— Правил ли ши нешо такова някогаш?

— Какво нещо?

— Втурваш ше в храма, убиваш жрешите, грабваш жлатото и шпашяваш момишето.

— Не, не с толкова много думи.

— Прави ше ето така.

На два инча от лявото ухо на Ринсуинд някакъв глас нададе вик като песоглавец с крак, приклещен в ечащ каньон и малка, но жилава фигурка се втурна покрай него. На светлината на факлите видя, че е много стар човек, от типа „кожа и кости“, които обикновено се определят като „пъргав“, със съвсем плешива глава, брада почти до коленете и чифт крака като кибритени клечки, върху които разширени вени бяха начертали уличен план на някакъв доста голям град. Въпреки снега, той носеше само покрит с капси кожен комбинезон и ботуши, които с лекота биха могли да приютят още един чифт крака.

Двамата най-близо стоящи до него друиди си размениха погледи и вдигнаха сърповете си. Последва кратка какафония и те се свлякоха свити на кълбо от болка, издавайки хъркащи звуци.

В последвалата суматоха Ринсуинд се промъкна боязливо към олтарния храм, като държеше ножа си внимателно, така че да не предизвиква нежелани коментари. Всъщност никой не му обръщаше много внимание; друидите, които не бяха избягали от кръга, най-вече по-младите и по-мускулестите се бяха събрали около стареца, за да обсъдят въпроса за светотатството, що се отнася до каменните кръгове, но съдейки по кискането и шума от счупени хрущяли, той печелеше дебата.

Двуцветко наблюдаваше битката с интерес. Ринсуинд го сграбчи за рамото.

— Да вървим — каза.

— Не трябва ли да помогнем?

— Сигурен съм, че само ще пречим — забързано каза Ринсуинд. — Знаеш какво е да ти се мотаят в краката, когато си зает.

— Трябва да спасим поне младата дама — твърдо рече Двуцветко.

— Добре, но побързай!

Двуцветко взе ножа и се спусна към олтарния камък. След няколко несръчни удара успя да разсече въжетата, с които беше вързано момичето, то се изправи да седне и избухна в сълзи.

— Всичко е наред… — започна Двуцветко.

— Не е, по дяволите — озъби се и го изгледа кръвнишки със зачервените си очи. — Защо хората винаги всичко развалят? — Издуха носа си възмутено с крайчеца на робата си.

Двуцветко погледна смутено към Ринсуинд.

— Ъ-ъ, Вие май не разбирате добре — рече. — Искам да кажа, ние току-що Ви спасихме от абсолютно сигурна смърт.

— Не е лесно по тези места — каза тя. — Искам да кажа, не е лесно да запазиш… — почервеня и нещастно заусуква крайчеца на робата си. — Искам да кажа, да останеш… да не си позволиш да бъдеш… да не загубиш квалификацията си.

— Квалификациите си? — недоумяваше Двуцветко, печелейки купата „Ринсуинд“ за най-бавно загряващия човек в цялата мултивселена. Момичето присви очи.

— Можех сега да съм там горе с Богинята на Луната и да пия медовина от сребърна купа — каза заядливо. — Осем години стоене в къщи в събота вечер отидоха на вятъра!

Тя погледна Ринсуинд и се намръщи. В следващия миг той усети нещо. Може би едва чути стъпки зад гърба си, може би — движение, отразено в очите й — но той се наведе.

Нещо изсвистя във въздуха, където само преди секунди бе вратът му и отскочи от плешивото теме на Двуцветко. Ринсуинд се изви и видя архидруида да приготвя сърпа си за следващия удар и в отсъствието на друга надежда да го избегне, отчаяно ритна с крак. Улучи друида право в капачката на коляното. Човекът изпищя и изпусна оръжието си, в този момент се чу слабичък и зловещ тъп звук и той залитна напред. Зад него малкото човече с дългата брада издърпа меча си от тялото, избърса го в шепа сняг и каза:

— Шъшипа ме това лумбаго. Можете да ношите шъкровището.

— Съкровище? — безсилно запита Ринсуинд.

— Всички ония тежки огърлиши и туй онуй. Всишки жлатни яки. Тъпкани ша ш такива. Такива ша ши те божите служители — каза важно човечето. — Вше това — огърлиши, огърлиши, огърлиши. Коя е тажи, момишето де.

— Не ни оставя да я спасим — оплака се Ринсуинд.

Момичето предизвикателно изгледа стареца през размазания си грим.

— По дяволите — рече и с едно движение я вдигна, залитна малко, изпищя от артритна болка и се повали.

След малко каза, както си беше в легнало положение:

— Не штой така, кушко глупава, ами ми помогни да штана.

За огромна почуда на Ринсуинд и почти сигурно и на нея самата, тя му помогна.

Междувременно Ринсуинд се опитваше да свести Двуцветко. На темето му имаше ожулено, което не изглеждаше много дълбоко, но дребният човечец беше в безсъзнание и върху лицето му се беше запечатала слаба разтревожена усмивка. Дишането му беше повърхностно и странно.

Освен това му се струваше лек. Не просто с тегло под нормата, а безтегловен. Със същия успех, магьосникът би могъл да държи сянка.

Ринсуинд си спомни, че беше чувал друидите да използуват странни и ужасни отрови. Разбира се, често бе чувал, обикновено от същите хора, че мошениците имат близко поставени очи, гръм никога не удря два пъти на едно и също място и че ако боговете бяха искали човека да лети, щяха да му дадат самолетен билет. Но нещо в лекотата на Двуцветко уплаши Ринсуинд. Ужасно го уплаши.

Той погледна към момичето. Тя беше преметнала през рамо стареца и отправи към Ринсуинд извинителна полуусмивка. Някъде от нивото на кръста й един глас каза:

— Всишко ли вже? Да ше махаме оттук преди да ша ше върнали.

Ринсуинд прибра Двуцветко под мишница и забърза след тях. Изглежда нямаше какво друго да се направи.

Старецът беше привързал големия си бял кон за едно изсъхнало дърво в снежна долчинка на известно разстояние от кръговете. Конят беше добре гледан, с лъскав косъм и общото впечатление за ненадминат боен кон съвсем малко се разваляше от пръстена за хемороиди, прикачен към седлото.

— Добре, пушни ме на жемята. В шантата на шедлото има шише ш мехлемше, ако не въжражаваш…

Ринсуинд подпря Двуцветко на едно дърво колкото се може по-удобно и на лунна светлина а очевидно и на слабата червена светлина на зловещата нова звезда — за първи път можа хубав да огледа спасителя си.

Човекът имаше само едно око; другото бе покрито с черно парче плат. Слабото му тяло бе изпъстрено с белези и, в момента трепереше сграбчено от силен пристъп на тендовагинит. Зъбите му явно бяха решили да го напуснат много отдавна.

— Как се казваш? — попита.

— Бетан — отвърна момичето, като втриваше шепа зловонен зелен мехлем в гърба на стареца.

Тя имаше вид на девица, която, ако я помолят да изреди събитията, най-вероятно да възникнат, след като герой на бял кон я спаси от девственическа жертвена церемония, сигурно не би споменала масажиране, но която, след като очевидно тъкмо масажирането се оказа в края на краищата сполетялата я съдба, беше твърдо решена да се представи добре.

— Имах предвид него — обясни Ринсуинд. Погледна го. Едно пълно със звезден блясък око.

— Кажвам ше Коен, момшето ми.

Ръцете на Бетан престанаха да се движат.

— Коен? — възкликна. — Коен Варварина?

— Шъвшем шъщия.

— Я чакай, чакай — намеси се Ринсуинд. — Коен е мъж канара с врат като на бик, мускулите на гърдите му са колкото футболни топки. Искам да кажа, той е най-великият воин върху Диска, жива легенда. Спомням си как дядо ми казваше… дядо ми… го видял… дядо ми казваше, че… дядо ми…

Той се запъна под погледа на впереното в него остро като свредел око.

— О, — каза. — О, разбира се. Извинете.

— Да — въздъхна Коен. — Тошно така, момшето ми. Аш шъм легендарно жив.

— Господи — каза Ринсуинд, — на колко години сте, по-точно?

— Ошемдешет и шедем.

— Но вие сте били най-великият. Още се пеят песни за Вас.

Коен вдигна рамене и извика от болка.

— Никога не шъм полушавал прошент от приходите — каза. Погледна унило снега. — Това е шегата на живота ми. Ошемдешет години в тоя бижнеш и каква ми е наградата? Болки в кръшта, хемороиди, лошо храносмилане и стотиши разлишни решепти за шупа. Шупа! Ненавиждам шупите!

Бетан сбърчи чело.