— Не си спомням да сме имали по-малко способен студент — каза старият магьосник, — но ти си тук и не се нуждаеш от друга квалификация, освен тази. Хайде.

Блесна светлина и угасна. Ужасните звуци замряха като удушени.

Тишина изпълни кулата; една такава тежка, подтискаща тишина.

— Спря — отбеляза Двуцветко.

Нещо се раздвижи високо горе на фона на кръглия къс червено небе. То падаше бавно, като се преобръщаше и се отклоняваше насам-натам. Улучи стълбите един завой над тях.

Ринсуинд пръв стигна до него.

Беше Октаво. Но тя лежеше върху камъка отпусната и безжизнена, като лекия ветрец, който духаше към върха на кулата.

Двуцветко се появи задъхан зад Ринсуинд и погледна надолу.

— Празни са — прошепна. — Върху страниците й няма абсолютно нищо.

— Значи го е направил — рече Уърт. — Прочел е магиите. И то успешно. Нямаше да повярвам.

— Ами целия този шум — поколеба се Ринсуинд. — И светлината. Тези фигури. На мен не ми прозвуча много успешно.

— О, при всяка велика магическа операция, неизбежно се привлича известно количество извъндименсионално внимание — отхвърли съмненията Пантър. — Ефектно, нищо повече.

— Там горе като че ли имаше чудовища — обади се Двуцветко, като застана по-близо до Ринсуинд.

— Чудовища? Покажи ми ги тези чудовища! — подкани Уърт.

Инстинктивно погледнаха нагоре. Не се чуваше нито звук. Нищо не помръдваше на фона на кръглия къс светлина.

— Мисля, че трябва да се качим и, ъъ, да го поздравим — каза Уърт.

— Да го поздравите? — избухна Ринсуинд. — Той открадна Октаво! Заключи Ви!

Магьосниците си размениха многозначителни погледи.

— Е, да — отвърна един от тях. — Като напреднеш в занаята, момче, ще разбереш, че понякога е важен само успехът.

— Важно е не как си стигнал там — грубо обобщи Уърт, — а че си стигнал.

Те поеха нагоре по спиралата.

Ринсуинд приседна, като се взираше навъсено в мрака.

Почувства ръка на рамото си. Беше Двуцветко, който държеше Октаво.

— Книгите не заслужават такова лошо отношение — рече. — Погледни, прегънал е гърба й назад. Хората постоянно го правят, нямат си понятие как трябва да се отнасят с книгите.

— Ъхъ — смутолеви Ринсуинд.

— Не се тревожи — успокои го Двуцветко.

— Не се тревожа, просто съм ядосан — сряза го Ринсуинд. — Дай ми това проклето нещо!

Грабна книгата и гневно и рязко я отвори. Порови из задната част на мозъка си, където се таеше Магията.

— Е, хайде — изръмжа. — Прекара си добре, разби ми живота, сега се връщай там, където ти е мястото!

— Но аз… — запротестира Двуцветко.

— Магията, имам предвид Магията — уточни Ринсуинд. — Хайде, връщай се върху страницата!

Той впери гневен поглед в древния пергамент, докато очите му се кръстосаха.

— Тогава ще ти кажа! — изкрещя и гласът му отекна към върха на кулата. — Можеш да се присъединиш към останалите и да видим тогава дали ще ти е много добре!

Той пъхна книгата в ръцете на Двуцветко и залитайки се закатери нагоре по стълбите.

Магьосниците бяха стигнали до върха и не се виждаха. Ринсуинд се заизкачва след тях.

— Момче съм, така ли? — мърмореше. — Като напредна в занаята, а? — Аз успях да държа в главата си една от Великите Магии години наред, без да полудея напълно, не е ли тъй? — Той обмисли последния въпрос от всички възможни ъгли. — Точно така, успя — увери сам себе си. — Не започна да говориш на дърветата, дори когато дърветата почнаха да ти говорят на теб.

Главата му се появи в зноя на върха на кулата.

Беше очаквал да види почернели от огън камъни, кръстосани от следи на животински нокти, или може би даже нещо по-лошо.

Вместо това видя седемте старши магьосника, наредени около Траймън, който изглеждаше абсолютно невредим. Той се обърна и се усмихна приятно на Ринсуинд.

— А, Ринсуинд. Заповядай, ела при нас.

Значи така било, помисли си Ринсуинд. Цялата тази драмя за нищо. Може би аз наистина не съм роден за магьосник, може би…

Той вдигна поглед към очите на Траймън. Може би именно Магията, през годините, в които беше обитавала главата на Ринсуинд, бе повлияла на очите му. Може би времето, прекарано с Двуцветко, който виждаше нещата само такива, каквито би трябвало да бъдат, го бе научило да вижда нещата такива, каквито са.

Но сигурно бе едно — че възможно най-трудното нещо, което Ринсуинд беше правил в целия си живот, бе това да гледа Траймън, без да побегне от ужас или пък да си изповръща червата.

Останалите изглежда не бяха забелязали.

Освен това изглежда стояха съвсем неподвижни.

Траймън се бе опитал да задържи седемте Магии в мозъка си и той се бе разрушил, и Занданните Измерения безпогрешно си бяха представяли, че Тварите ще дойдат марширувайки от някаква пробойна в небето, размахвайки челюсти и пипала. Това бе старомоден начин, прекалено рискован. Дори безименните ужасии се научаваха да се движат в крак с времето. Единственото, което трябваше да превземат, бе една глава.

Очите му бяха празни дупки.

Знанието прободе мозъка на Ринсуинд като леден нож. Занданните Измерения ще представляват забавачница в сравнение с това, което Тварите биха могли да сторят в една подредена вселена. Хората копнееха за ред и именно ред щяха да получат — редът на затягащата се бурма, неотменимият закон за правите линии и цифри. Сами щяха да се молят за беди и нещастия…

Траймън го гледаше. Нещо го гледаше. И въпреки това, другите не бяха забелязали. Дали изобщо можеше да им обясни? Траймън изглеждаше както обикновено, с изключение на очите и една лека лъскавина на кожата.

Докато се взираше, Ринсуинд осъзнаваше, че има много по-лоши неща от Злото. Демоните в Ада измъчваха самите ни души, но го правеха точно защото високо ценяха душите; злото винаги ще се опитва да превземе вселената, ио то поне счита, че вселената си заслужава усилието. Докато сивият цвят зад тези празни очи ще тъпче и руши, без дори да удостои жертвите си с уважението на омразата. Изобщо няма даже да ги забележи. Траймън протегна ръка.

— Осмата магия — рече. — Дай ми я.

Ринсуинд отстъпи назад.

— Това е неподчинение, Ринсуинд. Аз съм в края на краищата твой шеф. Всъщност, току що ме избраха за върховен глава на всички Ордени.

— Така ли? — дрезгаво каза Ринсуинд. Погледна към останалите магьосници. Те стояха неподвижни, като статуи.

— О, да — любезно отвърна Траймън. — И то съвсем без да ги подтиквам. Много демократично.

— Предпочитах традицията — каза Ринсуинд, — така дори мъртвите получават глас.

— Ще ми дадеш магията доброволно — нареди Траймън. — Трябва ли да ти показвам какво ще направя в противен случай? И накрая пак ще ми я отстъпиш. Ще пищиш и ще молиш да те оставя да ми я дадеш.

Ако има някакъв край това, ето го, помисли си Ринсуинд.

— Ще трябва да си я вземеш — отвърна. — Аз няма да ти я дам.

— Аз си те спомням — почна Траймън. — Никак не те биваше като студент, ако се не лъжа. Ти така и не се довери на магията, непрекъснато твърдеше, че би трябвало да има по-добър начин за управление на една вселена. Е, ще видим. Имам планове. Ние с теб можем да…

— Без мен — твърдо заяви Ринсуинд.

— Дай ми Магията!

— Опитай да си я вземеш — каза Ринсуинд, отстъпвайки назад. — Мисля, че не можеш.

— О?

Ринсуинд скочи встрани, когато от пръстите на Траймън проблясна октаринов огън и превърна пода в бълбукаща каменна локвичка.

Усещаше как магията се спотаява в дълбините на мозъка му. Усещаше страха й.

В притихналите пещери на главата си, той понечи да я хване. Тя отстъпи стъписана, като куче, изправено пред побесняла овца. Той я последва, гневно тропайки през запустелите парцели и порутените бедняшки квартали на своето подсъзнание, и накрая я намери да се крие зад купчина порицани спомени. Тя изръмжа, изразявайки мълчаливо неподчинение, но на Ринсуинд тия не му минаваха.

„Значи така, а?“ — викна й той. — „Когато дойде времето да си разкрием картите, ти бягаш и се криеш, а? Страхуваш се, а?“