— Виж какво — настоятелно заобяснява Ринсуинд. — Друидите са божии служители. Не трябва да забравяш това. Не прави нищо, с което да ги раздразниш.

— Но…

— Не предлагай да купиш камъните.

— Но аз…

— Не започвай да говориш за чудновати местни фолклорни обичаи.

— Мислех си…

— Наистина не се опитвай да им продадеш застраховка, това винаги ги раздразва.

— Но те са божии служители! — проплака Двуцветко.

Ринсуинд спря.

— Да — каза, — нали именно там е цялата работа?

В далечния край на външния кръг се оформяше нещо като процесия.

— Но божиите служители са добри и мили хора — каза Двуцветко. — В родината ми обикалят с просешки купички. Те са единственото, което притежават — добави.

— Аха — рече Ринсуинд, без да е сигурен, че е разбрал. — Те сигурно им служат, за да слагат там кръвта, нали така?

— Кръв?

— Да, от жертвоприношенията — Ринсуинд се замисли за божиите служители, които познаваше у дома.

Той, разбира се, се страхуваше да не превърне в свой враг някой от боговете и беше присъствувал на безброй храмови служби и общо взето смяташе, че най-точната дефиниция за който и да е божи служител в региона на Кръглото Море е — човек, който прекарва значителна част от времето си потънал до мишниците си в кървища.

Двуцветко беше ужасен.

— О, не — каза. — Там, откъдето идвам, божиите служители са свети хора, които са се обрекли на живот в нищета, добри дела и изучаване естеството на Бога.

Ринсуинд се замисли над това ново твърдение.

— Никакви жертвоприношения? — попита.

— Абсолютно никакви.

Ринсуинд се предаде.

— Е — каза, — на мен не ми звучат много святи.

Прозвуча силен взривопръднист звук от оркестър бронзови тромпети. Ринсуинд се огледа. Колона друиди бавно маршируваха край тях с окичени с букети имел дълги сърпове. Следваха ги разни младши друиди и чираци, свирещи на различни ударни инструменти, за които се предполагаше, че пропъждат злите духове и по всяка вероятност това. беше така. Светлината на факлите описваше вълнуващо драматични фигури по камъните, зловещо възправящи се на фона на осветеното в зелено небе. В посока към пъпа бляскавите завеси на aurora coriolis5 започнаха да намигат и блещукат сред звездите и милион ледени кристалчета затанцуваха в магическото поле на Диска.

— Белафон всичко ми обясни — прошепна Двуцветко. — Ще станем свидетели на многовековна церемония, която прославя Единството на Човека с Вселената, ето това ми каза.

Ринсуинд кисело следеше процесията. Когато Друидите се разпръснаха около голям плосък камък извисяващ се в центъра на кръга, той не можа да не забележи привлекателната, макар и доста бледа млада дама сред тях. Тя имаше дълга бяла роба, златна огърлица около врата си и неопределено изплашено изражение на лицето си.

— Тя друидка ли е? — попита Двуцветко.

— Мисля, че не — бавно рече Ринсуинд. Друидите започнаха да пеят монотонно. Това беше един особено зловещ и доста еднообразен напев, който звучеше така, сякаш щеше всеки момент да премине в рязко кресчендо. Мисълта му не излезе от релси, когато видя как младата жена легна върху големия камък.

— Искам да остана — рече Двуцветко. — Мисля, че церемонии като тази ни връщат към една примитивна простота, която…

— Да, да — прекъсна го Ринсуинд, — но те ще я принесат в жертва, ако държиш да знаеш.

Двуцветко го погледна удивено.

— Какво? Ще я убият?

— Да.

— Защо?

— Не питай мен. За да накарат реколтата да расте или луната да изгрее, или нещо такова. А може би просто си падат по убийства на хора. Ето ти тебе религия.

До съзнанието му достигна ниско бръмчене, което не толкова се чуваше, колкото се усещаше.

Като че ли идеше от камъка до тях. Под повърхността му блещукаха малки светлинки, като слюдени люспички.

Двуцветко отваряше и затваряше уста.

— Не могат ли да използват цветя, горски плодове и тям подобни — попита. — Така, като символ?

— Тцъ.

— Някой опитал ли е някога?

Ринсуинд въздъхна:

— Виж какво — каза. — Нито един уважаващ себе си Върховен Жрец няма да вдига цялата тая дандания с тромпетите и процесиите и всичко останало, за да забие после ножа си в нарцис и две-три сливи. Приеми нещата такива, каквито са, всички тия дрънканици за златни клонки, природни цикли и тям подобни, всичко се свежда до секс и насилие, обикновено в комбинация.

За негово учудване, устната на Двуцветко трепереше. Двуцветко не само че гледаше на света през розови очила. Ринсуинд знаеше — той също така го наблюдаваше и чрез розов мозък и го слушаше през розови уши.

Напевът безмилостно се извисяваше към кресчендо. Главният друид пробваше ръба на сърпа си и всички очи бяха обърнати към каменния показалец на снежните хълмове отвъд кръга, където луната трябваше да гастролира тази нощ.

— Няма смисъл да…

Но Ринсуинд говореше сам на себе си.

Мразовитият пейзаж извън кръга обаче не беше напълно лишен от живот. От една страна, група магьосници тъкмо сега се приближаваше, вдигната по тревога от Траймън.

Но една малка самотна фигурка също наблюдаваше иззад прикритието на удобен повален камък. Една от най-великите легенди на Диска наблюдаваше събитията в каменния кръг със значителен интерес.

Той видя как друидите се подредиха в кръг и запяха, видя как главният друид вдигна сърпа си…

Чу гласа.

— Ало, извинете! Може ли да кажа нещо?

Ринсуинд се огледа отчаяно, търсейки къде да избяга. Нямаше къде. Двуцветко стоеше до олтарния камък с вдигнат във въздуха пръст и изражение на любезна решителност. Ринсуинд си спомни как веднъж Двуцветко беше сметнал, че минаващ джелепин прекалено жестоко налага добитъка си, и му изложи възгледите си за добро държане към животните, случаят приключи с жестоко стъпкан и леко окървавен Ринсуинд.

Друидите гледаха Двуцветко с изражение, обикновено пазено за луди овце или внезапен дъжд от жаби. Ринсуинд не чуваше добре какво говори Двуцветко, но няколко фрази, като „етнически фолклорни обичаи“ и „орехи и цветя“ прелитаха над смълчания кръг. В следващия момент, пръсти като наръч кашкавалени сламки стиснаха устата на магьосника, един изключително остър резец прободе адамовата му ябълка, и влажен глас току до самото му ухо каза: „Шамо жвук и ши умрял“.

Очите на Ринсуинд се завъртяха в ябълките си, като че ли се опитваха да избягат.

— Ако не искаш да казвам нищо, откъде ще знаеш дали съм разбрал това, което току-що каза? — просъска.

— Млъкни и кажи какво е жамишлил другият идиот!

— Не, виж какво, ако трябва да млъкна, как мога… — ножът на гърлото му се превърна в гореща болезнена резка и Ринсуинд реши да изостави логиката. — Казва се Двуцветко. Не е тукашен.

— Лиши му. Приятел ли ти е?

— Отношенията ни са нещо подобно, да — омраза за омраза.

Ринсуинд не виждаше похитителя си, но усещането му беше за тяло от закачалка за дрехи. Освен това, миришеше силно на ментови бонбони.

— Шмелшага, прижнавам му го. Прави тошно квото ти кажвам и има малко вероятношт да не швършиш опакован около иякой камък.

— Ъ-ъ-р-р.

— Тъдява не ша много толерантни, нали ражбираш?

Точно в този момент луната в подобаващо подчинение на законите на убеждението, изгря, въпреки че при всичкото ни уважение към компютърните закони, тя изобщо не беше близо до мястото, което бяха посочили камъните.

Но това, което беше там, надничайки през парцаливите облаци, бе една облещена червена звезда. Тя увисна точно над най-свещения камък на кръга и заблещука като искрата в очната ябълка на Смърт. Беше мрачна и ужасна и Ринсуинд не можеше да не забележи — само мъничко по-голяма от снощи.

Вик на ужас се изтръгна от насъбраните жреци. Заобикалящата ги тълпа се притисна напред; ситуацията изглеждаше многообещаваща.

Ринсуинд усети как дръжката на нож се хлъзва в ръката му и джавкащия глас зад него каза: