пламъчета. Изкашля се един-два пъти. Беше се замислил наистина дълбоко. Опитваше се да си спомни дали някой от боговете не му дължи някаква услуга.

Всъщност боговете не по-малко от магьосниците бяха озадачени от всичко това, но бяха безсилни да направят каквото и да било, а освен това бяха заети в продължилата цяла вечност битка с Ледените Великани, които бяха отказали да върнат косачката за ливади.

Все пак, някакво обяснение на това какво наистина се беше случило, би могло да се намери във факта, че Ринсуинд, чийто изминал живот тъкмо беше стигнал до един интересен момент когато беше петнадесетгодишен, изведнъж откри, че в края на краищата не умира, а виси с главата надолу на някакъв бор.

Слезе лесно, падайки неконтролируемо от клон на клон, докато се приземи на главата си в купчина борови иглички, където полежа, мъчейки се да си поеме дъх с мисълта какво не би дал само и само да беше по-добър човек. Някъде, сигурен беше, трябваше да има напълно логична връзка. В един миг на човек му се случва да умира, след като е паднал от ръба на света, а в следващия — виси надолу с главата на някакво дърво.

Както винаги ставаше в такива моменти, Магията се надигна в мозъка му.

Преподавателите на Ринсуинд единодушно бяха заключили, че той е роден магьосник толкова, колкото рибите са родени алпинисти. Вероятно и иначе щяха да го изхвърлят от Невидимия Университет — не можеше да запомни магиите и от пушенето му ставаше лошо — но това, което наистина му причини неприятности, беше глупостта му да се промъкне в стаята на окованата с вериги Октаво и да я отвори. Освен това неприятностите се увеличиха още повече от факта, че никой не можа да проумее как така всички катинари временно се бяха отключили.

Магията не беше придирчив квартирант. Само си кротуваше като стара жаба на дъното на блатото. Винаги обаче, когато Ринсуинд се чувстваше наистина уморен или много уплашен, тя се опитваше да го накара да я каже. Никой не знаеше какво би станало, ако една от Осемте Велики Магии се каже самостоятелно, но се смяташе, че най-доброто място за наблюдение на ефекта би била следващата вселена.