— Оправи се! — извика. — Гърбът ми! Оправи се!

Двуцветко се обърна към Ринсуинд.

— Баща ми навремето препоръчваше висене от горната част на врата — рече приказливо.

Уиймз много предпазливо се промъкваше между обраслите с храсталаци, удавени в мъгла дървета. Млечнобледият влажен въздух заглушаваше всичкишумове, но той беше сигурен, че през последните десетина минути нямаше какво да се чуе. Много бавно се обърна кръгом, след което си разреши лукса да въздъхне дълго и прочувствено. Отстъпи назад в прикритието на храстите.

Нещо го побутна по свивката на колената отзад, много лекичко. Нещо ъгловато.

Той погледна надолу. Като че ли там имаше повече крака, отколкото би трябвало да има.

Чу се рязък трясък.

Огънят беше малка светла точица в тъмния пейзаж. Луната още не бе изгряла, но сиянието на звездата вече се прокрадваше на хоризонта.

— Сега е кръгла — каза Бетан. — Прилича на миниатюрно слънце. Сигурна съм също, че става все по-гореща.

— Не говори така — каза Ринсуинд. — И без това си имам достатъчно тревоги.

— Не ражбирам шамо — подхвана Коен, на когото масажираха гърба, — как ви жаловиха беж ние да шуем. Нямаше да жнаем ижобщо ако Багажът ти не беше ше ражшкашал нагоре-надолу.

— И не беше почнал да хленчи — добави Бетан. Всички я погледнаха.

— Е, изглеждаше така, сякаш хленчи — поясни тя. — Мисля, че е много сладък, наистина.

Четири чифта очи се обърнаха към Багажа, който клечеше от другата страна на огъня. Той стана и много демонстративно се премести назад в сенките.

— Лешно ше храни — изкоментира Коен.

— Трудно се губи — додаде Ринсуинд.

— Лоялен е — прибави Двуцветко.

— Шъбира много — обади се пак Коен.

— Но не бих казал, че е сладък — възрази Ринсуинд.

— Шигурно не ти е жа продан? — попита Коен.

Двуцветко поклати отрицателно глава.

— Мисля, че той не би разбрал това — каза.

— Шигурно ши прав — съгласи се Коен. Той седна и прехапа устните си. — Търша подарък жа Бетан, нали ражбирате. Ние ще ше женим.

— Решихме, че би трябвало първо на вас да кажем — каза Бетан и се изчерви.

Ринсуинд не успя да улови погледа на Двуцветко.

— Ами това е много… ъ-ъ…

— Веднага щом намерим град, където има свещеник — каза Бетан, — искам да го направим както си му е редът.

— Това е много важно — сериозно рече Двуцветко. — Ако хората имаха повече морал, нямаше да се блъскаме с разни звезди.

Замислиха се над това за момент. После Двуцветко каза бодро:

— Това трябва да се отпразнува. Имам малко бисквити и вода, ако имате още от оная пастърма.

— О, много добре — пророни Ринсуинд едва чуто. Повика Коен настрана. Както си беше подстригал брадата, старецът с лекота би могъл да мине за седемдесетгодишен в тъмна нощ.

— Това, ъ-ъ… сериозно ли е? — попита. — Наистина ли ще се ожениш за нея?

— Шигурно. Нещо против?

— Е, разбира се, че не, но — искам да кажа, тя е на седемнайсет, а ти си, как да се изразя, ти си от по-старото поколение.

— Ишкаш да кажеш ше е време да прештана да ше шкитам ли?

Ринсуинд трудно намираше необходимите думи:

— Ти си със седемдесет години по-стар от нея, Коен. Сигурен ли си, че…

— Бил шъм женен и преди, нали така? Паметта ми е дошта добра — укори го Коен.

— Не, това, което имам предвид е, ами, искам да кажа физически, въпросът е, какво ще кажеш значи за разликата във възрастта и така нататък, това е въпрос на здравословно състояние, нали така, и…

— Аха — бавно отрони Коен. — Ражбирам какво имаш предвид. Напрежението. Не бях погледнал на нещата от тази страна.

— Да — поизправи се Ринсуинд. — Не си. Е, това е съвсем обяснимо.

— Даваш ми храна жа ражмишъл, без шъмнение — каза Коен.

— Надявам се, че не съм развалил нещо.

— Не, не — вяло каза Коен. — Не ше ижвинявай. Поштъпи правилно, като ми каза.

Той се обърна и погледна Бетан, която му махна, после отправи взор нагоре към звездата, която се блещеше сред мъглата.

Накрая каза:

— Опашни времена ша това днешните, а?

— Така е.

— Кой жнае какво може да донеше утрешният ден?

— Не и аз.

Коен плесна Ринсуинд по рамото.

— Понякога прошто трябва да ришкуваме — рече. — Не ше обиждай, но мишля, че ще направим вше пак шватбата, а пък, е… — той погледна Бетан и въздъхна, — да се надяваме, че тя ще издържи.

Около пладне на следващия ден стигнаха до малък град с направени от кал стени, заобиколен от все още тучни и зелени полета. Изглежда обаче, че движението на обратно беше голямо. Край тях трополяха огромни талиги. Стада домашни животни пасейки се придвижваха бавно по периферията на пътя. Старици се бъхтеха понесли на гръб цели домакинства и купи сено.

— Чума ли има? — попита Ринсуинд един човек, който тикаше ръчна количка пълна с деца. Той поклати глава.

— Заради звездата е, приятел — рече. — Не сте ли я видяли в небето?

— Нямаше как да не я забележим, да.

— Казват, че ще ни блъсне на Свинебъдни вечер и моретата ще заврят и закипят, а държавите върху Диска ще се разпаднат и кралете ще бъдат свалени, а градовете ще заприличат на езеро от стъкло — каза човекът. — Тръгнал съм към планините.

— Това ще помогне, а? — не много убедено попита Ринсуинд.

— Не, но гледката ще е по-добра.

Ринсуинд подкара коня си обратно към други те.

— Всички са разтревожени заради звездата — съобщи той. — Както се вижда, едва ли някой е останал в градовете, всички се страхуват от нея.

— Не искам да тревожа никого — подхвана Бетан, — но не ви ли прави впечатление, че е горещо за сезона?

— И аз това казах снощи — съгласи се Двуцветко, — много топло ми се стори.

— Предполагам, ше ще штане много по-горещо — додаде Коен. — Хайде да влезем в града.

Като яздеха, улиците кънтяха, тъй като бяха почти празни. Коен непрекъснато поглеждаше фирмите на търговците и най-накрая дръпна юздите на коня си и отсече:

— Ето това, което тършех. Вие намерете храм и швещеник, аж ще ви наштигна шлед малко.

— Бижутер? — зачуди се Ринсуид.

— Това е ижненада.

— Трябва ми и нова рокля — каза Бетан.

— Ще ти открадна някоя.

В този град имаше нещо много потискащо, реши Ринсуинд. Също и нещо много странно.

Почти на всяка врата беше изрисувана огромна червена звезда.

— Тръпки да те полазят — заключи Бетан, — сякаш хората искат да докарат звездата тук.

— Или да я прогонят — отбеляза Двуцветко.

— Няма да стане. Много е голяма — рече Ринсуинд. Видя как лицата им се обърнаха към него.

— Е, това е логично, нали? — попита неубедително той.

— Не е — каза Бетан.

— Звездите са малки светлинки в небето — поясни Двуцветко. — Веднъж една падна близо до моята къща — такава една голяма и бяла, колкото къща, седмици наред тля преди да изгасне.

— Тази звезда е различна — каза някакъв глас. — Великият АТуин се изкачи по брега на вселената. Това е огромният космически океан.

— Откъде знаеш? — попита Двуцветко.

— Откъде знам какво? — почуди се Ринсуинд.

— Това, дето току-що каза — за бреговете и океаните.

— Нищо не съм казал!

— Каза, глупако! — извика Бетан. — Видяхме как устните ти се движат нагоре-надолу и тъй нататък.

Ринсуинд затвори очи. Усещаше как в мозъка му Магията уплашено бърза да се скрие зад съзнанието му, като си мърмори нещо.

— Добре, де, добре — примири се той. — Няма какво да крещите. Аз… аз… не знам откъде знам, просто знам…

— Ами, няма да е лошо да ни кажеш. Завиха зад ъгъла.

Всички градове около Кръглото Море имаха специален район, заделен за боговете, които на Диска бяха в достатъчно количество. Обикновено те бяха претъпкани и не много привлекателни от архитектурна гледна точка. Най-старшите богове, разбира се, имаха големи и пищни храмове, но проблемът бе, че по-късно дошлите богове се бореха за равноправие и много скоро свещените квартали се изпълваха с пристройки, допълнителни крила, надстройки, по-сутеренни помещения, малки апартаментчета, вътрешно църковно разпределение на пространството и транстемпорално деление на времето, тъй като нито един бог не би и помислил да живее извън свещения квартал или, както беше станал вече, три-осмал. Обикновено се горяха едновременно триста различни вида тамян, а обичайния шум беше на прага на болката, тъй като всички свещеници се надвикваха, за да привлекат своя дял от благоверни на молитва.