И така нататък. Подобни разправии продължават от векове и са предизвикали много големи битки, които са направили необитаеми огромни земни пространства поради наличие на магически вълни. Всъщност героят, който в същата тази минута галопираше към Въртопните Равнини, не се забъркваше в спорове от такова естество, защото не ги вземаше на сериозно, но главно, защото точно този герой беше героиня. Червенокоса.

Сега, в такъв един момент, обикновено се поглежда през рамо към оформителя на корицата и надълго и нашироко се приказва за кожени облекла, ботуши до бедрата и голи остриета. В повествованието се промъкват думи като „налята“, „закръглена“ и даже „наперена“, докато накрая писателят е принуден да иде да си вземе студен душ и да полегне.

Което е твърде глупаво, тъй като жена, тръгнала да си изкарва прехраната със сабя, няма да вземе да се фръцка, изглеждайки като модел от корицата на някой от по-авангардните каталози за бельо, предназначени за специализирани купувачи.

Е, хубаво де, добре. Това, което искам да подчертая, е че макар и Херена Кокошоглавата Повлекана да би изглеждала направо зашеметяваща, ако хубаво се изкъпе, след крайно належащ маникюр и с най-доброто от магазинчето за кожени облекла „Ориенталска Екзотика“ на Ууу Хук Линг и „Военни потреби“ на улица „Геройска“, в момента тя бе облечена доста практично с лека метална ризница, меки ботуши и къса сабя.

Е добре, може би ботушите бяха кожени, но не и черни.

С нея яздеха няколко смугли мъже, които и без това сигурно скоро ще бъдат убити, тъй че описанието им може би е излишно. Абсолютно нищо наперено нямаше в нито един от тях.

Вижте какво, ако желаете, те могат да носят и кожени облекла.

Херена не беше много доволна от избора си, но това бяха единствените наемници, които можа да намери в Морпорк. Много от жителите напускаха града и се отправяха към хълмовете поради страха си от новата звезда. Но Херена се беше отправила към хълмовете по друга причина. По посока въртенето на Диска и към ръба на Равнините оставаха голите Тролокостни Планини. Херена, която от години се ползваше от уникално равностойните възможности, откриващи се пред всяка жена, която може да върти сабя, се доверяваше на инстинктите си.

Този Ринсуинд, както Траймън го бе описал, бе плъх, а плъховете обичат прикритието. Във всеки случай, планините бяха далеч от Траймън и макар че в момента той бе неин работодател, Херена бе доволна от този факт. Имаше нещо в маниерите му, от което я засърбяваха юмруците.

Ринсуинд осъзнаваше, че би трябвало да се панира, но това бе трудно, тъй като, макар и той да не го знаеше, емоции като паниката и ужаса се получават от разни течности, които се плискат насам-натам в жлезите, а всички жлези на Ринсуинд си бяха още в тялото му. Беше трудно да се разбере със сигурност къде е истинското му тяло, но като погледна надолу, успя да забележи тънка синя нишка между това, което заради здравия разум все още би нарекъл свой глезен, и тъмнината край него, и изглеждаше логично тялото му да е на другия край.

Не бе особено хубаво тяло, това първи би признал, но една-две части от него имаха сантиментална стойност и изведнъж осъзна, че ако се скъса тънката синя нишка, ще трябва да прекара остатъка от жи… — от съществуването си, навъртайки се около дъските за спиритически сеанси, като се преструва, че е нечия мъртва леля и всичко останало, което правят погубените души, за да им минава времето.

Абсолютният ужас от тази мисъл го разтърси така, че почти спря да усеща земята под краката си. Някаква земя, поне. Реши, че е почти убеден, че това не е земята, която, доколкото си спомняше, не беше черна и не се въртеше така обезпокоително.

Хвърли поглед наоколо.

Отвесни островърхи планини наоколо му пробождаха мразовитото небе надупчено от жестоки звезди, които не фигурираха на никоя небесна карта в мултивселената, но там, сред тях беше зловещият червен диск. Ринсуинд потръпна и отмести поглед. Земята пред него рязко се спускаше надолу и сред напуканите от студа скали шушнеше сух вятър.

Наистина шушнеше. Сиви вихрушки дърпаха мантията му и опъваха косата му и на Ринсуинд се стори, че чува гласове, слаби и далечни, които казват неща като: „Сигурен ли си, че тези неща в яхнията бяха гъби? Чувствам се малко…“ и „Открива се прекрасна гледка, ако се наведеш над този…“, и „Не се тревожи, нищо повече от една драскотина…“, и „Внимавай къде насочваш лъка, едва не ме…“ и така нататък.

Препъвайки се, той заслиза по склона запушил ушите си с пръсти, докато съзря гледка, която малко живи са видели.

Земята изведнъж потъваше и се образуваше огромна фуния, широка цяла миля, в която духаше шепнещия вятър на душите на мъртвите и тътнещия му шепот ечеше така, сякаш дишаше самият Диск.

Но от нея и над нея се извиваше тясна скална издатина, която завършваше със скална площадка широка около стотина фута.

Тим горе имаше градина, с овошки и цветни лехи и една съвсем мъничка черна къщурка.

Към нея водеше малка пътечка.

Ринсуинд погледна зад себе си. Лъвската синя нишка все още бе там.

Там бе и Багажът.

Клечеше на пътечката и го гледаше.

Ринсуинд никога не се бе разбирал с Багажа, постоянно имаше чувството, че той никак не го одобрява. Този път обаче сандъкът не го гледаше свирепо. Видът му бе сърцераздирателен, като на куче, което току-що се е върнало у дома след приятно въргаляне из канавките и е разбрало, че стопаните му са се преместили на друг континент.

— Е, добре — каза Ринсуинд. — Хайде, ела.

Багажът изправи крачета и го последва по пътеката. Незнайно защо Ринсуинд беше очаквал, че градината на скалата ще е пълна с мъртви цветя, но тя всъщност бе добре гледана и очевидно бе засадена от човек с усет към цветовете, при неизменното условие цветовете да са тъмнопурпурно, черно като нощ и бяло като саван. Огромни лилии парфюмираха въздуха. По средата на прясно окосена тревна площ имаше слънчев часовник без показалец.

Следван от Багажа, Ринсуинд се промъкна по пътечка с настилка от мраморни късчета, която го заведе към гърба на къщата и бутна една врата. Четири коня го погледнаха над торбите си със зоб. Бяха топли и живи, едни от най-добре гледаните животни, които Ринсуинд някога бе виждал. Един голям бял кон беше в самостоятелно отделение, над вратата на което висеше сребърно-черна юзда. Другите три бяха завързани пред купа сено на отсрещната стена, сякаш току-що бяха докарали посетители. Те изгледаха Ринсуинд с вяло животинско любопитство.

Багажът се блъсна в глезена му. Той се врътна и просъска:

— Я не се блъскай!

Багажът отстъпи заднишком. Изглеждаше засрамен.

Ринсуинд отиде на пръсти до далечната врата и предпазливо я открехна. Водеше към коридор, покрит с каменни плочи, който от своя страна преминаваше в широк вестибюл. Запромъква се напред с гръб, плътно прилепен до едната стена. Зад него Багажът се вдигна на пръсти и припряно заситни подире му.

Самият вестибюл…

Е, не това, че беше значително по-голям, отколкото цялата къща изглеждаше отвън, безпокоеше Ринсуинд — както вървяха нещата тия дни би се изсмял, ако някой му кажеше, че не може да събере един литър в половинлитрова бутилка. Не го безпокоеше толкова и декорът, който беше издържан в Раниокриптен стил и солидно застъпваше черните драперии.

Тревожеше го часовникът. Беше голям и заемаше пространството между две вити дървени стълбища, покрити с дърворезба на неща, които нормалните хора виждат само след много тежко съдебно заседание за нещо незаконно.

Имаше много дълго махало и то се люлееше с бавно тиктакане, което го накара да скръцне със зъби, тъй като бе от типа умишлени, вбесяващи тиктакания, които не оставят абсолютно никакво съмнение, че всяко тик, и всяко так отработва по още една секунда от живота ти. Беше от ония звуци, които недвусмислено внушаваха, че някъде, в някакъв хипотетичен пясъчен часовник, още няколко песъчинки са изчезнали изпод краката ти.

Няма нужда да казваме, че тежестта на махалото бе с ръб на остър като бръснач нож. Нещо го потупа по кръста. Обърна се гневно.