Но тази улица бе мъртвешки тиха, с онази особено неприятна тишина, която се получава, когато стотици уплашени и гневни люде стоят неподвижно.
Един човек накрая на тълпата се обърна и намръщи като видя новодошлите. На челото му бе нарисувана червена звезда.
— Какво е… — започна Ринсуинд и спря, тъй като гласът му изглежда прозвуча твърде високо. — Какво е това?
— Непознати, а? — попита човекът.
— Всъщност ние се познаваме един друг доста… — подхвана Двуцветко и млъкна. Бетан посочи нагоре по улицата.
Върху всеки храм беше изрисувана звезда. Една особено голяма бе намацана върху каменното око пред храма на Слепия Айо, предводител на боговете.
— Пфу — рече Ринсуинд. — Айо ще се спука от яд, като види това. Мисля, че не трябва да се мотаем наоколо, приятели.
Тълпата беше застанала с лице към груба естрада, построена в центъра на широка улица. Отпред бе украсена с голямо знаме.
— Винаги са ми казвали, че Слепият Айо вижда всичко, което се случва навсякъде — тихо рече Бетан. — Защо не е…
— Тихо! — каза мъжът до тях. — Говори Дахоуни.
На естрадата се бе възкачил висок слаб човек с коса като на глухарче. Не бе посрещнат с овации, а с една колективна въздишка. Започна да говори.
Ринсуинд слушаше с нарастващ ужас. Къде са боговете, питаше човекът. Няма ги. Може би никога не ги е имало. Кой всъщност си спомня, че ги е виждал? И ето сега им е изпратена звездата…
И той продължаваше все така, с тих, ясен глас, който използваше думи като „изчиствам“, „чистка“ и „пречистване“ и се забиваше в мозъка като нажежена сабя. Къде са магьосниците? Къде е магията? Постигнало ли се е наистина някога нещо с нея или всичко е било сън?
Ринсуинд започна не на шега да се бои, че боговете може да чуят за това и да се разгневят толкова много, че да си го изкарат на всеки, който в момента е бил наоколо.
Но някак си дори гневът на боговете би бил за предпочитане пред този глас. Звездата идва, сякаш казваше той, и нейният ужасен огън може да бъде избягнат само от… от… Ринсуинд не беше сигурен, но в съзнанието му се въртяха саби и знамена и пустооки войни. Гласът не вярваше в боговете, което според Ринсуинд беше допустимо, но той не вярваше и в хората. Висок закачулен чужденец от лявата страна на Ринсуинд го блъсна. Той се обърна… и видя череп под черна качулка.
Магьосниците, като котките, виждат Смърт. В сравнение с гласа, Смърт изглеждаше почти приятен. Той се облегна на една стена и подпря косата до себе си. Кимна на Ринсуинд.
— Дошъл си да злорадствуваш, а? — прошепна Ринсуинд.
Смърт вдигна рамене.
— ДОШЪЛ СЪМ ДА ВИДЯ БЪДЕЩЕТО — каза той.
— Това бъдещето ли е?
— НЯКАКВО БЪДЕЩЕ — отвърна Смърт.
— Ужасно е — рече Ринсуинд.
— СКЛОНЕН СЪМ ДА СЕ СЪГЛАСЯ — каза Смърт.
— Все съм си мислил, че точно на това ще се зарадваш!
— НЕ ПО ТОЗИ НАЧИН. СМЪРТТА НА ВОИНА ИЛИ НА СТАРЕЦА, НА МАЛКОТО ДЕТЕ ТОВА ГО РАЗБИРАМ, ОТНЕМАМ БОЛКАТА И ПРЕКРАТЯВАМ СТРАДАНИЕТО. А ТОВА УМЪРТВЯВАНЕ НА РАЗУМА НЕ ГО РАЗБИРАМ.
— С кого говориш? — попита Двуцветко. Неколцина от събралите се се бяха извърнали и подозрително наблюдаваха Ринсуинд.
— С никого — отвърна Ринсуинд. — Нека да си тръгваме. Боли ме глава.
Групичка хора на края на тълпата вече ломотеха нещо и ги сочеха. Ринсуинд сграбчи другите двама и бързо ги поведе зад ъгъла.
— Възсядайте конете и да вървим — каза той. Имам лошо предчувствие, че…
Една ръка се стовари върху рамото му. Той се обърна. Чифт мътни сиви очи разположени върху топчеста плешива глава, завършек на огромно мускулесто тяло, втренчено се бяха вперили в лявото му ухо. На челото беше нарисувана звезда.
— Приличаш на магьосник — продума мъжът с тон, който внушаваше, че това е твърде неразумно и по всяка вероятност фатално.
— Кой, аз? Не, аз съм… чиновник. Да. Чиновник. Точно така — заоправдава се Ринсуинд.
Изсмя се нервно.
Мъжът не каза нищо. Само устните му се размърдаха беззвучно, като че ли се вслушваше в някакъв свой вътрешен глас. Още неколцина от звездните хора се бяха присъединили към него. Лявото ухо на Ринсуинд стана обект на масово наблюдение.
— Мисля, че си магьосник — каза мъжът.
— Виж какво — почна Ринсуинд, — ако бях магьосник, щях да мога да правя магии, така ли е? Щях просто да те превърна в нещо, а пък не съм го сторил, тъй че не съм.
— Убихме всичките си магьосници — каза един от събралите се. — Някои избягаха, но убихме доста много. Те размахваха ръце, но нищо не се получаваше.
Ринсуинд впери поглед в него.
— Мисля, че ти също си магьосник — рече мъжът, който държеше Ринсуинд и все по-силно затягаше хватката си. — Този сандък с крака е твой и освен това приличаш на магьосник.
Ринсуинд усети, че те тримата и Багажът по някакъв начин са се оказали разделени от конете си и че брега се намират в затягащ се кръг от сериозни хора със сиви лица.
Бетан бе побледняла. Дори Двуцветко, чиято способност да разпознава опасностите бе толкова добра, колкото способността на Ринсуинд да лети, изглеждаше разтревожен.
Ринсуинд си пое дълбоко въздух.
Той вдигна ръце в класическа поза, която бе научил преди години, и каза дрезгаво:
— Отдръпнете се! Ако ли не, ще ви натъпча догоре с магия!
— Магията е изгубила силата си — каза мъжът. — Звездата я е отнела. Всичките фалшиви магьосници изприказваха странните си думи и сетне нищо не се случи, и те гледаха с ужас ръцете си, и само на малцина все пак им стигна акъла да избягат.
— Не се шегувам — каза Ринсуинд.
Ще ме убие, помисли си той. Край. Не мога даже и да блъфирам повече. Хич ме няма в магията, хич ме няма в блъфирането, аз съм само един…
Магията се размърда в главата му. Усети как тя се стече в мозъка му като ледена вода и се приготви за действие. Студена тръпка побягна надолу по ръката му.
Ръката му се вдигна от само себе си и той усети как собствената му уста се отваря и затваря, как собственият му език се движи и един глас, който не беше негов, глас стар и сух, изрича срички, които пухтят във въздуха като облаци пара. Изпод ноктите му проблясна октаринов пламък, който започна да се увива около ужасения човек, докато той изчезна в студен, ръсещ искри облак, който се издигна над улицата, дълго се задържа там и накрая избухвайки, изчезна. Не остана даже вълмо мазен дим. Ринсуинд впери ужасен поглед в ръката си. Двуцветко и Бетан го сграбчиха от двете страни и го поведоха бързо през удивената тълпа към улицата. В един болезнен момент и двамата избраха да тръгнат в различни посоки, но накрая забързаха заедно, като краката на Ринсуинд почти не докосваха калдъръма.
— Магия — проломоти той развълнувано, опиянен от силата си. — Аз направих магия…
— Точно така — успокояващо се съгласи Двуцветко.
— Искате ли да ви направя едно заклинание? — попита Ринсуинд. Насочи пръста си към едно минаващо куче и рече: „Уииии!“ То го изгледа обидено.
— По-добре накарай краката си да бягат много по-бързо — мрачно каза Бетан.
— Дадено! — смотолеви Ринсуинд. — Крака! Бягайте по-бързо! Хей, я гледай, изпълняват!
— Имат повече акъл от тебе, затова — смъмри го Бетан. — Сега накъде?
Двуцветко се взря в лабиринта от улички около тях. Малко по-нататък се чуваха непрекъснати крясъци.
Ринсуинд се освободи от тях залитайки и несигурно заплете крака надолу по най-близката улица.
— Мога да го правя! — крещеше неистово. — Само се пазете, всички вие…
— Той е в шок — каза Двуцветко.
— Защо?
— Никога преди не е успявал да направи магия.
— Но той е магьосник!
— Всичко това е малко по-сложно — говореше Двуцветко, гонейки Ринсуинд. — Във всеки случай не съм сигурен, че това всъщност бе той. Изобщо не приличаше на неговия глас. Ела тук, стари приятелю.
Ринсуинд го погледна с обезумели, невиждащи очи.
— Теб ще превърна в розов храст — рече.
— Да, да, много хубаво. Само ела — успокоително го придумваше Двуцветко, като лекичко го дърпаше за ръката.
