— Ринсуинд — каза някакъв глас. Ринсуинд никога не беше чувал гущер да говори, но беше сигурен, че би имал такъв глас.

— Хъм — каза той. — Да?

Гласът се изкикоти — странен звук, хартиен.

— Би трябвало да попиташ „Къде съм?“ — каза.

— Приятно ли щеше да ми е, ако знаех? — попита Ринсуинд.

Втренчено се вгледа в тъмнината. Сега, след като беше привикнал с нея, виждаше нещо. Нещо безформено, толкова неясно, че едва ли можеше изобщо да бъде нещо, нищо повече от драскулки във въздуха. Нещо странно познато.

— Е, добре — каза. — Къде съм?

— Сънуваш.

— Може ли вече да се събудя, моля?

— Не — отсече друг глас, стар и сух като първия, но все пак малко по-различен.

— Имаме да ти кажем нещо много важно — каза трети глас, още по-мъртвешки сух, ако това беше възможно.

Ринсуинд глупаво кимна. Дълбоко навътре в мозъка му се таеше магията и предпазливо надничаше иззад мисленото му рамо.

— Ти ни причини много неприятности, млади Ринсуинд — продължи гласът. — Цялото това твое падане от края на света, без да мислиш за другите. Видиш ли, наложи се сериозно да изкривим действителността.

— Оле боже!

— А сега пред теб стои много важна задача.

— Аха. Добре.

— Преди много години уредихме една от нас да се скрие в главата ти, тъй като предвиждахме, че ще дойде време, когато ти ще трябва да играеш много важна роля.

— Аз? Защо?

— Много се измъкваш — каза един от гласовете. — Това е добре. Късметлия си.

— Късметлия? Десетки пъти вече едва отървавам кожата.

— Именно.

— Аха.

— Обаче гледай да не почнеш да падаш пак от Диска. Това ние наистина не можем да допуснем.

— Кои сте това ние, по-точно — попита Ринсуинд.

В тъмнината прошумоля нещо.

— В началото бе словото — рече сух глас точно зад него.

— Яйцето беше — поправи го друг глас. — Съвсем ясно си спомням. Великото Яйце на Вселената. Малко гумено.

— И двамата всъщност грешите. Сигурен съм, че беше първоначалната тиня.

Един глас до коляното на Ринсуинд каза:

— Не, тя дойде после. Първо бе небесната твърд. Купища твърд. Доста лепкава, като захарен памук. Много сиропирана всъщност…

— В случай, че някой се интересува — рече пресеклив глас от лявата му страна, — всички вие грешите. В началото бе Прочистването на Гърлото…

— после словото…

— пардон, тинята…

— определено гумено, стори ми се…

Спряха за момент. После един глас каза внимателно:

— Както и да е, каквото и да е било, спомняме си го ясно.

— Точно така.

— Именно.

— И задачата ни е да се погрижим нищо ужасно да не му се случи, Ринсуинд.

Ринсуинд примижа в тъмното:

— Бихте ли били така любезни да ми обясните за какво става дума?

Чу се хартиена въздишка:

— Не става с метафори — рече един от гласовете. — Слушай какво, много е важно да запазиш Магията в главата си и да ни я донесеш точно когато трябва, разбираш ли, тъй че щом настъпи точния момент, да можем да бъдем казани. Разбираш ли?

Ринсуинд си помисли: „Да можем да бъдем казани?“ И изведнъж се сети какви са тези драскулки пред него. Това беше нещо написано върху страница, гледано изотдолу.

— Нима съм вътре в Октаво? — запита.

— В известно метафизическо отношение — рече безцеремонно един от гласовете, като се приближаваше. Ринсуинд почувствува сухото шумолене до самия си нос…

Той побягна.

Една единствена червена точка гореше в заобикалящото я петно тъмнина. Траймън, облечен още в церемониалната си мантия от тържественото встъпване в длъжност като глава на Ордена, не можеше да се отърве от чувството, че е пораснала малко, откакто я наблюдаваше. Извърна се от прозореца, потръпвайки.

— Е? — попита.

— Звезда е — каза Професорът по Астрология. — Мисля.

— Мислиш?

Астрологът трепна. Стояха в обсерваторията на Невидимия Университет и мъничката колкото глава на топлийка рубинена точица на хоризонта не го гледаше много по-свирепо от новия му господар.

— Ами, видите ли, въпросът е, ние винаги сме смятали, че звездите са до голяма степен като нашето слънце…

— Искаш да кажеш огнени кълба с диаметър около една миля?

— Да. Но тази нова звезда е, ами… голяма.

— По-голяма от слънцето? — попита Траймън. Винаги беше считал огнено кълбо с диаметър една миля за доста внушително, въпреки че по принцип не одобряваше звездите. Правеха небето да изглежда разхвърляно.

— Много по-голяма — бавно изрече астрологът.

— Да не би да е по-голяма от главата на Великия АТуин?

Астрологът изглеждаше съкрушен.

— По-голяма от Великия АТуин и Диска взети заедно — каза. — Проверили сме — добави бързо, — и сме съвсем сигурни.

— Това значи голяма — съгласи се Траймън. — Думата огромна ми идва на ум.

— Масивна — набързо се съгласи астрологът.

— Хъм.

Траймън закрачи по широкия мозаичен под на обсерваторията, който беше изпъстрен със знаците от Дисковия Зодиак. Те бяха шестдесет и четири, от Уезин Двуглавото Кенгуру до Гахуум, Вазата с Лалетата (съзвездие от голямо религиозно значение, чийто смисъл, уви, вече не се знаеше).

Той спря върху златно-синята мозайка на Мубо Хаената и рязко се извърна.

— Ще я ударим, нали? — попита.

— Боя се, че да, сър — каза астрологът.

— Хъм — Траймън направи няколко крачки напред, гледайки брадата си замислено. Спря върху ръбчето между Окьок Търговеца и Небесния Пащърнак.

— Не съм експерт по тези въпроси — каза. — Но предполагам, че това няма да е никак добре, нали?

— Не, сър.

— Много горещи са това звездите, а?

Астрологът преглътна:

— Да, сър,

— Ще изгорим, а?

— Накрая, да. Разбира се, преди това ще има дискотресения, приливни вълни, разпадане на гравитацията, а вероятно и атмосферата ще изчезне.

— Аха. С една дума, липса на свястна организация.

Астрологът се поколеба, после се предаде:

— Може и така да се каже, сър.

— Хората ще изпаднат в паника?

— Боя се, че не за дълго.

— Хъм — каза Траймън, който точно минаваше върху Портата Може Би и умело се завърташе към Небесната Крава. Отново присви очи към червения блясък на хоризонта. Изглежда взе решение.

— Не можем да намерим Ринсуинд — рече. — А ако не можем да намерим Ринсуинд, не можем да намерим осмата магия на Октаво. Но смятаме, че Октаво трябва да се прочете, за да се отклони катастрофата — иначе защо Създателят я е оставил?

— Може би я е забравил — предположи астрологът.

Траймън го изгледа кръвнишки.

— Другите ордени претърсват всички земи оттук до Центъра — продължи, като отмяташе въпросите върху пръстите на ръката си, — тъй като изглежда нелогично човек да влети в облак и да не излезе от него…

— Освен ако не е бил натъпкан с камъни — каза астрологът като отчаян и, както се оказа, напълно несполучлив опит да разведри обстановката.

— Но той трябва да се приземи все някъде? Къде, питаме се ние.

— Къде? — лоялно повтори астрологът.

— И незабавно ни идва наум един начин на действие.

— А! — възкликна астрологът, тичайки в стремежа си да не изостава от магьосника, който крачеше гордо през Двамата Дебели Братовчеди.

— И този начин е…?

Астрологът срещна две очи, толкова сиви и толкова ласкави, колкото е стоманата.

— Ъ, ъ, ъ. Да спрем да търсим? — осмели се.

— Точно така! Вкарваме в действие дарбите, които ни е дал Създателят, до трошица, поглеждаме надолу и какво е това, което виждаме?

Астрологът изпъшка вътрешно. Погледна надолу.

— Плочки — рискува.

— Плочки, да, които заедно изграждат?…

Траймън видимо очакваше отговор.

— Зодиака? — дръзна в отчаянието си астрологът.

— Правилно! И следователно, единственото което трябва да направим, е да съставим хороскопа на Ринсуинд и ще научим точно къде се намира!

Астрологът се ухили като човек, който след като е танцувал степ върху движещи се пясъци, най после усеща досега на твърда скала под нозете си.