— Така — каза то. — Готов съм.

— Идваш с мен, така ли?

— До градските порти, ако нямаш нищо против — уточни. — Не можеш да ме упрекнеш, нали?

— Не. Но остави брадвата.

Навън ги посрещна следобедното слънце и безлюдната улица. Когато Коен отвори уста, малки ярки пламъчета осветиха всички сенки.

— Трябва да взема тук едни приятели — каза и после добави. — Надявам се, че са добре. Как се казваш?

— Безчене.

— Има ли тук наблизо някое местенце, където мога… — Коен поспря, любовно наслаждавайки се на думите си, — … където мога да хапна една пържола?

— Звездните хора затвориха всички гостилници. Казаха, че е грешно да се яде и пие, когато…

— Знам, знам — прекъсна го Коен. — Май почвам да стоплям. Нищо ли не одобряват?

За момент Безчене се замисли дълбоко.

— Подпалването на разни неща — рече най-после. — Бива си ги по тия работи. Книги и туй-онуй. Палят едни големи огньове.

Коен бе потресен.

— Огньове от книги?

— Да. Ужасно, нали?

— Така е — каза Коен.

Той смяташе, че това е отвратително. Човек, прекарал целия си живот без удобство, под открито небе, знае стойността на хубавата дебела книга, която би трябвало да разпалва готварските огньове най-малко един сезон, ако се внимава как се късат страниците. Не един живот е спасяван от наръч подгизнали дръвца и наистина суха книга. Ако ти се ще да попушиш и нямаш лула, пак книгата е единственият ти изход.

Коен знаеше, че хората пишат разни неща в книгите. Винаги бе смятал това за лекомислено хабене на хартия.

— Боя се, че ако приятелите ти са попаднали на тях, може да са в опасност — тъжно пророни Безчене, докато вървяха нагоре по улицата.

Зад ъгъла видяха кладата. Беше по средата на улицата. Неколцина звездни хора я захранваха с книги от една къща наблизо с разбита врата и цялата нацапана със звезди.

Вестта за Коен още не беше се разпространила много надалеч. Подпалвачите на книги не му обърнаха внимание, когато се приближи и облегна на стената. В горещия въздух подскачаха къдрави късчета изгорена хартия и се носеха над покривите.

— Какво правите? — попита ги той. Една от звездните, отмахна косата от очите си с почернялата от саждите ръка, втренчи се настойчиво в лявото ухо на Коен и каза:

— Освобождаваме Диска от злото.

От сградата излязоха двама мъже и изгледаха Коен кръвнишки, или поне лявото му ухо.

Коен се пресегна и взе тежката книга, която жената носеше. Корицата й бе инкрустирана със странни червени и черни камъни, изписващи нещо, което според Коен, без съмнение беше някаква дума. Той я показа на Безчене.

— Некротелекомниконът — отсече джуджето, — използва се от магьосниците. Мисля, че е за това как да се контактува с мъртвите.

— Виж ги ти магьосниците — рече Коен. Попипа една от страниците между палеца и показалеца си — беше тънка и съвсем мека. Доста неприятните и органично-изглеждащи писания изобщо не го тревожеха. Да, книга като тази би могла да бъде истински приятел на човека…

— Да? Трябва ли ви нещо? — попита той един от звездните, който го бе сграбчил за ръката.

— Всички магически книги трябва да се изгорят — рече мъжът, но с известна несигурност, тъй като нещо относно зъбите на Коен му вдъхваше неприятното чувство за трезвост.

— Защо? — попита Коен.

— Такава е повелята.

Усмивката на Коен вече бе широка като хоризонта и доста по-опасна.

— Мисля, че трябва да вървим — нервно каза Безчене. Група звездни хора беше се струпала в улицата зад тях.

— Аз пък мисля, че бих искал да убия някого — Коен все още се усмихваше.

— Звездата повелява Дискът да бъде пречистен — рече мъжът, отстъпвайки.

— Звездите не говорят — възрази Коен, изтегляйки сабята си.

— Ако ме убиеш, хиляди ще заемат мястото ми — издума мъжът, който вече бе опрял гръб в стената.

— Да — съгласи се Коен с разумен тон, — но не там е въпросът, нали? Въпросът е, че ти ще си мъртъв.

Адамовата ябълка на мъжа заподскача бясно. Той погледна изкосо сабята на Коен.

— Така е, наистина — призна. — Виж какво… какво ще кажеш, ако изгасим огъня?

— Добра идея — каза Коен.

Безчене го задърпа за колана. Другите звездни хора тичаха към тях. Бяха много, повечето въоръжени и като че ли работата започваше да става малко по-сериозна.

Коен предизвикателно размаха към тях сабята си, обърна се и се втурна да бяга. Дори на Безчене му беше трудно да не изостава.

— Чудна работа — изпъшка той, докато се впускаха надолу по една друга уличка, — За момент… си помислих… че ще искаш да останеш и… да се биеш с тях.

— По дяволите — майтап да става.

Когато излязоха на открито на другия край на уличката, Коен се хвърли към стената, издърпа сабята си, постоя малко с наклонена към рамото си глава, вслушвайки се в приближаващите стъпки, после замахна широко с точен хоризонтален удар на нивото на стомаха. Чу се неприятен звук и няколко писъка, но дотогава Коен беше вече доста далеч нагоре по улицата, движейки се в своя необичаен тромав тръс, който щадеше подутите му стави.

Безчене се бъхтеше мрачно до него, когато той свърна в една гостилница, изрисувана с червени звезди, скочи върху една маса със съвсем слаб болезнен стон, затича се по протежението й — докато, с почти безупречно хореографско умение, Безчене мина право под нея без да се навежда — скочи на земята от другия й край, разчисти си пътя с ритници през кухните и излезе навън на друга улица.

Те препуснаха насам-натам през няколко пресечки и се спряха в един вход. Коен се прилепи до стената и задиша тежко, докато мъничките синьопурпурни светлинки пред очите му изчезнаха.

— Е — изпухтя, — какво успя да вземеш?

— Ъъ, шишето с оцета и солницата — отвърна Безчене.

— Само това?

— Е, ами аз трябваше да мина под масата, нали така? И ти не си взел кой знае какво.

Коен презрително погледна маломерния пъпеш, който беше сварил да набучи в бързината си.

— Това тук сигурно е доста твърдичко — каза, захапвайки го през кората.

— Искаш ли да го посоля? — попита джуджето.

Коен не каза нищо. Стоеше с пъпеш в ръка и зяпнала уста.

Безчене се огледа наоколо. Задънената уличка, в която се намираха, бе пуста, с изключение на някакъв стар сандък, който някой бе оставил опрян на една стена.

Коен беше вперил очи в него. Той връчи пъпеша на джуджето без да го погледне и излезе от сянката. Безчене го наблюдаваше как се промъква безшумно около сандъка (или поне толкова безшумно, колкото бе възможно със стави, скърцащи като кораб с издути платна) и как го побутва веднъж-дваж със сабята си, много внимателно, сякаш всеки момент го очаква едва ли не да избухне.

— Просто сандък — извика му джуджето. — Какво толкова му е специалното на един сандък?

Коен нищо не каза. Клекна болезнено и се вгледа отблизо в ключалката на капака.

— Какво има вътре? — попита Безчене.

— Не ти и трябва да знаеш — отвърна Коен. — Помогни ми да се изправя, ако обичаш.

— Да, но този сандък…

— Този сандък — почна Коен, — този сандък е… — той размаха неопределено ръце.

— Продълговат?

— Свръхестествен — тайнствено произнесе Коен.

— Свръхестествен?

— Ъхъ.

— Аха — рече джуджето.

Постояха малко така, съзерцавайки сандъка.

— Коен?

— Да?

— Какво значи свръхестествен?

— Ами свръхестествен е… — Коен спря и погледна надолу раздразнено. — Ритни го и ще разбереш.

Обковано със стомана ботушче на Безчене се заби в едната страна на сандъка. Коен трепна. Нищо друго не се случи.

— Аха, разбирам — зарадва се джуджето, — свръхестествен значи дървен, нали?

— Не — отвърна Коен. — Той… не би трябвало да реагира така.

— Разбирам — рече Безчене, който не разбираше и започваше да съжалява, че Коен излезе от сянката под това жарко слънце. — Мислиш, че би трябвало да избяга, така ли?

— Да. Или да отхапе крака.

— Аха — каза джуджето. То лекичко хвана Коен под ръка. — Тук под сенчицата е много приятно рече, — защо не си почи…