Психиатрията още не беше измислена на Диска. Никой не бе тикал под носа на Ринсуинд мастилено петно, за да разбере дали не му хлопа дъската. Поради това, той би могъл да опише как скалите се превръщат отново в троли само с неясно бръщолевене за това как като гледаш огъня или облаците, внезапно се образуват картини.
В един момент виждаш съвсем обикновена скала, и изведнъж няколко пукнатини, дето през цялото време са си били все там, определено започват да изглеждат като уста или наострено ухо. В следващия момент, без изобщо да се променя нещо, насреща ти вече седи някакъв трол и ти се хили с уста, пълна с диаманти.
Няма да могат да ме смелят, каза си. Страхотно ще им прилошее от мене.
Това не го успокои кой знае колко.
— Значи ти си Ринсуинд, магьосникът — рече най-близкостоящият. Звучеше така, сякаш някой бяга по чакъл. — Знам ли? Мислех, че ще си по-висок.
— Може би е ерозирал малко — каза друг, — легендата е страхотно стара.
Ринсуинд се размърда неловко. Сигурен беше, че скалата на която седеше си променя формата, а освен това мъничък трол — не по-голям от дребно камъче — седеше дружелюбно на крака му и го гледаше с огромен интерес.
— Легенда? — попита Ринсуинд. — Каква легенда?
— Предавала се е от планина на чакъл от залеза9 на времето насам — рече първият трол. — „Когато червената звезда огрее небето, Ринсуинд, магьосникът, ще дойде да търси лук. Не го хапете. Много е важно да му помогнете да остане жив“.
Настъпи моментно мълчание.
— Това ли е всичко? — попита Ринсуинд.
— Да — отвърна тролът. — Винаги ни е озадачавала. Повечето от нашите легенди са много по-вълнуващи. Едно време е било по-интересно да си трол.
— Така ли? — пророни Ринсуинд едва-едва.
— О, да. Безкраен празник. Пълно с вулкани. Да си скала действително е значело нещо тогава. Целият този глупав утаечен начин на живот въобще не е съществувал — или си вулканична, или те няма. Разбира се, това отдавна вече не е така. Нашите сега се наричат троли, а всъщност понякога не са нищо повече от шисти. Даже креда. Не бих си придавал важност, ако ставам само за писане, а ти?
— И аз — бързо се съгласи Ринсуинд. — Изобщо не бих. Тази… ъ-ъ… легенда, де. Гласи, че не трябва да ме хапете, а?
— Точно така — изписка малкото тролче на крака му, — именно аз ти казах къде е лука!
— Много се радвам, че дойде — рече първият трол, който, Ринсуинд не пропусна да отбележи, беше най-големият. — Малко сме обезпокоени от тази нова звезда. Какво означава?
— Не зная — отвърна Ринсуинд. — Всички мислят, че знам за нея, ама не знам…
— Не че имаме нещо против да се стопим — поясни големият трол. — В края на краищата, всички ние сме започнали по този начин. Но си мислим, че вероятно тя означава край на всичко останало и това не ни се струва много хубаво.
— Става все по-голяма — отбеляза един друг трол. — Погледнете я сега. По-голяма е от снощи.
Ринсуинд погледна. Беше определено по-голяма от снощи.
— Така че, мислехме, че може би ще ни дадеш някакъв съвет — рече главният трол, звучейки възможно най-смирено с този глас като гранитна гаргара.
— Бихте могли да скочите от Ръба — рече Ринсуинд. — Сигурно много места във вселената биха се зарадвали на няколко допълнителни скали.
— Това сме го чували — каза тролът. — Срещали сме скали, които са го опитвали. Казват, че се лети милиони години, след което се нажежаваш и изгаряш, и накрая се озоваваш на дъното на огромна дупка в пейзажа. Никак не звучи обнадеждаващо.
Той се изправи, при което се чу шум като барабанене на кюмюр по ламарина и протегна дебелите си буцести ръце.
— Е, предполага се, че трябва да ти помогнем рече. — Какво искаш да сторим за теб?
— Ами трябваше да правя някаква супа — сподели Ринсуинд, като размаха неопределено лука. Май не беше от най-героичните или пък решителни жестове.
— Супа ли? — попита тролът. — Това ли е всичко?
— Ами, може би и няколко бисквити.
Тролите се спогледаха, оголвайки зъбна бижутерия, достатъчно за закупуването на средно голям град. Накрая най-големият каза:
— Е, добре, супа да е тогава — скръцна, вдигайки рамене решително. — Просто си представяхме, че легендата ще е… е, да де, малко по… не знам, мислех си… някак по… както и да е, предполагам, че това няма значение.
Подаде ръка с очертания прилични на чепки вкаменени банани.
— Името ми е Кварц — каза. — Онези там са Кристал, Брекча, Яспис и жена ми Берил, тя е малко метаморфозна, но кой ли не е в днешно време? Яспис, слез от крака му.
Ринсуинд внимателно пое подадената му ръка, като се стегна в очакване да му изхрущят костите. Не изхрущяха. Ръката на трола беше груба, покрита с лишеи около ноктите.
— Съжалявам — рече. — За първи път се запознавам с троли.
— Ние сме на изчезване — печално обясни Кварц, когато дружината потегли под звездното небе. — Малкият Яспис е единственото камъче в племето ни. Страдаме от философия, нали разбирате.
— Наистина ли? — поде Ринсуинд като се опитваше да не изостава.
Тролите се движеха много бързо, но и много тихо; огромните им закръглени форми напредваха като привидения в нощта. Единственото, което се чуваше от време на време бе глухият писък на някое нощно създание, неуспяло да чуе приближаването им.
— О, да. Направо сме мъченици в това отношение. Накрая, това сполетява всинца ни. Някоя хубава вечер, разправят, понечваш да се събудиш, а после си казваш: „Защо ли ми е всичко това?“ и се отказваш. Виждаш ли ония огромни обли камъни ей там?
Ринсуинд видя някакви грамадни каменни форми в тревата.
— Онази открая е леля ми. Не знам за какво мисли, но не е помръднала от 200 години.
— Боже мой, съжалявам.
— О, това не е проблем, нали сме тук и се грижим за тях — рече Кварц. — Наоколо няма много човеци, нали знаеш? Знам, че ти не си виновен, но вие хората май не правите разлика между един замислил се трол и обикновена скала. Видиш ли, прачичо ми бе фактически начукан за камъни.
— Но това е ужасно!
— Да, в един миг си беше трол, в следващия декоративна камина.
Спряха пред някаква скала, която изглеждаше позната. В тъмнината тлееше полузагаснал разпилян огън.
— Май тук са се били — отбеляза Берил.
— Всички са изчезнали — извика Ринсуинд. Изтича до края на сечището. — И конете! Даже Багажът го няма!
— Някой е протекъл — рече Кварц, като се наведе. — Онова червеното воднистото, дето го имате във вътрешностите си. Вижте!
— Кръв!
— А, така ли му викате? Така и не разбрах за какво служи.
Ринсуинд уплашено се луташе, загубил ума и дума, като надничаше зад храстите да не би някой да се е скрил там. Ето как се спъна в малко зелено шишенце.
— Мехлемът на Коен! — изстена. — Никъде не тръгва без него!
— Ами — почна Кварц, — на вас човеците нещо ви става, искам да кажа, както на нас, когато станем съвсем мудни и хванем философия, само че вие просто се разпадате на парчета…
— Казва се умиране! — изкрещя Ринсуинд.
— Точно така. Явно са направили това, щом ги няма тук.
— Освен ако не са ги изяли! — възбудено предположи Яспис.
— Хъм — каза Кварц.
— Вълци? — попита Ринсуиид.
— Още преди години ние прегазихме всички вълци наоколо — обясни тролът. — Най-вече старият ни дядо.
— Не ги обичаше, а?
— Не, просто нямаше навика да гледа къде стъпва. Хмм.
Тролите отново погледнаха надолу.
— Има някаква следа — каза Кварц. — Доста коне.
Вдигна поглед към близките хълмове, където над осветените от луната гори се извисяваха голи скали и опасни зъбери.
— Старият ни дядо живее там горе — рече тихо. Нещо в начина, по който го каза, накара Ринсуинд да реши, че никога не би искал да се запознае със стария им Дядо.
— Опасен е, така ли? — осмели се да попита.
— Много е стар, голям и злобен. Не сме го виждали тъдява от години — каза Кварц.
