— Фактически това не важи за първоначалните Осем Велики Магии. Посредством подобно проучване, Скрелт открил, че всяка Велика Магия просто намира убежище в първия отворен и готов да я приеме мозък. Избутай, ако обичаш, онова голямо огледало насам.

Галдър стана и повлече крака към пещта, която вече беше изстинала. Въпреки това жичката магия още се гънеше, едновременно присъстваща и неприсъстваща, като процеп, изрязан в друга вселена, пълна с гореща синя светлина. Той я вдигна леко, взе голям лък от стената, изрече някаква команда и със задоволство видя как магията обхвана краищата на лъка и ги стегна докато дървото изпука. После избра една стрела.

Траймън беше довлякъл в средата на стаята голямо тежко огледало. Когато аз стана глава на ордена, каза си той, в никакъв случай няма да си тътря краката в домашни чехли. Траймън, както вече споменахме, смяташе, че свежата кръв може да направи чудеса, стига само да се отстрани мъртвата гнилоч, но за момента истински го интересуваше да види какво ще направи по-нататък старият глупак. Щеше сигурно да извлече някакво удоволствие, ако знаеше че и Галдър, и Скрелт бяха на съвсем погрешен път.

Галдър извърши няколко движения пред огледалото и то се замъгли, след което се избистри, за да покаже въздушен изглед от Гората на Скънд. Вторачи се в него, като в същото време държеше лъка със стрелата насочени неопределено някъде към тавана. Изломоти нещо като „допусни скорост на вятъра, да речем, три възела“ и „нагласи температурата“, след което с доста разочароващо движение, пусна стрелата.

Ако законите на действие и противодействие имаха нещо общо тук, тя щеше да тупне на земята на няколко фута разстояние. Но никой не ги слушаше. Със звук, неподдаващ се на описание, който обаче за завършеност би могъл да се представи горе-долу като „СПИНГ!“ плюс три дена усилена работа в някое прилично оборудвано стереофонично студио, стрелата изчезна.

Галдър хвърли лъка и се ухили.

— Разбира се, ще й трябва около час, за да стигне там — каза. — После магията просто ще последва йонизираната диря обратно насам към мен.

— Забележително — каза Траймън, но всеки минаващ наблизо телепат би прочел в десетярдови букви: „Ако ли към теб, защо не към мен?“. Той сведе поглед към разхвърляната работна маса и не щеш ли, един дълъг и много остър нож му се стори като излят за това, което внезапно му мина през ума.

Насилието не беше нещо, в което обичаше да се забърква, освен чрез посредник. Но Пирамидата от Тсорт съвсем ясно беше назовала възнагражденията за този, който събере осемте магии в подходящия момент, а Траймън не възнамеряваше да пропилее години усърден труд, само защото на някакъв стар глупак му хрумнала блестяща идея.

— Искаш ли едно какао, докато чакаме? — предложи Галдър, куцукайки през стаята към звънеца за прислугата.

— С удоволствие — прие Траймън. Той повдигна ножа, като го преценяваше откъм баланс и точност. — Трябва да Ви поздравя, маестро. Виждам, че ние всички трябва да ставаме много рано сутрин, за да ви надминем.

Галдър се изсмя. И ножът излетя от ръката на Траймън с такава скорост, че (поради някак мудната природа на светлината върху Диска) той всъщност малко се скъси и стана по-масивен докато се носеше, с безпогрешна точност, към врата на Галдър.

Не го достигна. Вместо това се отклони на една страна и почна бързо да обикаля около врата му — толкова бързо, че внезапно Галдър започна да изглежда така, като че носи метална яка. Той се извърна и на Траймън се стори, че изведнъж е пораснал с няколко фута и е станал много по-могъщ.

Ножът се отплесна и завибрира във вратата, на косъм от ухото на Траймън.

— Рано сутрин? — рече Галдър приветливо. Скъпо мое момче, ще трябва да будуваш цяла нощ.

— Хапни си още малко от масата — подкани Ринсуинд.

— Не, благодаря, не обичам марципан — каза Двуцветко. — А и, сигурен съм, не е правилно да се ядат мебелите на хората.

— Не се безпокой — каза Суайърз. — Никой не е виждал старата вещица от години. Казват, че двама млади нехранимайковци й видели сметката.

— Това е то днешната младеж — изкоментира Ринсуинд.

— Аз смятам, че родителите са виновни — каза Двуцветко.

След като веднъж си направил необходимата промяна в психическата си нагласа, захарната къщурка ти ставаше съвсем приятна. Остатъчната магия я държеше да не падне, а и онези местни диви животни, които още не бяха умрели от смъртоносна зъбна болест, старателно я отбягваха. В камината малко разхвърляно гореше ярък огън от бонбонени цепеници; Ринсуинд се беше опитал да събере дърва навън, но се отказа. Трудно е да гориш дърво, което ти говори.

Той се оригна.

— Това никак не е здравословно — каза. — Искам да кажа, защо сладки неща? Защо не препечен хляб и сирене? Или пък салам, ето на, как добре би ми дошло сега едно хубаво саламено канапе.

— Да пукна ако знам — рече Суайърз. — Старата баба Уитлоу правеше само сладкиши. Да можехте да видите захарните й целувки.

— Видях ги — каза Ринсуинд — погледнах матраците…

— Захарните изделия са по-традиционни — обясни Двуцветко.

— За какво, за матраци?

— Не ставай глупав — разумно рече Двуцветко. — Кой пък е чувал за захарни матраци.

Ринсуинд изсумтя. Мислеше си за храна — по-точно, храната в Анкх-Морпорк. Странно как добрият стар град изглеждаше толкова по-привлекателен, колкото повече се отдалечаваше от него. Стига само да затвореше очи и си представяше, с пълнещи устата му със слюнка подробности, сергиите за ястия от сто различни култури на пазара. Човек можеше да яде скупши или супа от перка на акула, толкова прясна, че плувците не смееха да се доближат до нея, и…

— Мислиш ли, че ще мога да купя тази къщичка? — попита Двуцветко.

Ринсуинд се поколеба. Беше стигнал до извода, че си струва добре да помисли, преди да отвърне на по-изненадващите въпроси на Двуцветко.

— За какво? — осведоми се предпазливо.

— Ами, тя просто ухае на носталгия.

— Аха.

— Какво е носталгия? — попита Суайърз, като плахо смръкна с израз на лицето, който говореше, че не го е направил той, каквото и да е то.

— Мисля, че е вид жаба — обясни Ринсуинд. — Както и да е, не можеш да я купиш, защото няма от кого да я купиш…

— Мисля, че бих могъл да уредя това, от страна на горския съвет, разбира се — прекъсна го Суайърз, като се опита да избегне кръвнишкия поглед на Ринсуинд.

— …а и няма как да я вземеш със себе си, искам да кажа, едва ли ще се събере в Багажа, нали? — Ринсуинд посочи Багажа, който лежеше пред камината и успяваше по някакъв невероятен начин да изглежда като доволен, но готов за скок тигър, после погледна обратно към Двуцветко. Посърна.

— Ще се събере ли? — повтори.

Още не беше успял да се примири с факта, че вътрешността на Багажа изглежда не обитаваше съвсем същия свят като външната му част. Разбира се, това бе само странично следствие от цялата му чудата същност, но се объркваше като гледаше как Двуцветко го тъпче с мръсни ризи и стари чорапи, после отваря пак капака и намира купчина свежо пране, леко ухаещо на лавандула. Двуцветко също така купуваше много необичайни местни сувенири или, както би казал Ринсуинд, боклуци, и дори седемфутов церемониален прът за гъделичкане на прасета като че ли се събра вътре с лекота, без да се подава отникъде.

— Не знам — каза Двуцветко. — Ти си магьосник, ти ги знаеш тези неща.

— Ами да, разбира се, но багажната магия е изкуство от висока класа — обясни Ринсуинд. — Както и да е, сигурен съм, че гномите няма да искат да я продадат, тя, тя е, тя е… — той се мъчеше да си спомни малкото, което знаеше от побъркания речник на Двуцветко, — тя е туристическа атракция.

— Какво е това? — попита Суайърз, заинтригуван.

— Това значи, че много хора като него ще идват да я посетят — обясни му Ринсуинд.

— Защо?

— Защото — Ринсуинд търсеше думи, — е чудата. Ъ, ъ, ъ от едно време. Фолклоризъм. Ъ, ъ, ъ — очарователен образец на отмряло фолклорно изкуство, пропита с традициите на отдавна отминала епоха.