Спря се и върху въздуха около самата врата, размишлявайки как би могъл най-добре да го изкриви в неестествени форми, тъй че вратата да почне да съществува в съвсем друг набор от измерения.

Вратата не се и помръдваше, предизвикателно солидна.

Плувнал в пот, отново изминаващ в съзнанието си безкрайното разстояние до черната дъска пред ухилените лица на съучениците си, той отчаяно се обърна пак към ключалката. Би трябвало да е направена от малки късчета метал, не много тежки…

От решетката се чу едва доловим шум. Идеше от магьосници, които се отърсват от напрежението и клатят глави.

Някой прошепна: „Нали ти казах“…

Чу се слаб стържещ звук и щракане.

Лицето на Ринсуинд бе застинало като маска. Едри капки пот се стичаха от брадичката му. Чу се още едно изщракване и неохотно стържене на валове. Траймън бе смазал ключалката, но дългогодишната ръжда и праха бяха попили, а единствения начин, по който един магьосник може да помръдне нещо с магия, освен ако не успее да впрегне някакъв външен източник, е да използва машинарията на собствения си мозък.

Ринсуинд усилено се опитваше да попречи на мозъка си да бъде изтласкан през ушите.

Ключалката изтрака. Металните бутала, запънали в гнездата си, поддадоха, задвижиха лостовете.

Лостовете изщракаха, зъбците се захванаха. Чу се дълъг протяжен стържещ звук, който събори Ринсуинд на колене.

Вратата се отвори, завъртайки болните си панти. Магьосниците предпазливо се заизмъкваха.

Двуцветко и Бетан помогнаха на Ринсуинд да се изправи на крака. Лицето му бе сиво, олюляваше се.

— Не беше лошо — изкоментира един от магьосниците, разглеждайки отблизо ключалката. — Може би малко бавничко.

— Това няма значение! — сряза го Джиглад Уърт. — Вие тримата, да сте видели някого, като слизахте насам?

— Не — отвърна Двуцветко.

— Някой открадна Октаво.

Ринсуинд рязко вдигна глава. Фокусира очи.

— Кой?

— Траймън.

Ринсуинд преглътна.

— Един такъв висок? — попита Ринсуинд. — Всички казваха, че ще отиде далеч.

— Много по-далеч, отколкото предвижда, ако отвори книгата — рече един от магьосниците, който набързо си свиваше цигарка с треперещи пръсти.

— Защо? — попита Ринсуинд, — какво ще стане?

Магьосниците се спогледаха.

— Това е древна тайна, предавана от маг на маг, и не можем да я казваме на непосветени — отвърна Уърт.

— О, хайде, кажете я — помоли Двуцветко.

— Е, добре, може би вече е без значение. Един мозък не може да разбере всички магии. Ще рухне и ще остави дупка.

— Къде? В главата му?

— Хъм. Не. В материята на Вселената — обясни Уърт. — Той сигурно си мисли, че може сам да я контролира, но…

Усетиха звука преди да го чуят. Започна в камъните като бавна вибрация, после внезапно се изви в остър като бръснач стон, който заобикаляше ушните тъпанчета и се забиваше право в мозъка. Звучеше като човешки глас, който пее, или напява, или пък пищи, но съдържаше по-дълбоки и по-ужасяващи съзвучия.

Магьосниците пребледняха. После, като един се обърнаха и затичаха нагоре по стълбите.

Пред сградата се бяха събрали тълпи хора. Някои носеха факли, други бяха спрели, уловени от звука, докато са трупали сухи съчки около стените. Но всички бяха вперили очи нагоре към Кулата на Изкуството.

Магьосниците си проправиха път сред безчувствените тела и извърнаха погледи нагоре.

Небето бе пълно с луни. Всяка беше три пъти по-голяма от собствената луна на Диска, и всяка беше в сянка, с изключение на един розов сърп там, където я огряваше светлината на звездата.

Но пред всичко останало се открояваше нажеженият до бяло връх на Кулата на Изкуството. Бегло можеха да се забележат някакви силуети във вътрешността, но в тях нямаше нищо успокоително. Звукът бе преминал в нещо като жужене на оса, увеличено милиони пъти.

Някои от магьосниците паднаха на колене.

— Направил го е — продума Уърт, клатейки глава. — Отворил е пътека.

— Тези неща там демони ли са? — полюбопитства Двуцветко.

— О, демоните — рече Уърт. — Демоните са благословия в сравнение с тварите, които опитват да се промъкнат там горе.

— Те са по-лоши от всичко, което бихме могли да си представим — каза Пантър.

— Мога да си представя някои доста лоши неща — рече Ринсуинд.

— Тези са по-лоши.

— О…

— И какво предлагате да се направи? — попита ясен глас.

— Моля? — каза Уърт.

— Вие сте магьосници, нали така? — рече тя. — Е, хайде, направете нещо.

— Какво? Да се справим с това? — попита Ринсуинд.

— Да познавате някой друг?

Уърт зае нападателна позиция.

— Мадам, мисля, че Вие не разбирате напълно…

— Занданните Измерения ще се изсипят в вашата Вселена, нали така? — прекъсна го Бетан.

— Ами, да…

— Всички ние ще бъдем изядени от твари с пипала вместо лица, така ли е?

— Не чак толкова приятни, но…

— И вие просто ще оставите това да се случи?

— Слушай — почна Ринсуинд. — Всичко е свършено, ме виждаш ли? Не можеш да върнеш магиите обратно в книгата, не можеш да върнеш назад думите, които са изречени, не можеш…

— Можете да опитате!

Ринсуинд въздъхна и се обърна към Двуцветко.

Него го нямаше. Ринсуинд неизбежно обърна поглед към основата на Кулата на Изкуството и то тъкмо навреме, за да съзре как пълничката фигура на туриста, непохватно стиснала сабя в ръка, изчезна в една врата.

Краката на Ринсуинд решиха сами и, от гледна точка на главата му, напълно сгрешиха.

Останалите магьосници го наблюдаваха как тръгва.

— Е? — рече Бетан — Той отива.

Магьосниците се опитваха да не се гледат един друг в очите.

Накрая Уърт каза:

— Бихме могли да опитаме, предполагам. Май не се разпространява.

— Но ние не разполагаме с почти никаква магия — възрази един от магьосниците.

— Тогава предложи нещо по-добро.

Един по един, с блещукащите на свръхестествената светлина церемониални мантии, магьосниците се обърнаха и тежко запристъпваха към кулата.

Кулата бе куха отвътре, като каменните стъпала на стълбището й бяха прикрепени към стените във формата на спирала. Двуцветко беше завил вече няколко пъти, когато Ринсуинд го настигна.

— Чакай — рече, колкото се може по-безгрижно. — Това е работа за такива като Коен, не за теб. Не се обиждай.

— Той ще успее ли да свърши някаква работа?

Ринсуинд погледна нагоре към стрелналата се през далечното отвърстие в края на стълбището ултравиолетова светлина.

— Не — призна той.

— Значи и аз ще я свърша същата, не е ли така? — попита Двуцветко, като размаха откраднатата си сабя.

Ринсуинд заподскача след него, движейки се възможно най-близко до стената.

— Ти не ме разбра! — извика. — Там горе има невъобразими ужасии!

— Винаги си твърдял, че нямам никакво въображение.

— Това е така, признавам — отстъпи Ринсуинд,

— Но…

Двуцветко седна на стъпалата.

— Виж какво — почна. — Откакто съм дошъл тук с нетърпение чакам нещо такова. Искам да кажа, това е приключение, нали? Сам срещу боговете, или нещо подобно, нали?

Ринсуинд отвори и затвори устата си няхолко пъти преди да успее да отрони подходящите думи.

— Можеш ли да използваш сабя? — попита малодушно.

— Не зная. Никога не съм се опитвал.

— Ти си луд!

Двуцветко го изгледа с накривена на една страна глава.

— Много те бива по приказките — рече. — Аз съм тук, защото не съм добре осведомен, ами ти? — Той посочи надолу, където останалите магьосници с мъка изкачваха стълбите. — Ами те?

Синя светлина прободе вътрешността на кулата. Чу се гръмотевица.

Магьосниците ги настигнаха, като кашляха ужасно и се мъчеха да си поемат дъх.

— Какъв е планът? — попита Ринсуинд.

— Няма такъв — отвърна Уърт.

— Така. Добре — рече Ринсуинд. — Тогава ще ви оставя да си го следвате.

— Ще дойдеш с нас — заяви Пантър.

— Но аз дори не съм истински магьосник. Вие ме изхвърлихте, не си ли спомняте?