— Така ли? — възкликна Суайърз и погледна къщичката с удивление.

— Да.

— Всичко това?

— Амчи да.

— Ще ви помогна да си съберете багажа.

И така, нощта напредва под покривалото от надвиснали облаци, което забулва по-голямата част от Диска — но това е случайно, тъй като, когато се проясни и астролозите успеят добре да огледат небето, ще се ядосат и разстроят.

А в различни краища на гората групички магьосници се объркват и ходят в кръг, и се крият един от друг, и се разстройват, понеже като се блъснат в някое дърво, то им се извинява. Но макар и несигурно, много от тях се приближават все повече до къщурката…

Което е добър момент да се върнем в безвкусно струпаната сграда на Невидимия Университет и по-специално, в покоите на Грейхалд Сполд, по това време най-старият магьосник на Диска и решен да остане такъв.

Той току-що бе изпитал нещо крайно изненадващо и тревожно.

През последните няколко часа се беше отдал на трескава дейност. Може да е глух и трудничко да чува, но възрастните магьосници имат много добре трениран инстинкт за самосъхранение и знаят, че когато висока фигура в черна мантия и със земеделско сечиво, последна дума на модата, те загледа дълбокомислено, време е да се действува и то бързо. Прислужниците са освободени. Вратите са залепени с паста от счукани на прах мухи еднодневки, на прозорците са начертани защитни октограми. Редки етерични масла със силна миризма са излени по пода в сложни фигури, чиято форма дразни окото и свидетелства, че ги е помислил някой пиян или от друго измерение, или пък може би и двете; в самия център на стаята се намира осмокракия октограм на Възпирането, заобиколен от червени и зелени свещи. А в центъра му се намира кутия, направена от дървото на къдравия папратовиден бор, който достига дълбока старост, подплатена с червена коприна и още защитни амулети. Тъй като Грейхълд Сполд знае, че Смърт го търси, той е прекарал много години в конструирането на недостъпно скривалище.

Той тъкмо е нагласил сложния механизъм на ключалката и е спуснал капачето, отпуснал се е назад със съзнанието, че ето го най-после съвършеното защитно съоръжение срещу най-големия от всичките му врагове, макар че все още не е взел предвид важната роля, която безспорно играят отдушниците в едно такова начинание.

И точно до него, съвсем близо до ухото му, един глас току-що е изрекъл:

— ТЪМНИЧКО Е ТУК ВЪТРЕ, НАЛИ?

Заваля сняг. Небетшекерените прозорчета на къщурката се открояваха ярки и весели на фона на тъмнината.

От едната страна на сечището за момент пробляснаха три мънички светли точки и се чу гръдна кашлица, която рязко се спря.

— Тихо! — просъска магьосник от трети ранг. — Ще ни чуят!

— Кой? Изплъзнахме се от момчетата от Братството на Конските Капаци в блатото, а онези идиоти от Почетния Съвет на Пророците и без това тръгнаха в погрешна посока.

— Да — рече най-младшия магьосник, — ама кой все ни приказва? Говорят, че това е магическа гора, пълна е с горски духове, вълци и…

— Дървета — добави глас от тъмнината високо над тях. Той притежаваше това, което може да бъде описано само като тембър3.

— Ъхъ — съгласи се най-младият магьосник. Всмукна от фаса си и потрепера.

Водачът на групата надникна иззад скалата и огледа къщурката.

— Хайде тогава — каза, изчуквайки лулата на петата на бързоходните си ботуши, които проскърцаха в знак на протест. — Втурваме се, грабваме ги и изчезваме. Окей?

— Сигурен ли си, че са само хора? — нервно попита най-младият магьосник.

— Разбира се, че съм сигурен — озъби му се водачът. — Какво очакваш, три мечки?

— Може да са чудовища. Тази е от горите, в които има чудовища.

— И дървета — добави дружелюбен глас от клоните.

— Ъхъ — плахо каза водачът.

Ринсуинд внимателно огледа леглото. Беше хубавичко легълце от нещо като твърд карамел с пълнеж, но по-скоро би го изял, отколкото да легне в него, а изглежда някой го беше изпреварил.

— Някой ми е ял от леглото — оплака се.

— Обичам карамел — защити се Двуцветко.

— Да внимаваш, че феята ще дойде да ти вземе всичките зъби — заплаши Ринсуинд.

— Не, така правят елфите — каза Суайърз от тоалетната масичка. — Елфите правят това. И ноктите на краката също. Много докачливи биват елфите, като ги прихване.

Двуцветко седна тежко върху леглото си.

— Грешиш — каза. — Елфите са благородни и красиви, и мъдри и справедливи — сигурен съм, че съм го чел някъде.

Суайърз и коляното на Ринсуинд се спогледаха.

— Мисля, че ми говориш сигурно за инакви елфи — бавно рече гномът. — Ние тук имаме само от другия вид. Не че можеш да ги наречеш избухливи — добави бързо. — Особено ако не искаш да см отнесеш у дома зъбите в шапката, де.

Чу се тих характерен звук на отваряща се врата от нуга. В същото време, от другата страна на къщичката долетя едва доловим звън, като че ли камък разбиваше небетшекерен прозорец възможно най-внимателно.

— Какво беше това? — попита Двуцветко.

— Кое? — каза Ринсуинд.

Чу се тупването на тежък клон, който се удари в перваза на прозореца. С вик „Елфи“, Суайърз уплашено побягна към една миша дупка и изчезна.

— Какво да правим? — попита Двуцветко.

— Да се паникъосаме? — с надежда продума Ринсуинд.

Винаги беше твърдял, че паниката е най-доброто средство за самосъхранение; далеч назад в историята, се казваше в теорията му, хората изправени пред кривозъбите праисторически тигри, биха могли много просто да се разделят на такива, които са се паникьосвали и такива, които са оставали, казвайки: „Какъв великолепен звяр!“ и „Пис, пис котенце“.

— Това там е шкаф — каза Двуцветко, сочейки тясна врата приклещена между стената и комина.

Напъхаха се в сладката мухлясала тъмнина.

Една шоколадена дъска от пода проскърца отвън. Някой каза „Чух гласове“.

Някой друг каза „Да, долу. Мисля, че са ония от Конските капаци“.

— Мисля, че чух да казваш, че сме им избягали в блатото!

— Ей, вие двамата, тази къща се яде! Ето, гледайте — яде…

— Млък!

Чу се още скърцане и сподавен писък от долния етаж, където Почетен Пророк, предпазливо промъквайки се през тъмното от счупения прозорец беше стъпил върху пръстите на Кон-с-капачник, който се криеше под една маса. Чу се внезапно свистене и цвърчене на магия.

— Педераст! — рече някой отвън. — Хванаха го! Да вървим!

Чу се още скърцане, после настана тишина. След малко Двуцветко каза:

— Ринсуинд, мисля че в този шкаф има метла.

— Е и какво толкова необичайно има в това?

— Тази има кормило.

Отдолу се чу пронизителен писък. В тъмнината някакъв магьосник се беше опитал да отвори капака на Багажа. Трясък откъм килера възвести внезапното пристигане на група от Осветените Магии на Неразкъсания Кръг.

— Какво мислиш, че търсят? — прошепна Двуцветко.

— Не знам, но мисля, че може би е добра идея да не узнаваме — рече замислено Ринсуинд.

— Сигурно си прав.

Ринсуинд лекичко открехна вратата. Стаята беше празна. Прекоси на пръсти към прозореца и погледна надолу право в извърнатите нагоре лица на трима Братя от Ордена на Полунощието.

— Това е той.

Бързо се дръпна и се втурна към стълбите. Сцената долу бе неописуема, но тъй като това изявление би ни спечелило смъртно наказание през царуването на Олаф Куимбли II, по-добре да се опитаме. Първо, повечето от биещите се магьосници се опитваха да осветят сцената с помощта на различни пламъци, огнени кълба и вълшебни сияния, така че полученото осветление създаваше впечатление за диско във фабрика за осветителни тела. Всеки се опитваше да намери позиция, от която да вижда останалата част от стаята, без самият той да бъде нападнат и абсолютно всеки се стремеше да стои настрани от Багажа, който беше приклещил двама Почетни Пророка в един ъгъл и щракаше с капак срещу всеки, който го доближаваше. Но все пак един от магьосниците случайно погледна нагоре.