— А, значи Вие сте астроном? — попита Двуцветко.

— О, не — отвърна Белафон, докато скалата леко заобиколи по контура на една планина. — Консултант съм по компютърен хардуеър.

— Какво е компютърен хардуеър?

— Ами, ето това е — рече друидът, потупвайки скалата с обутия си в сандал крак. — Във всеки случай част от такъв. Резервна част е. Аз я доставям. Имат проблеми с големите кръгове горе във Вихрените равнини. Поне така казват, де. Да можех, щях да надяна по една бронзова огърлица на всеки потребител, който не е чел упътването. — вдигна рамене.

— За какво по-точно служи, значи? — попита Ринсуинд. Само и само да не мисли за падане.

— Може да се използва да… да ти посочва какво време от годината е — обясни Белафон.

— Аха. Искаш да кажеш, ако е покрита със сняг, значи е зима ли?

— Да. Тоест не. Искам да кажа, да речем желаеш да узнаеш кога ще изгрее дадена звезда…

— Защо? — запита Двуцветко, показвайки любезна заинтересованост.

— Ами, може да искате да знаете кога да си посадите реколтата — каза Белафон, като започваше да се поти леко, — или пък може би…

— Ще ви услужа с моя алманах, ако искате. — каза Двуцветко.

— Алманах?

— Това е книга, която ти казва кой ден сме. — уморено обясни Ринсуинд. — Точно каквото ви трябва за посевите.

Белафон се наежи.

— Книга? — повтори. — Такава, от хартия?

— Да.

— На мене пък това никак не ми звучи убедително — злобно заяви друидът. — Как може една книга да знае какъв ден сме? Хартията не може да брои.

Отправи се с тежка стъпка към предната част на скалата, от което тя заплашително се наклони. Ринсуинд с мъка преглътна и направи знак на Двуцветко да се приближи.

— Чувал ли си за културологичен шок? — просъска.

— Какво е това?

— Това, което се получава, когато хората цели петстотин години се опитват да накарат да заработи както трябва един кръг от камъни и изведнъж се появи някой с малко книжле със страница за всеки ден и словоохотливи изреченийца от рода на „Сега е времето да посадите бакла“ или „Рано пиле, рано пее, най-добре мъртвец се смее“. А знаеш ли кое е най-важното във връзка с културологичния шок, което — Ринсуинд спря да си поеме дъх и замърда безгласно устни, опитвайки се да си спомни докъде бе стигнал с изречението, — не трябва да се забравя? — завърши.

— Кое?

— Не го предизвиквай у човек, пилотиращ скала тежка хиляда тона.

— Отиде ли си?

Траймън надникна предпазливо над назъбените стени на Кулата на Изкуството, голямата порутена островърха кула, която се извисяваше над Невидимия Университет. Далеч долу, групичката студенти и инструктори на магия направи удивителен знак.

— Сигурни ли сте?

Касиерът събра ръцете си във фуния и извика:

— Разби към централната врата и избяга преди час, сър.

— Неправилно — рече Траймън. — Той си тръгна, ние избягахме. Е, добре ще слизам тогава. Докопа ли някого?

Касиерът преглътна. Той не беше магьосник, а любезен, добродушен човек, който не заслужаваше да вижда нещата, на които беше станал свидетел през последния час. Разбира се, не беше необичайно в района на Университета да се скитат малки демони, цветни светлини и разни полуматериализирани фантазии, но в безмилостното нападение на Багажа имаше нещо, което дълбоко го разтърси. Да се опиташ да го спреш би било като да опиташ да се бориш с ледник.

— Ами… той глътна Декана на Хуманитарния факултет, сър — извика.

Траймън грейна.

— Зла съдба — промърмори.

Тръгна надолу по дългото спираловидно стълбище. След малко устните му се стегнаха в тънка усмивчица. Денят определено вървеше накъм добро.

Трябваше да се организират много неща. А ако имаше нещо, което Траймън наистина обичаше, то беше да организира.

Скалата се спусна над високите равнини, разпъртушинвайки снега от преспите само на няколко фута под нея. Белафон сновеше забързано насам натам, като ту мажеше скалата с мъничко имелов мехлем, ту пишеше с тебешир руни тук-там, докато Ринсуинд трепереше от ужас и изтощение, а Двуцветко се тревожеше за Багажа си.

— Там горе пред нас! — изкрещя друидът, надвиквайки шума на въздушната струя. — Вижте великия небесен компютър!

Ринсуинд надникна измежду пръстите си. Далече на хоризонта се издигаше огромна конструкция от сиви и черни каменни стълбове, подредени в концентрични окръжности и мистични пътеки, върлинести и отблъскващи на фона на снега. Без съмнение, хора не биха могли да преместят тези зараждащи се планини — без съмнение, тълпа великани е била превърната в камъни от някакъв…

— Ами че това май са куп камъни — каза Двуцветко.

Белафон замръзна насред ръкомаханията си.

— Какво? — попита.

— Много е хубав — добави туристът забързано. Потърси думата. — Етнически — реши.

Друидът настръхна.

— Хубав? — каза. — Триумф на силиконовия блок, чудо на съвременната зидарска технология хубав?

— О, да — съгласи се Двуцветко, за който сарказъм беше просто осембуквена дума, започваща със „С“.

— Какво значи „етнически“? — попита друидът.

— Означава ужасно внушителен — бързо обясни Ринсуинд, — и ако нямате нищо против, май има опасност да се приземим.

Белафон се извърна, не съвсем умилостивен. Вдигна широко разперени ръце и изкрещя върволица от непреводими думи, като накрая обидено прошепна „хубав“.

Скалата забави скорост, понесе се странично в пушилка от сняг и увисна над кръга. Отдолу един друид махаше в сложни фигури с две клонки имел и Белафон умело приземи масивния блок между два гигантски изправени камъка, при което се чу възможно най-слабо чукване. Ринсуинд изпусна дъха си в дълга въздишка и тя побърза да се скрие някъде. От едната страна на скалата се стовари стълба и над ръба се появи главата на възстар друид. Той озадачено изгледа двамата пътници и после се обърна към Белафон.

— Време беше, мама му стара — рече. — Седем седмици до Свинебъдни вечер, а тая пущина пак ни играе номера.

— Здравей, Закрая — каза Белафон. — Какво стана тоя път?

— Съвсем се е развалил. Днес предрече изгрева на слънцето с три минути по-рано. Пълен провал, момче, това е.

Белафон се прехвърли на стълбата и изчезна от погледа им. Пътниците се спогледаха, после се взряха надолу в огромното открито пространство между вътрешния кръг камъни.

— Какво ще правим сега? — попита Двуцветко.

— Можем да си поспим, а? — предложи Ринсуинд.

Двуцветко не му обърна внимание и заслиза надолу по стълбата. Из кръга друиди почукваха мегалитите с малки чукчета и напрегнато се вслушваха в звука. Няколко от грамадните камъни бяха сложени да легнат на едната си страна и всеки от тях беше заобиколен от друга тълпа друиди, които внимателно ги изучаваха и спореха помежду си. Към мястото, където седеше Ринсуинд, се носеха тайнствени фрази: „Не може да е софтуеърна несъвместимост — Напевът на Стъпканата Спирала беше замислен за концентрични пръстени, идиот…“

„Аз викам да го запалим отново и да опитаме с една проста лунна церемония…“

„…е, добре де, добре, нищо им няма на камъните, само дето нещо във вселената се е объркало, нали така?“

В мъглявото изтощено съзнание на Ринсуинд изникна споменът за ужасната звезда, която бяха видели в небето. Нещо наистина се бе объркало във вселената снощи.

Как така се бе върнал върху Диска? Имаше чувството, че отговорите бяха някъде във вътрешността на главата му. И го осени още по-неприятното чувство, че нещо друго наблюдава сцената долу — наблюдава я иззад очите му.

Магията се беше измъкнала от леговището си дълбоко в неутъпканите черни пътища на мозъка му и се беше разположила господарски в предната му част, гледаше разиграващата се сцена и се занимаваше с умствения еквивалент на чоплене на семки.

Опита се да я побута назад — и светът изчезна… Намираше се в тъмнина, топла плесенясала тъмнина, тъмнината на гробницата, кадифената чернота на фараонския саркофаг. Долови силна миризма на стара кожа и киселия дъх на древна хартия. Хартията прошумоля. Усещаше, че тъмнината е пълна с невъобразими ужаси — а неприятното на невъобразимите ужаси е, че е твърде лесно да си ги въобразиш…