Не беше това, че е амбициозен и жесток. Жестоките хора са глупави; всички те знаеха и как да пречупват амбициите на другите. Човек не оставаше маг на Осмо Ниво дълго време, ако не беше изкусен в нещо като психическо джудо.

Не беше това, че е кръвожаден, властолюбив, или пък особено зъл. Тези неща не са непременно недостатъци за един магьосник. Магьосниците общо взето не бяха по-зли от, да речем, комитета на средностатистическия Ротари Клуб, и всеки от тях се бе издигнал до позиция на превъзходство в избраното поприще не толкова чрез уменията си по магия, колкото поради това, че никога не бе пропускал да се възползува от слабостите на опонентите си.

Не беше и това, че е особено мъдър. Всеки магьосник смяташе себе си за сравнително страхотен в това отношение — беше си характерна черта на професията.

Не беше даже и това, че има обаяние. Всички те знаеха какво е обаяние, а у Траймън обаянието беше колкото у паче яйце.

В това именно беше цялата работа…

Той не беше нито добър, нито зъл, нито жесток или пък краен в някое отношение, освен в едно. В това, че бе издигнал сивотата до висотата на изящно изкуство и притежаваше ум, студен, безмилостен и логичен, като склоновете на Ада.

И още по-странно беше, че всички тези магьосници, които в процеса на работата си бяха срещнали безброй същества — пръскащи огън, с крила на прилеп, с нокти на тигър — в уединението на магическата октограма, никога преди не бяха изпитвали толкова неприятно чувство, каквото изпитаха когато с десетминутно закъснение, Траймън влезе в стаята.

— Извинете ме за закъснението, господа — изгъгна той, потривайки делово ръце, — много неща за вършене, много неща за организиране. Вярвам, знаете как е.

Магьосниците се спогледаха косо, докато Траймън сядаше начело на масата и дейно прелистваше някакви книжа.

— Какво стана с креслото на стария Галдър, това с лъвските облегалки за ръцете и пилешките крака? — попита Джиглад Уърт.

Беше изчезнало заедно с повечето друга позната мебел. На нейно място имаше няколко ниски кожени стола, които изглеждаха невероятно удобни преди да си седял на тях повече от пет минути.

— Креслото ли? А, наредих да го изгорят — рече Траймън без да вдига поглед.

— Да го изгорят? Но то беше безценен магически предмет на изкуството, истински…

— Боя се, че бе просто една вехтория — рече Траймън, удостоявайки го с бегла усмивка. — Сигурен съм, че истинските магьосници не се нуждаят от такива неща, сега, ако ми позволите да привлека вниманието Ви към днешната работа…

— Каква е тази хартишка? — попита Джиглад Уърт от Конски Капаци, като размаха документа, оставен пред него, при това го размаха с повече апломб, тъй като неговото кресло в собствената му претрупана и удобна кула беше дори по-пищно от несъществуващото вече кресло на Галдър.

— Това е програма, Джиглад — търпеливо обясни Траймън.

— И за какво служи програмата?

— Това е списък с нещата, които трябва да обсъдим. Много е просто, съжалявам ако смятате, че…

— Преди никога не ни е трябвало такова нещо!

— Мисля, че може би ви е трябвало, но просто не сте го имали — каза Траймън с глас, в който звучеше разсъдливост.

Уърт се поколеба.

— Е, добре де — каза мрачно, като се огледа около масата за подкрепа, — ама какво е това тук, където пише — той приближи писанието към очите си, — „Избиране приемник на Грейхалд Сполд“. Нали това е Руплед Вард? Той чака от години.

— Да, но дали той е надежден? — запита Траймън.

— Какво?

— Сигурен съм, че всички ние осъзнаваме значението на правилното ръководство — каза Траймън. — Вижте какво, Вард е… е, достоен е, разбирал се, по свой начин, но…

— Не е наша работа — каза един от другите магьосници.

— Не, но би могло да бъде — рече Траймън.

Настъпи тишина.

— Да се месим в работата на друг орден? — недоумяваше Уърт.

— Разбира се, че не — отвърна Траймън. — Просто искам да кажа, че бихме могли да им дадем… съвет. Но нека обсъдим това по-късно…

Магьосниците дори не бяха чували за „обединение на силите“, иначе номерът на Траймън никога нямаше да мине. Простата истина обаче беше, че да помагаш на други да получат власт, даже за да засилиш собствените си позиции, беше съвсем неразбираемо за тях. В тяхното съзнание всеки магьосник се бореше сам за себе си. Дори и да не смятаме враждебните паранормални същества, един амбициозен магьосник беше достатъчно зает да се бори с враговете в собствения си Орден.

— Мисля, че сега трябва да обсъдим въпроса за Ринсуинд — каза Траймън.

— И звездата — добави Уърт. — Хората започват да забелязват, нали знаете?

— Да, казват, че ние трябва да вземем някакви мерки — каза Лумуел Партър от Ордена на Полунощниците. — Бих искал да знам какви.

— О, това е ясно — каза Уърт. — Казват, че трябва да прочетем Октаво. Винаги това казват. Лоша реколта? Да се прочете Октаво. Болни крави? Да се прочете Октаво. Магиите всичко ще оправят.

— Сигурно има нещо вярно — рече Траймън. — Моят, ъ-ъ-ъ, покоен предшественик доста изучаваше Октаво.

— Всички сме я изучавали — рязко каза Пантър, — но какъв е смисълът? Осемте магии трябва да действуват заедно. О, съгласен съм, ако всичко друго се провали, може би ще трябва да рискуваме, но Осемте или трябва да се кажат заедно, или изобщо да не се казват — а една от тях е в главата на тоя Ринсуинд.

— А не можем да го открием — довърши Траймън. — Това е случаят, нали така? Сигурен съм, че всеки е опитал самостоятелно.

Магьосниците се спогледаха, смутени. Накрая Уърт каза:

— Да, добре. Да си разкрием картите. Аз изглежда не мога да го открия.

— Опитах гадаене с кристал — рече друг, — нищо.

— Аз изпратих зли духове — каза трети.

Останалите се поизправиха. Ако да се признава неуспеха беше станало модерно, то те щяха страшно добре да обяснят колко героично са се провалили.

— Това ли е всичко? Аз изпратих демони.

— Аз пък погледнах в Огледалото за надзор6.

— Снощи го търсих в Руните на Мхо.

— Желая да обясня, че опитах и Руните, и Огледалото, и вътрешностите на маникрии.

— Аз пък разпитах зверовете в полето и птиците в Небето.

— Някакъв резултат?

— Тцъ.

— Ами, аз питах самите кости на страната, да, и камъните в глъбините, и планините й.

Настъпи внезапно ледено мълчание. Всички погледнаха към магьосника, който се бе изказал последен. Беше Ганмък Трийхалит от Почтените Пророци, който неловко се размърда на мястото си.

— Да, предполагам, че със звънци — каза някой.

— Не съм казал, че са отговорили, нали?

Траймън изгледа събралите се.

— Аз изпратих да го търсят — каза той.

Уърт изсумтя.

— Последните два пъти май нищо не излезе от това, не е ли тъй?

— Защото разчитахме на магия, но ясно е, че Ринсуинд по някакъв начин остава скрит за магията. Но не може да си скрие следите от стъпките.

— Изпратил си следотърсач?

— Би могло да се каже.

— Герой? — Уърт успя да натъпче тази единствена дума с много значение. С такъв тон на гласа в една друга вселена един южняк би казал „мръсен янки“.

Магьосниците зяпнаха Траймън с отворени уста.

— Да — каза той спокойно.

— По чия заповед? — настоя Уърт.

Траймън извърна към него сивите си очи.

— Моя. Друга не ми трябваше.

— Това е… това е крайно неправомерно. Откога на магьосниците им трябват герои, за да им вършат работата?

— Откакто магьосниците разбраха, че магията не действа — отвърна Траймън.

— Временен неуспех, нищо повече.

Траймън сви рамене.

— Може би — каза, — но нямаме време да разберем. Докажете, че греша. Намерете Ринсуинд чрез гадаене с кристал или разговаряне с птици. Що се отнася до мен, аз съм устроен да бъда мъдър. А мъдрият човек се подчинява на повелите на времето.

Добре известен факт е, че воините и магьосниците не се погаждат, тъй като едните смятат другите за сбирщина кръвожадни идиоти, които не могат да вървят и да мислят едновременно, а другите пък проявяват естествено подозрение към хора, които много мънкат и носят дълги роби. Охо, казват магьосниците, ако ще се заяждаме за това, тогава нека си кажем за тия яки, с капси и лъскави мускули в Асоциацията на Младите Езичници7. На което героите отвръщат, няма що страхотно обвинение, направено от куп мухльовци, дето не смеят да се доближат до жена, от страх, представете си, че мистическата им сила щяла да се пресуши. Така, а, казват магьосниците, тук вече най прекалихте, вие с вашите кожени позьорски патрондаши. А, така ли, казват героите, защо не си…