— Шупа?

— Супа — обясни Ринсуинд.

— Да-а, шупа — повтори нещастно Коен. — Жаради жъбите ми, нали ражбирате. Никой не те вжема на шериожно като нямаш жъби, кажват ти: „Шедни до огъня, дядо и си хапни малко шу…“ Коен хвърли рязък поглед към Ринсуинд — Много лошава кашлиша имаш, момше.

Ринсуинд извърна поглед, неспособен да погледне Бетан в очите. После сърцето му се сви. Двуцветко все още лежеше облегнат на дървото, безметежно безчувствен и изглеждаше така, като че ли го упрекваше, доколкото му беше възможно при тези обстоятелства.

Коен изглежда също си спомни за него. Несигурно се изправи на крака и се затътри към туриста. Отвори с палец и двете очи, прегледа ожуленото, премери пулса.

— Той ши е отишъл — каза.

— Мъртъв? — попита Ринсуинд.

В дискусионната зала на мозъка му една дузина емоции скочиха и закрещяха. Облекчението вилнееше с пълна сила, когато Шокът се намеси по процедурен въпрос, след което Объркаността, Ужаса и Загубата се сбиха и спряха едва когато Срамът се промъкна от съседната стая да види за какво се карат.

— Не — каза Коен замислено, — не шъвшем. Прошто ши е отишъл.

— Отишъл си е? Къде?

— Не знам — каза Коен, — но мишля, че пожнавам един шовек, който може би има карта.

Далеч из заснеженото поле половин дузина мънички червени светлини блещукаха в тъмното.

— Не е далеч — каза водещия магьосник, след като надникна в малко кристално кълбо.

В редицата зад него се надигна всеобщ ропот, който означаваше приблизително, че колкото и да е далеч Ринсуинд, няма как да е по-далеч от една хубава гореща вана, добро ядене и топло легло.

В следващия миг магьосникът, който се тътреше най-отзад спря и каза:

— Чуйте!

Заслушаха се. Чуваха се едва доловимите шумове на зимата, която започва да сковава земята, скърцането на скалите, приглушеното топуркане на малки създания в тунелите им под одеалото на снега. Вълк зави в далечна гора, сконфузи се, когато никой не го последва, и млъкна. Чуваше се как меко се стеле сребърна лунна светлина. Чуваше се също така и свистенето на половин дузина магьосници, опитващи се да дишат тихо.

— Нищо не чувам — започна един.

— Ш-ш-ш!

— Добре де, добре…

После всички го чуха — слабо далечно скриптене, като нещо движещо се много бързо по снежната кора.

— Вълци? — каза един магьосник. Всички си представиха стотици изпусталели, гладни тела, препускащи в нощта.

— Н-не — каза водачът. — Прекалено ритмично е. Може да е вестоносец?

Звукът се усили — отривист и ритмичен като че ли някой много бързо хрупаше целина.

— Ще запаля ракета — рече водачът. Взе шепа сняг, направи я на топка, метна я във въздуха и я запали със струя октаринов пламък от върховете на пръстите си. Получи се кратък ослепителен синкав блясък.

Настъпи тишина. После друг магьосник каза:

— Абе смотаняк, сега вече нищо не виждам.

Това бе последното, което чуха преди нещо бързо, твърдо и шумно да ги връхлети от тъмнината и да изчезне в нощта. Когато се изровиха един друг от снега не откриха нищо друго, освен отчетливи следи от малки стъпки. Стотици мънички стъпки, много нагъсто една до друга, описващи права като лъч на прожектор черта през снега.

— Некромантка! — каза Ринсуинд.

Старицата от другата страна на огъня вдигна рамене и измъкна колода мазни карти от някакъв невидим джоб.

Въпреки сковаващия мраз навън, атмосферата в юртата беше като под мишницата на ковач и магьосникът вече обилно се потеше. Конските изпражнения горяха добре, но Конските хора имаха още какво да научат за климатичните инсталации, като се започне от значението на думата.

Бетан го изгледа косо.

— Какво е това мека романтика? — прошепна.

— Некромантия. Разговаряне с мъртвите — обясни той.

— О — промълви тя, леко разочарована. Бяха вечеряли с конско месо, конско сирене, конски черен пудинг, кон-дьоври и рядка бира, за произхода на която Ринсуинд не искаше да размишлява. Коен (който беше ял конска супа) обясни, че Конните Племена от Централните степи се раждали на седлата, което се стори на Ринсуинд невъзможно от гинекологична гледна точка. И били особено сръчни в естествената магия, тъй като животът в откритата степ те кара да осъзнаеш колко точно небето пасва на земята по всички ръбове и това естествено вдъхновява ума за дълбокомислени въпроси от рода на: „Защо?“, „Кога?“ и „Защо не опитаме и говеждо, за разнообразие?“

Бабата на главатаря кимна на Ринсуинд и нареди картите пред себе си.

Ринсуинд, както вече отбелязахме, беше най лошият магьосник на Диска; никакви други магии не искаха да пребивават в мозъка му, след като там се беше настанила Магията, точно както рибите бягат от вира с щуката. Но той все още притежаваше гордост, а магьосниците не обичат да гледат как жени извършват дори и най-простата магия. Невидимият Университет никога не приемаше жени, смотолявайки оправдания за проблеми с канализацията, но истинската причина бе неизказания ужас, че ако разрешат на жените да се занимават с магия, те вероятно ще се оправят добре.

— Във всеки случай, не вярвам на гадания с карти — изломоти. — Всичките тези приказки, че били изкристализираната мъдрост на вселената са куп глупости.

Първата карта, пожълтяла от дима и нагъната от старост беше…

Би трябвало да е Звездата. Но вместо познатия кръгъл диск с недодялани малки лъчи, видяха мъничка червена точка. Старицата измърмори нещо и задраска с нокът по картата, после неприязнено изгледа Ринсуинд.

— Това няма нищо общо с мен — каза той. Тя обърна Голямото Значение на Измиването на ръцете, Осмица Октограм, Купола на Небето, Езерото на Нощта, Четворка Слонове, Асо Костенурки и, Ринсуинд го очакваше — Смърт.

И със Смърт нещо не беше наред. Би трябвало да представлява сравнително реалистична рисунка на Смърт на бял кон и, наистина, той все още беше там. Но небето бе осветено в червено и от далечен хълм идеше малка фигурка, почти невидима на светлината на лампите с конска мас. Нямаше нужда Ринсуинд да я идентифицира, защото зад нея се мъкнеше сандък на стотици малки крачета. Багажът следва собственика си навсякъде. Ринсуинд погледна към Двуцветко, бледа сянка върху куп конски кожи.

— Умрял ли е наистина? — попита.

Коен преведе на старата жена, която поклати глава. Пресегна се към малкото дървено ковчеже до нея и започна да бърника из множество торбички и шишенца, докато намери мъничко зелено шишенце, съдържанието на което изля в бирата на Ринсуинд. Той го погледна подозрително.

— Кажва, ше е нещо като лекарштво. Ако шъм на твое мяшто бих го ишпил. Тежи хора ше раштройват, ако откажеш гоштоприемштвото им.

— Няма ли да ми отнесе главата? — попита Ринсуинд.

— Кажва, ше е много важно да го ишпиеш.

— Ами, ако си сигурен, че не е вредно. И без това няма как да влоши вкуса на бирата.

Отпи, усещайки всички погледи върху себе си.

— Хъм — каза. — Всъщност не е толкова ло…

Нещо го подхвана и изстреля във въздуха. Само дето в друг един смисъл все още седеше до огъня — виждаше се там, смаляваща се фигурка в кръга от светлина, който бързо ставаше все по-малък. Миниатюрните фигурки около него напрегнато се взираха в тялото му. Като се изключи старицата. Тя гледаше право нагоре към него и се хилеше.

Старшите магьосници на Кръглото море изобщо не се хилеха. Те започнаха да съзнават, че имат насреща си нещо съвсем ново и страховито: млад човек, който прави кариера.

Все пак никой не знаеше с пълна сигурност каква е истинската възраст на Траймън, но рядката му коса бе все още черна, а восъчният вид на кожата му би могъл да бъде взет, при лошо осветление, за свежия цвят на младостта.

Шестимата оцелели лидери на Осемте Ордена седяха около дългата, лъскава нова маса в стаята, която преди това беше кабинет на Галдър Уедъруакс и всеки се питаше какво точно у Траймън ги кара да искат да го ритнат.