От няколко улички се чу топуркане и изневиделица, срещу им настъпиха десетина здездни.

Бетан сграбчи отпуснатата ръка на Ринсуинд и заплашително я вдигна нагоре.

— Не се приближавайте повече! — изписка тя.

— Точно така! — извика Двуцветко. — Имаме си магьосник и не се боим да го използваме!

— Не се шегувам — изписка Бетан, завъртайки Ринсуинд за ръката като шпил.

— Така! Ние сме въоръжени до зъби! Какво? — недочу Двуцветко.

— Попитах къде е Багажът — просъска Бетан зад гърба на Ринсуинд.

Двуцветко се огледа наоколо. Багажът го нямаше.

Ринсуинд, обаче, произвеждаше желания ефект върху звездните хора. Неопределено размахваната му ръка бе посрещната като въртяща се коса и те се опитваха да се скрият един зад друг.

— Е, къде е изчезнал?

— Откъде да знам? — почуди се Двуцветко.

— Нали е твоят Багаж?

— Често не знам къде ми е Багажът, такава е участта на туриста — обясни Двуцветко. — Както и да е, той често се запилява нанякъде сам. Сигурно е по-добре да не се питаме защо.

Тълпата започна да загрява, че нищо не се случва и че Ринсуинд не е в състояние да запраща обиди, камо ли пък магически огън. Те се приближиха, като предпазливо наблюдаваха ръцете му.

Двуцветко и Бетан отстъпиха назад. Двуцветко се огледа.

— Бетан?

— Какво? — попита Бетан, без да сваля очи от настъпващите фигури.

— Улицата е без изход.

— Сигурен ли си.

— Мисля, че мога да разпозная тухлена стена от пръв поглед — засегна се Двуцветко.

— Значи край, а? — попита Бетан.

— Мислиш ли, че може би, ако обясня…

— Не.

— Аха.

— Мисля, че тези не са от хората, които се вслушват в обяснения — добави Бетан.

Двуцветко ги загледа втренчено. Обикновено той оставаше, както вече споменахме, безчувствен към грозящите го опасности. В разрез и с целия човешки опит, Двуцветко вярваше, че ако хората само поговорят един с друг, пийнат по едно-две питиета, разменят снимки на внучетата, отидат може би да гледат нещо развлекателно заедно, то тогава всичко би могло да се оправи. Той вярваше също така, че хората по принцип са добри, но понякога имат лош ден. Това, което се задаваше надолу по улицата, произвеждаше върху него горе долу същият ефект, като този на горила в стъкларска фабрика.

Чу зад себе си възможно най-слабия звук, не толкова звук, колкото промяна в консистенцията на въздуха.

Лицата пред него зяпнаха, извърнаха се, и скорострелно изчезнаха надолу по уличката.

— Ъъ? — пророни Бетан, която все още подпираше вече изпадналия в безсъзнание Ринсуинд.

Двуцветко гледаше в обратна посока, към голяма стъклена витрина, пълна със странни стоки и украсена с мъниста врата с голяма табела над нея, на която вече пишеше (след като буквите спряха да се гърчат и застанаха неподвижни): „Скилет, Уанг, Иркслълит, Бънгълстиф, Къмлъд и Пател“ „Оснвн: Разни“ „Доставчици“.

Бижутерът бавно обърна златото върху мъничката наковалня и зачука, за да намести последния странно оформен диамант.

— Значи казваш от тролски зъб, а? — изломоти, присвивайки внимателно очи над работата си.

— Да — потвърди Коен, — и както вече кажах, можеш да жадържиш всишко, което оштане. — Той се ровеше в една табличка със златни пръстени.

— Много щедро — промърмори бижутерът, който беше дребен на ръст и веднага разпознаваше добрата сделка. Въздъхна.

— Няма много работа напошледък, а? — попита Коен. Надникна навън през мъничкия прозорец и се загледа в група пустооки хора, сбрани на отсрещната страна на тясната уличка.

— Времената са трудни, да.

— Какви са всишките тежи типове ш наришувани жвежди по тях? — попита Коен. Бижутерът-джудже не вдигна очи.

— Безумци — рече. — Казват, че не трябва да работя, защото идва звездата. Аз им викам, че звездите никога не са ми правили нищо лошо, де да можех да кажа това за хората.

Коен замислено кимна, като наблюдаваше как шестима се отделиха от групата и се запътиха към дюкянчето. Носеха богат набор инструменти и имаха налудничав и решителен вид.

— Странно — рече Коен.

— Както виждаш, аз съм от дребното племе — рече бижутерът. — Казват, че сме едно от магическите племена. Звездните хора вярват, че звездата няма да разруши Диска, ако се откажем от магията. Сигурно малко ще ме понабият. Обикновено така става.

Той вдигна с пинсети най-новото си творение.

— Най-странното нещо, което някога съм правил — каза, — но практично, както виждам. Как викаш се наричало, че забравих?

— Дъв-шене — отвърна Коен. Погледна двете подкововидни формички, сгушени в набръчканата му длан, после отвори уста и запъшка от болка.

Вратата се отвори с трясък. Мъжете навлизаха и заеха позиции край стените. Те бяха потни и неуверени, но лидерът им презрително изблъска Коен настрани и повдигна джуджето за яката.

— Вчера ти се каза, дребосък — викна, — чупката оттука, ако щеш с краката нагоре, все ни е тая. Тъй че сега ще станем наистина…

Коен го потупа по рамото. Мъжът се извърна раздразнено.

— Кво искаш, дядка? — изръмжа.

Коен изчака, докато привлече изцяло вниманието на мъжа, после се усмихна. Това беше бавна, мързелива усмивка, разбулваща зъбна бижутерия от около 300 карата, от която стаята сякаш стана по-светла.

— Ще броя до три — рече с дружелюбен тон. — Едно, две.

Кокалестото му коляно се вдигна нагоре и потъна в слабините на мъжа, издавайки удовретворително месест звук, когато, едновременно, полуизвърнат, стовари с всичка сила лакътя си в бъбреците на лидера, който се завъртя и рухна сам сред своя океан от болка.

— Три — съобщи той на агонизиращото на пода кълбо. Коен бе чувал за почтеност в боя и отдавна бе решил, че не иска да има нищо общо с това.

Той вдигна поглед към останалите мъже и ги заслепи с невероятната си усмивка.

Нямаше да е зле да атакуват веднага. Наместо да сторят това, един от тях, успокоен от съзнанието, че има меч, а Коен няма, боязливо се запромъква с рамото напред към него.

— А, не — извика Коен, като махаше с ръце. — Хайде, хайде, момче, не по тоя начин. Мъжът го изгледа косо.

— Не по кой начин? — попита подозрително.

— Никога не си държал меч, нали?

Мъжът почти се обърна към колегите си за подкрепа.

— Не, не много — отвърна, — не често. — Размаха заплашително сабята си. Коен вдигна рамене.

— Може би ще умирам, но бих се надявал да ме убие човек, който умее да държи меча като воин — рече.

Мъжът погледна към ръцете си.

— Изглежда както трябва — усъмни се той.

— Виж какво, момче, знаем нещичко за тия работи. Искам да кажа, я ела тука за малко и… нямаш нищо против, нали?… така, лявата ти ръка трябва да дойде тук, около ръкохватката, а дясната ти ръка отива… точно така, точно там… а пък острието отива право в крака ти.

Мъжът изпищя и се хвана за крака, а Коен го ритна и по другия, така че да падне и после се обърна към цялата стая.

— Пипкава работа — каза. — Защо не ме атакувате всички?

— Точно така — рече един глас на нивото на кръста му. Бижутерът бе измъкнал една много голяма и мръсна брадва, която стопроцентово щеше да прибави и тетанус към всички останали ужаси на битката.

Четиримата мъже се позамислиха над тези неблагоприятни обстоятелства и заотстъпваха към вратата.

— И изтрийте тези глупави звезди — викна им Коен. — Можете да кажете на всички, че Коен Варваринът много ще се ядоса, ако пак види такива звезди, ясно ли е?

Вратата се затръшна. В следващия момент брадвата се удари в нея, отскочи и отцепи малко кожа от предницата на Коеновия сандал.

— Извинявай — каза джуджето. — Останала е от дядо ми. Аз я използвам само да сека дърва за огън.

Коен опипа челюстта си. Дъвченето изглежда бе паснало много добре.

— Ако бях на тебе, щях и без туй да се махна оттук — рече.

Но джуджето вече шареше из стаята и изпразваше в една кожена торба таблички с благородни метали и скъпоценни камъни. Набор инструменти пъхна в единия джоб, пакет готова бижутерия в другия. После, сумтейки, прекара ръце през дръжките от двете страни на малката си ковачница и буквално я нарами на гърба си.