— Ринсуинд?

Ринсуинд отвори очи. Не че това много му помогна. Просто вместо да не вижда нищо освен чернота, започна да не вижда нищо освен белота, което за негова изненада беше по-лошо.

— Добре ли си?

— Не.

— Аха.

Ринсуинд се повдигна. Като че ли се намираше върху скала, покрита тук-таме със сняг, но не отговаряща на всички условия за скала. Не би трябвало да се движи, например. Около него се вихреше сняг. Двуцветко беше на няколко фута от него и лицето му изразяваше неподправена тревога.

Ринсуинд изпъшка. Костите му бяха крайно недоволни от отношението към тях напоследък и се редяха на опашка, за да се оплачат.

— И какво сега? — запита.

— Нали си спомняш като летяхме и аз се тревожех да не се ударим в нещо и ти каза, че единственото нещо, в което бихме могли да се ударим на такава височина е облак, натъпкан с камъни?

— Е и?

— Как позна?

Ринсуинд се огледа, но що се отнася до разнообразие и интересни моменти в околния пейзаж, със същия успех биха могли да се намират и във вътрешността на топка за пинг-понг.

Скалата под тях — е, ами клатушкаше се4. Прокара ръка по нея и усети резки от длето. Прилепи ухо към студения влажен камък и му се стори, че чува бавни тъпи удари, като биене на сърце. Изпълзя напред докато стигна до ръба и надникна внимателно отвъд него.

В този момент скалата сигурно минаваше над разкъсани облаци, тъй като той улови неясната, но ужасно далечна гледка на нащърбени планински върхари. Те се намираха много далече под тях.

Той издаде несвързан гърголещ звук и се дръпна назад.

— Това е нелепо — каза той на Двуцветко. — Скалите не летят. Характерно за тях е, че не го правят.

— Може би щяха, ако можеха — рече Двуцветко. — Тази може просто да е открила как се прави.

— Да се надяваме само, че няма отново да забрави — каза Ринсуинд.

Сгуши се в прогизналата си мантия и мрачно заразглежда облака около себе си. Предполагаше, че някъде има хора, които притежават някакъв контрол върху живота си — ставаха сутрин и си лягаха вечер с разумната увереност, че няма да изпаднат от края на света, няма да бъдат нападнати от лунатици, нито пък да се събудят върху скала с прищявки далеч над всепризнатия й статус. Неясно си спомняше, че някой бе водил такъв живот. Ринсуинд започна да души въздуха. Скалата миришеше на пържено. Миризмата като че ли идваше отгоре и се насочваше директно към стомаха му.

— Усещаш ли миризмата? — попита.

— Мисля, че е бекон — отвърна Двуцветко.

— Надявам се, че е бекон — заяви Ринсуинд, защото ще го изядем.

Изправи се върху треперещата скала и залитайки тръгна напред из облаците, като се взираше във влажния мрак.

На предния или водещ ръб на скалата, с кръстосани крака пред малък огън седеше дребен друид. Под брадичката си беше завързал мушамена кърпа. Бъркаше бекон в тиган с декоративно сърпче.

— Хъм — рече Ринсуинд.

Друидът погледна нагоре и изтърва тигана в огъня. Скочи на крака и стисна сърпа агресивно, или поне толкова агресивно, колкото може да изглежда човек в дълга мокра бяла нощна риза и капеща кърпа на главата.

— Предупреждавам ви, че ще се разправя безмилостно с всеки, който реши да отвлече скалата. — каза и кихна силно.

— Ние ще помогнем — рече Ринсуинд, хвърляйки пълен с копнеж поглед към изгарящия бекон.

Това като че ли озадачи друида, който за лека изненада на Ринсуинд беше съвсем млад; предполагаше, че съществуват и млади друиди, на теория, само дето никога не си ги беше представял.

— Значи вие не се опитвате да откраднете скалата? — попита друидът и свали малко сърпа.

— Не съм знаел, че могат да се крадат скали. — каза уморено Ринсуинд.

— Извинете — любезно ги прекъсна Двуцветко. — Струва ми се, че закуската ви гори.

Друидът погледна надолу и безуспешно размаха ръце над огъня. Ринсуинд се втурна да му помага, стана доста задимено, захвърча пепел и настъпи объркване, и задружният триумф от спасяването на няколко доста овъглени парчета бекон се оказа по-благотворен от цяла книга за дипломацията.

— Как попаднахте тук, всъщност? — попита друидът. — Летим на петстотин фута височина, освен ако пак не съм объркал руните.

Ринсуинд се опита да не мисли за височината.

— Ами, минавахме от тук и някакси се отбихме — обясни той.

— На път за земята — добави Двуцветко.

— Само че Вашата скала спря падането ни — каза Ринсуинд. Гърбът му се жалваше. — Благодарим — додаде.

— Стори ми се, че се натъкнахме на нещо преди известно време — каза друидът, чието име се оказа Белафон. — Сигурно сте били вие.

Той потрепера.

— Трябва вече да е сутрин — рече. — По дяволите правилата — ще се качим по-нагоре. Дръжте се.

— Къде? — попита Ринсуинд.

— Ами, просто изразете цялостно нежелание да падате — посъветва ги Белафон.

Извади голямо желязно махало от мантията си и го залюля в поредица объркващи движения над огъня. Край тях префучаха облаци, появи се ужасно чувство за тежест и изведнъж скалата се обля в слънчева светлина. Облаците, които бяха изглеждали мразовити и далечни снощи и отвратително лепкаво влажни тази сутрин, сега представляваха пухкав бял килим, простиращ се във всички посоки, над който като острови стърчаха няколко планински върха. Зад скалата, вятърът породен от движението й извайваше облаците в мимолетни въртопи. Скалата… Беше около 30 фута дълга и десет фута широка, синкава на цвят.

— Каква удивителна панорама! — възкликна Двуцветко с блеснали очи.

— Ъ, ъ, какво ни държи във въздуха? — попита Ринсуинд.

— Убежището — отвърна Белафон, изстисквайки крайчеца на дрехата си.

— Аха — мъдро рече Ринсуинд.

— Лесно се задържат във въздуха — обясни друидът, като изправи палеца си и примижавайки, погледна по дължината на ръката си към далечна планина. — Трудното е приземяването.

— Човек не би си го помислил, нали? — запита Двуцветко.

— Именно убеждението крепи единството на вселената — рече Белафон. — Безсмислено е да се твърди, че това се прави по магия.

Ринсуинд случайно погледна надолу през изтънелите облаци и съзря снежен пейзаж на значително разстояние под тях. Знаеше, че се намира в присъствието на луд, но беше свикнал с това; ако вслушването в налудничавите му идеи означаваше, че няма да падне, целият беше слух.

Белафон седна и провеси крака от ръба на скалата.

— Виж какво, не се безпокой — каза. — Ако непрекъснато си мислиш, че тази скала не би трябвало да лети, може да те чуе и да се убеди, и ти да излезеш прав, нали така? Личи си, че не си в крак със съвременната философия.

— Така изглежда — малодушно се съгласи Ринсуинд.

Опитваше се да не мисли за скалите на земята. Опитваше се да мисли за скали, които се реят като лястовички във висините, изпитвайки простата радост от летенето, виейки се към небето в…

Ужасяващо добре осъзнаваше, че това никак не му се удава.

Друидите от Диска се гордееха с напредничавия си подход към откриването на загадките на Вселената. Разбира се, както всички друиди и те вярваха в абсолютното единство на всичко живо, в целебната сила на растенията, естествения ритъм на сезоните и изгарянето жив на всеки, който не се отнесе към всичко това с нужното уважение, но те също така бяха размишлявали дълго и дълбоко за самата основа на сътворението и бяха формулирали следната теория: Функционирането на Вселената, казваха те, зависи от равновесието на четири сили, а именно: обаяние, убеждение, несигурност и инат.

Така слънцето и луната обикаляли Диска, защото били убедени, че не трябва да падат, но не отлитали, поради несигурност. Обаянието позволявало на дърветата да растат, а инатът ги държал изправени, и тъй нататък.

Някои други намекваха, че тази теория има недостатъци, но старшите друиди твърде многозначително обясняваха, че действително има място за една образована дискусия, за ожесточени и вълнуващи научни дебати, и общо взето това място е върху кладата при следващото слънцестоене.