— Ето го!

Ринсуинд се дръпна рязко назад и нещо се блъсна в него. Огледа се забързано и зяпна като видя Двуцветко възседнал метлата, която се носеше на известно разстояние от пода,

— Вещицата сигурно я е забравила — каза Двуцветко, — истинска вълшебна метла!

Ринсуинд се поколеба. В четината на метлата припламваха октаринови пламъчета, а и едва ли не повече от всичко мразеше височините, но това което наистина най-много мразеше бяха дузина много ядосани и злонравни магьосници, които се втурват нагоре по стълбите към него, а именно това се случваше.

— Добре — съгласи се, — но аз ще карам.

Той запрати ботуш по един магьосник, който беше преполовил Заклинание за Връзване и възседна метлата, която заподскача надолу по стълбата и след това изведнъж се обърна с главата надолу, тъй че Ринсуинд с ужас се озова очи в очи с един Брат на Полунощието.

Той изпищя и конвулсивно изви кормилото. Няколко неща се случиха едновременно. Метлата се насочи напред и префуча през стената в дъжд от трохи. Багажът се втурна напред и захапа Брата за крака. От нищото със странен свистящ звук се появи стрела, мина само на сантиметри от Ринсуинд и тежко тупна върху капака на Багажа.

Багажът изчезна.

В малко селце дълбоко в гората стар шаман хвърли още няколко съчки в огъня си и се вторачи през дима в засрамения си чирак.

— Сандък с крака, а? — попита.

— Да, господарю. Появи се от небето и ме загледа — отвърна чиракът.

— Значи и очи е имал тогава, този сандък?

— Н… — започна чиракът и спря, озадачен. Старецът се намръщи.

— Мнозина са видели Топакси, Бог на Червената Гъба и са спечелили името шаман — каза. — Някои са видели Скелде, дух на дима и тях наричаме заклинатели. Малцина са имали привилегията да видят Умчерел, душата на гората, те са известни като духоукротители. Но никой не са видели сандък със стотици крака, който да ги гледа без очи, и те са известни като идио…

Прекъсването се дължеше на внезапен писък и прахоляк от сняг и искри, който издуха огъня напреко през тъмната колиба, появи се мъгляво видение, веднага след това отсрещната стена се разтвори с трясък и привидението изчезна.

Настъпи дълго мълчание. После малко по-късо мълчание. После старият шаман каза предпазливо:

— Нали не видя току-що как двама минаха оттук, възседнали метла с главите надолу, като си крещяха и се обиждаха един друг?

Момчето го изгледа спокойно.

— Съвсем не — каза.

Старецът въздъхна с облекчение:

— Слава тебе, господи — каза. — И аз не видях.

В къщурката цареше бъркотия, тъй като освен че всички магьосници искаха да последват метлата, всеки искаше да попречи на другите да направят това и така се стигна до няколко прискърбни инцидента. Най-зрелищният и без съмнение най трагичният беше, когато един Пророк се опита да използва Бързоходните си ботуши без нужната последователност от заклинания и подготвителни действия. Бързоходните ботуши, както вече се спомена, са капризен вид магия в най-добрия случай, а той твърде късно си спомни, че трябва да се вземат най-крути предпазни мерки, когато използваш транспортно средство, чиято ефективност в края на краищата зависи от това да опиташ да поставиш единия си крак двадесет и една мили пред другия.

Бушуваха първите снежни бури на зимата и действително по-голямата част от Диска бе обвита в подозрително тежко облачно було. И все пак от далечните висини, на сребърната светлина на мъничката луна на дисковия свят, той представляваше една от най-прекрасните гледки в мултивселената. Огромни серпантини от облаци със стотици мили дължина се виеха от водопада на Ръба до планините на Центъра. В студената кристална тишина гигантската бяла спирала блестеше мразовито под звездите, извивайки се незабележимо, сякаш Бог бе разбъркал кафето Си и след това беше сипал вътре сметана.

Нищо не смущаваше сияйната картина, която… Нещо малко и далечно проби облачния слой влачейки парцали пара. В стратосферното спокойствие остро и ясно прозвуча шумна караница.

— Нали каза, че можеш да управляваш такова нещо?

— Не, не съм; казах само, че ти не можеш!

— Но аз никога преди не съм летял на такова!

— Какво съвпадение!

— Както и да е, ти каза — погледни небето!

— Не, не съм!

— Какво става със звездите?

И случи се така, че Ринсуинд и Двуцветко станаха първите хора от Диска, които видяха какво крие бъдещето.

На хиляда мили зад тях Централната планина Кори Селести пронизваше небето и хвърляше сянка като бляскаво острие връз пенестите облаци, тъй че Боговете би трябвало също да забележат но Боговете обикновено не гледат към небето, а и бяха заети със съдебни дела срещу Ледените Великани, които бяха отказали да си намалят радиото. Към Ръба, по посока на движението на Великия АТуин, звездите бяха изметени от небето.

В този кръг от чернота имаше само една звезда, червена й зловеща, звезда като блясъка в очната ябълка на побеснял пор. И Дискът се носеше право към нея.

Ринсуинд знаеше точно какво да се прави при тези обстоятелства. Изпищя и насочи метлата право надолу.

Галдър Уедъруакс застана в центъра на октограмата и вдигна ръце.

— Уршало, дилептор Кхула, подчини ми се!

Над главата му се образува малко облаче мъгла. Погледна косо към Траймън, който се цупеше на границата на магическия кръг.

— Следващата част е доста внушителна — каза. — Гледай.

— Кот-шам! Кот-шам! Към мен, о, духове на малки усамотени скали и разтревожени мишлета дълги не по-малко от три инча!

— Какво! — удиви се Траймън.

— За тази част бяха необходими доста изследвания — съгласи се Галдър, — особено за мишките. Както и да е, докъде бях стигнал? А, да…

Отново вдигна ръце. Траймън го наблюдаваше като разсеяно ближеше устни. Старият глупак наистина се съсредоточаваше, насочвайки мозъка си изцяло към Заклинанието, и почти не обръщаше внимание на Траймън.

Думи на могъщество се търкаляха из стаята, отскачаха от стените и бързаха да се скрият зад рафтове и буркани. Траймън се двоумеше. За момент Галдър затвори очи. Докато устните му изричаха последната дума, лицето му беше застинало в маска на екстаз.

Траймън се напрегна, пръстите му отново се свиха около ножа. И Галдър отвори едно око, кимна му и изпрати косо заряд магия, който подхвана младежа и го запокити възнак върху стената. Галдър смигна и вдигна отново ръце. — Към мен, о духове на…

Чу се гръмотевица, имплозия на светлина и настъпи момент на пълна физическа несигурност, по време на който даже стените сякаш се вглъбиха в себе си. Траймън чу рязко поемане на дъх и след това глух шум от падане на нещо тежко. Внезапно в стаята стана тихо. След няколко минути Траймън изпълзя иззад един стол и се изтупа от праха. Засвирука си някаква мелодийка и се отправи към вратата с прекомерно внимание, гледайки в тавана, сякаш никога преди не бе го виждал. Движеше се така като че ли се опитваше да бие световния рекорд по скорост на безгрижното пошляйване.

Багажът приклекна в центъра на Кръга и отвори капака си.

Траймън спря. Извърна се много, много внимателно, ужасявайки се от това, което би могъл да види.

Багажът изглежда съдържаше чисто пране, леко ухаещо на лавандула. Незнайно защо, това бе едно от най-ужасните неща, които магьосникът беше виждал.

— Ъ, ъ, ъ — каза. — Вие ъ, ъ, ъ да сте виждали случайно един друг магьосник тъдява?

Багажът съумя да започне да изглежда още по-застрашителен.

— Е — каза Траймън. — Е, нищо. Няма значение.

Дръпна разсеяно шева на мантията си и прояви краткотраен интерес към начина, по който беше зашит. Когато вдигна поглед, ужасяващият сандък беше още там.

— Довиждане — рече и побягна.

Успя да се измъкне през вратата точно навреме.