— От векове — поправи го Берил.
— Ще ги направи на пихтия всичките! — добави Яспис, като скачаше радостно нагоре-надолу по пръстите на краката на Ринсуинд.
— Понякога се случва някой наистина стар и голям трол да се запилее сам сред хълмовете и — ъ-ъ — скалата побеждава, нали разбирате?
— Не.
Кварц въздъхна.
— Хората понякога се държат като животни, нали? Така и някой трол понякога започва да мисли като скала, а скалите не обичат много хората.
Брекча, слабичък трол с варовиково покритие, потупа Кварц по рамото.
— Ще ги проследим, нали? — попита.
— Според легендата, трябва да помогнем на това пюре Ринсуинд.
Кварц се изправи, помисли малко, после хвана Ринсуинд за врата, вдигна го скърцайки и го постави на раменете си.
— Отиваме — рече твърдо. — Ако срещнем Дядо, ще се опитам да му обясня…
На две мили от тях в нощта се отдалечаваше колона от коне. На три от тях имаше пленници, на които вещо бяха затъкнати устата и завързани ръцете. Четвърти кон влачеше грубо изработена носилка, на която лежеше Багажът — овързан, омотан в мрежа и потънал в мълчание.
Херена тихо извика на колоната да спре и направи знак на един от хората си да се приближи.
— Съвсем сигурен ли си? — попита. — Не чувам нищо.
— Видях силуети на троли — каза той безстрастно.
Тя се огледа. Тук дърветата оредяваха и почваха сипеи, а пред тях пътеката водеше към плешив скалист хълм, който изглеждаше особено неприятен на червената звездна светлина.
Пътеката не й вдъхваше доверие. Беше извънредно стара, но нещо я беше направило, а да се убие трол никак не беше лесно.
Тя въздъхна. Изведнъж й се стори, че в края на краищата секретарската кариера никак не беше лош избор. Не за пръв път си помисли колко много недостатъци има в професията и на разбойничка — не на последно място и това, че мъжете не те вземат на сериозно, докато наистина не ги убиеш, след което и без това е все едно. Отгоре на всичко и тия кожени дрехи, дето й причиняват обриви, но изглежда бяха непреодолимо традиционни. Също и бирата. Такива като Хрън Варваринът и Симбар Убиецът с удоволствие гуляеха из долнопробни барове по цели нощи, но Херена не можеше да търпи тези места, освен ако не сервираха прилични питиета в малки чашки, за предпочитане с черешка. А що се отнася до тоалетните…
Но тя бе твърде голяма за крадла, твърде честна за убийца, твърде интелигентна за съпруга и твърде горда, за да се занимава с единствената друга възможна женска професия. Затова бе станала разбойничка и то не лоша и бе натрупала скромно състояние, което грижливо икономисваше с оглед на едно бъдеще, което все още не й беше ясно, но което, ако питаха нея, непременно щеше да съдържа биде…
Далеч някъде се чу да се разцепва дърво. Тролите от край време смятаха, че няма смисъл да се заобикалят дърветата.
Тя отново погледна нагоре към хълма. Възвишенията се разделяха в ляв и десен ръкав, по средата се извисяваше огромна издатина, а по нея — тя примижа — като че ли имаше някакви пещери? Тролски пещери. Но може би по-добре там, отколкото да се лутат в нощта. А след изгрев слънце нямаше да има проблеми.
Тя се наведе към Ганшъ, предводител на бандата Морпоркски наемници. Не беше много доволна от него. Вярно, имаше волски мускули и издържаше като вол, но за съжаление, май и умът му беше като на вол. Освен това бе зъл като пор. Като повечето от хлапаците от бордеите на Морпорк, с радост би продал баба си за лепило, и вероятно вече го бе направил.
— Ще тръгнем към пещерите и ще запалим голям огън при входа — нареди тя. — Тролите не обичат огньове.
Той й хвърли поглед, в който красноречиво говореше, че е на друго мнение относно това кой тук би трябвало да раздава заповеди, но устните му изрекоха:
— Ти си шефа.
— Точно така.
Херена погледна назад към тримата пленници. Нямаше съмнение, че това е сандъкът — Траймън го беше описал абсолютно точно. Но нито един от мъжете не приличаше на магьосник. Пък бил той и провален.
— О, боже — каза Кварц.
Тролите спряха. Нощта ги обгърна като кадифе. Зловещо избуха бухал — Ринсуинд поне реши, че е бухал, но орнитологията му беше малко мъглява. Възможно е да се е обадил славей, освен ако не е бил дрозд. Над главите им изпърпори прилеп — за него вече беше съвсем сигурен.
Беше също така много уморен и доста понатъртен.
— Защо каза „О, боже“? — попита.
Напрегна очи в тъмното. На хълма се виждаше далечно петно, което приличаше на огън.
— А, — досети се той. — Не обичате огън, нали?
Кварц кимна.
— Тай разрушава суперпроводимостта на мозъците ни — обясни, — обаче такъв малък огън няма да се отрази много на Стария ни Дядо.
Ринсуинд се огледа страхливо и се опита да долови шум от приближаването на трол-самец. Беше виждал какво могат да направят в една гора обикновени троли. Не че по природа обичаха да унищожават, те просто гледаха на органичната материя като на вид неудобна мъгла.
— Да се надяваме тогава, че няма да го намери — пламенно пожела Ринсуинд.
Кварц въздъхна.
— Шансът е почти нулев — отвърна, — запалили са го в устата му.
— Щам Бог ме накажва! — простена Коен, като безрезултатно подръпна въжето, с което бе завързан.
Двуцветко го изгледа мъгляво. Прашката на Ганшъ му беше направила доста голяма цицина отзад на главата и сега бе малко несигурен за някои неща, като започне от името си и върви все нагоре.
— Трябваше да ши отварям ушите — кореше се Коен. — Трябваше да внимавам, а не да ше жахлашвам по прикажките ти ж… кажгоде… онова, де твоето дъвчене. Шигурно пошвам да ше ражмеквам.
Изправи се на лакти. Херена и останалите от бандата стояха около огъня при входа на пещерата. Багажът кротуваше в мрежата си в един ъгъл.
— Тази пещера е някак странна — каза Бетан.
— Какво? — попита Коен.
— Ами, погледни я. Виждал ли си някога такива скали?
Коен трябваше да признае, че каменният полукръг на входа на пещерата е необичаен; всеки един от камъните надвишаваше човешки бой, изглеждаше твърде изхабен и изненадващо бляскав. На тавана точно над него имаше друг полукръг, досущ като долния. Цялостният ефект наподобяваше каменен компютър, конструиран от друид с мъгляви понятия за геометрията и лишен от чувство за гравитация.
— Погледни и стените.
Коен хвърли поглед към стената до себе си. По нея личаха жилки от червен кристал. Не можеше да твърди със сигурност, но като че ли дълбоко в самата скала непрекъснато припламваха мънички светлини. Ставаше и някакво извънредно голямо течение. Постоянен бриз духаше от черните недра на пещерата.
— Сигурна съм, че духаше на обратно като влизахме — прошепна Бетан. — Ти какво мислиш, Двуцветко?
— Ами, аз не разбирам много от пещери — каза, — но тъкмо сега си мислех колко интересно е онова сталагнещенце, дето виси от тавана ей там. Нещо като луковица, нали?
Погледнаха нещото.
— Не знам точно защо — добави Двуцветко, — но май няма да е лошо да се махнем от тука.
— Ами да — саркастично рече Коен. — Май най-добре да вжемем да ги помолим да ни отвържат и да ни пушнат, а?
Коен не беше прекарал много време в компанията на Двуцветко, иначе нямаше да се изненада, когато човечето кимна бодро и каза с високия, бавен и отчетлив тон, с който си служеше когато трябваше да общува на чужд език.
— Извинете! Бихте ли ни развързали и пуснали да си ходим? Тук е доста влажничко и става течение. Съжалявам.
Бетан погледна косо Коен.
— Трябваше ли да казва това?
— Жа мен е новошт, прижнавам.
И наистина, трима от групата около огъня тръгнаха към тях. Не изглеждаха да имат намерение да развързват когото и да било. Двамината, всъщност, като че ли бяха от ония, дето като видят, че някой е завързан, почват да си играят с ножове, да се гаврят с него и да се хилят цинично.
