Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.

Започваше още един ден на Диска, но много постепенно и ето защо.

Когато светлината се натъква на силно магическо поле, тя губи всякакво чувство за неотложност. Моментално намалява скорост. А в света на Диска магията беше смущаващо силна, което означаваше, че меката жълта светлина на зората се стичаше по спящия пейзаж като милувка на нежен любовник или, както някои биха казали, като петмез. Спираше, за да изпълни долини. Натрупваше се пред планински вериги. Когато стигаше Кори Селести, високата десет мили кула от сив камък и зелен лед, която бележеше пъпа на Диска и беше домът на неговите богове, тя започваше да се трупа на купища, докато най-накрая се разбиваше на големи лениви и тихи като кадифе цунамита върху тъмния пейзаж отвъд.

Такава гледка не можеше да се види в никой друг свят.

Разбира се, никой от другите светове не се носеше из звездния безкрай върху гърбовете на четири великански слона, които от своя страна бяха стъпили върху черупката на великанска костенурка. Неговото име (или Нейното, съгласно друго едно философско течение) беше Великия АТуин; той — или, както би могло да бъде, тя — няма да има централна роля в този разказ, но жизненоважно за проумяване на Диска е, че той — или тя — е там, отдолу, под мините, и морската тиня, и фалшивите вкаменелости, поставени там от Създател, който си нямал по-добра работа от това да разстройва археолозите и да им внушава глупави идеи.

Великият АТуин, звездната костенурка, с коруба заледена от зелен метан, надупчена от метеорни кратери и изтъркана от астероиден прах. Великият АТуин с очи като древни морета и мозък с размери на континент, през който мислите се движат като блестящи ледници. Великият АТуин с големите бавни печални лапи и излъсканата от звездите черупка, който се бъхти през галактическата нощ под тежестта на Диска. Голям като света. Стар като Времето. Търпелив като тухла.

Всъщност философите грешат. Великият АТуин фактически си прекарва чудесно.

Великият АТуин е единственото създание в цялата вселена, което знае къде точно отива. Разбира се, философите от години спорят накъде може да е тръгнал Великият АТуин и често изтъкват с тревога, че може би никога няма да узнаят.

Ще узнаят след около два месеца. И тогава наистина ще се разтревожат…

Още нещо, което отдавна тревожи философите с по-развито въображение на Диска, е въпросът за пола на Великия АТуин и доста много време и усилия са изразходвани в опити да се установи какъв е той веднъж завинаги.

Между другото, докато огромното тъмно тяло се носи като безкрайна четка за коса от черупка на костенурка, появяват се резултатите от последния им опит.

Клатушкайки се съвсем неконтролируемо, се вижда бронзовата обвивка на „Мощния пътешественик“, нещо като неолитен космически кораб, построен и тласнат отвъд ръба — от жреците-астрономи от Крул, който удобно е разположен на самия край на света и доказва, каквото и да говорят хората, че наистина съществува такова нещо като безмоторен старт.

В кораба се намира Двуцветко, първият турист на Диска. Напоследък бе прекарал няколко месеца да го изучава, но сега бързо го напускаше по твърде сложни причини, които обаче бяха свързани с опит да избяга от Крул.

Този опит беше хиляда процента успешен. Но, макар по всичко да личи, че е може би и последният турист на Диска, той се наслаждава на гледката.

На около две мили над него се носи Ринсуинд, магьосникът, облечен в нещо, което на Диска минава за скафандър.

Представете си го като тежководолазен костюм, измислен от хора, които никога не са виждали море. Преди шест месеца той беше един съвсем обикновен неуспял магьосник. После се запозна с Двуцветко, който го нае срещу нечувано възнаграждение за свой екскурзовод и оттогава почти непрекъснато стрелят по него, тероризират го, преследват го, виси от високо без надежда за спасение или, както в сегашния случай, пада от високо.

Той не съзерцава гледката, тъй като досегашният му живот непрекъснато преминава като на филмова лента пред очите му и пречи. Опитва се да запомни защо винаги, когато си обличаш скафандъра, от жизнено важно значение е да не забравиш шлема. Тук може да се каже още много, за да се изясни защо тези двамата изпадат от света и защо Багажът на Двуцветко, видян за последен път, когато отчаяно се опитвал да го следва на стотици малки крачета, не е обикновен куфар, но такива въпроси отнемат време и повече усилия, отколкото си заслужава. Веднъж например на някакъв купон попитали прочутия философ Ли Тин Уайлд „Защо сте тук?“ и отговорът му отнел три години.

Това, което е много по-важно е едно събитие, протичащо високо горе, много над АТуин, слоновете и скоропостижно издъхващия магьосник. Самата времева и пространствена тъкан всеки момент ще бъде напъхана в изстисквачката за дрехи.

Въздухът беше мазен от характерното усещане за магия и парлив от дима на сеещи, направени от черен восък, чийто точен произход един мъдър човек не би се интересувал да узнае.

Имаше нещо много странно в тази стая, дълбоко в мазите на Невидимия Университет, най-реномирания колеж по магия на Диска. Първо на първо, като че ли съществуваха твърде много измерения, не съвсем видими, трепкащи извън, но досами зрителното поле.

Стените бяха покрити с окултни символи, а по голямата част от пода се заемаше от Осмократния Печат на Статуквото, за който в магическите кръгове единодушно се приемаше, че има цялата възпираща сила на добре насочено парче тухла. Единствената мебел беше аналой от тъмно дърво, изрязан във формата на птица — е, честно казано, във формата на пернато същество, което е най-добре да не се разглежда много подробно — а върху аналоя, привързана към него с тежка верига, цялата в катинари, лежеше книга.

Голяма, но не особено внушителна книга. Други книги в библиотеките на Университета имаха корици, инкрустирани с редки скъпоценни камъни и очарователно дърво, или пък подвързани с драконова кожа. Тази беше само от една доста дрипава кожа. Приличаше на онези книги. които в библиотечните каталози се описват като „леко оръфани“, макар че би било по-честно да се признае, че изглеждаше като да е била одрана, изкормена, а може би и сдъвкана. Металните закопчалки я държаха затворена. Те не бяха украсени, а само много тежки — като веригата, която не толкова прикрепяше книгата към аналоя, колкото я задържаше там.

Като да бяха изработени от някой, който е имал предвид съвсем определена цел и който през по-голямата част от живота си е правил тренировъчни хамути за слонове.

Въздухът се сгъсти и завихри. Страниците на книгата започнаха да се гънат съвсем ужасно и някак предумишлено, а измежду им се разля синя светлина. Тишината на стаята се струпа навътре като юмрук, който бавно се свива.

Половин дузина магьосници по нощни ризи се редуваха да надничат през малката решетка на вратата. Нито един магьосник не може да спи, когато се случи такова нещо — натрупването на сурова магия се надигаше из вселената като прилив.

— Така — каза някакъв глас. — Какво става тук? И защо аз не съм повикан?

Галдър Уедъруакс, Върховен Велик Заклинател на Ордена на Сребърната Звезда, Имперски Повелител на Свещения Жезъл, Ипсисимус на осмо ниво и 304-ти Канцлер на Невидимия Университет, не беше просто една внушителна гледка, даже в червената си нощна риза с ръчно избродирани мистически руни, даже с дългата си шапка с пискюл на главата, даже и със смешното си свещниче в ръка. Почти беше успял да изглежда добре даже и с пухкавите си пантофки с помпони.

Шест уплашени лица се обърнаха към него.

— Ъ, ъ, вие бяхте повикан, повелителю — каза един от подмагьосниците. — Затова сте тук — добави услужливо.

— Искам да кажа, защо не съм бил повикан преди? — озъби се Галдър, проправяйки си път към решетката.