Тръгна безгрижно по коридора, без да обръща внимание на гневните крясъци на магьосниците, които тъкмо откриваха колко е невъзможно да се правят магии в стая, строена така, че да бъде непроницаема за магия.

Октаво се гърчеше, но Траймън я държеше здраво. Сега започна да тича, без да мисли за ужасните неща, които усещаше под мишницата си, докато книгата се променяше и превръщаше в твари космати, кокалести и бодливи. Престана да чувства ръката си. Слабите бърборещи звуци, които чуваше от известно време се усилиха, гонени от други — хилене, подканване, гласове на невъобразими ужаси, които Траймън твърде лесно си въобразяваше. Докато тичаше през Голямата Зала и нагоре по парадното стълбище, сенките започнаха да се движат, да се преобразуват и да затягат обръча си около него. Усети също така, че нещо го преследва, нещо с пъргави крака, което се движи неприлично бързо. По стените се образува лед. Вратите се втурваха срещу му, докато просвистяваше край тях.

Имаше чувството, че стъпва не върху стъпалата, а върху някакъв език…

Траймън не напразно бе прекарал дълги часове в любопитния еквивалент на гимнастически салон на Университета, трупайки психомускули. Не се доверявай на сетивата, знаеше той, защото те могат да бъдат измамени. Стълбите са някъде там, пожелай да бъдат там, призови ги към съществуване, както се катериш и човече, добре би било да го направиш майсторски. Защото това не е само въображение.

Великият АТуин забави хода си.

С лапи, големи колкото континенти, небесната костенурка се бореше с притегателната сила на звездата и чакаше.

Нямаше да чака дълго…

Ринсуинд се промъкна в Голямата Зала. Някой бе запалил факли и като че ли бе подготвил сцената за някакъв вид магическа работа. Но церемониалните свещници бяха прекатурени, сложните октограми, изрисувани с тебешир върху пода бяха поизтрити тук-там, сякаш нещо бе танцувало върху тях и въздухът бе изпълнен с някаква миризма, неприятна даже по либералните Анкх-Морпоркски стандарти. В нея имаше нещо, което напомняше на сяра, но върху него се наслагваше нещо по-лошо. Миришеше като дъното на изкуствено езерце.

В далечината се чу шум от падане и много крясъци.

— Изглежда портите се строполиха — отбеляза Ринсуинд.

— Да се махаме оттук — подкани Бетан.

— Подземията са насам — каза Ринсуинд и тръгна през един сводест портал.

— Там долу?

— Да. Тук ли предпочиташ да останеш?

Той взе една факла от поставката й на стената и тръгна надолу по стълбите.

След първите няколко площадки стените вече не бяха облицовани, а каменни. Тук-там някои тежки врати бяха подпрени така, че да стоят отворени.

— Чух нещо — съобщи Двуцветко.

Ринсуинд наостри уши. Наистина се чуваше някакъв шум от дълбините под тях. Не звучеше страшно. Като че ли много хора чукаха по някаква врата и викаха „Ей“.

— Да не би да са онези твари от Занданните Измерения, за които ни разказваше? — попита Бетан.

— Те не псуват така — отвърна Ринсуинд, — Да вървим.

Забързаха по капещите тунели, като следваха крясъците, проклятията и дълбоката суха кашлица, която някак ги успокояваше — каквото и да свистеше така, решиха те, не би могло да представлява опасност.

Най-накрая стигнаха до една ниша, в която имаше врата. Тя изглеждаше достатъчно здрава, за да удържи прииждащо море. Съзряха малка решетка.

— Хей — извика Ринсуинд. Не беше от кой знае каква полза, но не можа да измисли нищо по-добро.

Настана внезапна тишина. После един глас от другата страна на вратата попита много бавно:

— Кой е там вън?

Ринсуинд позна този глас. От него с ужас се бе стряскал в мечтанията си през не един училищен следобед преди много години. Беше на Лемюъл Пантър, който някога се бе заел лично да набие основите на гадаене с кристал и призоваване на духове в главата на младия Ринсуинд. Той си спомни очите му, като свределчета върху свинското му лице и думите: „А сега, господин Ринсуинд ще излезе и ще начертае на дъската съответния символ“, и дългото милион мили разстояние до дъската покрай чакащите му съученици, докато отчаяно се опитваше да си спомни за какво бе каканизал гласа преди около пет минути. Дори и сега гърлото му съхнеше от ужас и неопределено чувство за вина. Занданните Измерения просто нямаха нищо общо с това.

— Моля, господине, това съм аз, господине, Ринсуинд, господине — проскърца гласът му. Видя как Двуцветко и Бетан го гледат със зяпнали уста и се изкашля. — Ето кой е. Ринсуинд. Да.

От другата страна на вратата зашумулкаха и зашептяха.

— Ринсуинд?

— Принц кой?

— Спомням си едно момче без никакви…

— Магията, помните ли?

— Ринсуинд?

Настана кратко мълчание. После един глас попита:

— Предполагам, че ключът не е в ключалката, нали?

— Не — отвърна Ринсуинд.

— Какво каза той?

— Каза: „не“.

— Характерно за момчето.

— Ъъ, кои сте там вътре? — попита Ринсуинд.

— Магистрите по магьосничество — отвърна гласът високомерно.

— Защо?

— Ами, ъъ, заключени сме тук вътре — неохотно поясни гласът.

— Заключени, с Октаво?

Шуш, Шуш.

— Октаво всъщност я няма тук вътре, всъщност — бавно изрече гласът.

— А, но вие сте вътре, така ли? — попита Ринсуинд възможно най-любезно, като в същото време се хилеше като некрофил в морга.

— Такъв е, изглежда, случаят.

— Има ли нещо, от което се нуждаете? — разтревожи се Двуцветко.

— Можете ли да се опитате да отворим с нещо ключалката? — попита Бетан.

— Безсмислено е — каза Ринсуинд. — Абсолютно непроницаема за крадци.

— Предполагам, че Коен щеше да може — заяви Бетан, — където и да е сега.

— Багажът веднага щеше да я разбие — съгласи се Двуцветко.

— Е, сега нищо не можем да направим — каза Бетан. — Хайде да излезем на чист въздух. Поне на по-чист въздух от тоя.

Тя се връцна и тръгна да излиза.

— Чакай, чакай — викна Ринсуинд, — колко типично, нали? На Стария Ринсуинд нищо няма да му хрумне, нали? О, не той е само калабалък да става, така е. Ритнете го като внимавате. Не разчитайте на него, той е…

— Добре де — разкая се Бетан. — Да чуем тогава.

— …нищожество, неудачник, само един… ъъ, какво?

— Как смяташ да отвориш вратата? — попита Бетан.

Ринсуинд я погледна със зяпнали уста. После погледна към вратата, Тя наистина беше солидна и ключалката имаше самозадоволителен вид.

Но той беше успял да влезе веднъж, преди много време. Ринсуинд студентът я беше блъснал, тя се бе отворила широко и само миг по-късно Магията бе скочила в мозъка му и бе съсипала живота му.

— Слушай — продума един глас иззад решетката, стремейки се да бъде любезен. — Иди и ни намери някой магьосник, хайде, момчето ми.

Ринсуинд пое дълбоко въздух.

— Отдръпнете се — кресна.

— Какво?

— Намерете нещо, зад което да се скриете — излая той със съвсем леко треперещ глас. — Вие също — нареди на Бетан и Двуцветко.

— Но ти не можеш…

— Не се шегувам!

— Не се шегува — подкрепи го Двуцветко. — Ей тази малка веничка отстрани на челото му, виждаш ли я, като запулсира така, е…

— Млъкни!

Ринсуинд неуверено вдигна едната си ръка и я насочи към вратата.

Последва пълна тишина. О, богове, помисли си той, какво ще стане сега?

В чернилката в дълбините на мозъка му Магията се размърда неспокойно.

Ринсуинд се опита да се настрои на вълните, или на каквото и да било там, на метала на ключалката. Ако успееше да предизвика дисхармония сред атомите там, така че да се разединят…

Нищо не се случи.

С мъка преглътна и насочи вниманието си към самата врата. Дървесината беше стара и почти вкаменена, вероятно не би горяла даже накисната в мазнина и пусната в пещ. Все пак се опита, като обясни на древните молекули, че трябва да опитат да подскачат нагоре-надолу, за да се стоплят…

В напрегнатата тишина на собствения си мозък, той впи свиреп поглед в Магията, която изглежда много се смути.