Това, което видя бе комай по-лошо. Беше изчезнал. Далеч навътре от едната страна на пътеката високата трева се размърда тайнствено и замря.

Ринсуинд не беше кой знае какъв магьосник, още по-малко боец, но затова пък беше специалист по страхливост и моментално надушваше страха. Той пророни едва чуто:

— Ще те следва навсякъде, да знаеш.

— Какво? — разсеяно попита Уиймз. Той все още надничаше към тревата.

— Много е търпелив и никога не се отказва. Имаш си работа с велемъдро крушово дърво. Обикновено те оставя да си мислиш, че те е забравило и после един ден, както си вървиш по някоя тъмна улица ще чуеш едни такива леки стъпки зад себе си — шляп, шляп, ще чуеш и ще се втурнеш да бягаш, а те ще се забързат — шляп, шляп, шляп…

— Млък. — изкрещя Уиймз.

— Сигурно вече те е познал, така че…

— Млъкни ти казах!

Херена се обърна на седлото си и ги изгледа кръвнишки. Уиймз се намръщи и придърпа ухото на Ринсуинд до самата си уста, после каза дрезгаво:

— Не се страхувам от нищо, разбра ли? Плюя на тия магьоснически алабаланици.

— Всички казват така, преди да са чули стъпките — рече Ринсуинд и замръзна. Острието на нож бодеше ребрата му.

През останалата част от деня нищо не се случи, но, за радост на Ринсуинд и за все по-голям ужас на Уиймз, Багажът се показа няколко пъти. Явяваше се ту кацнал ни в клин, ни в ръкав на някоя скала, ту полускрит и обрасъл с мъх в някой ров.

Късно след обяд се изкачиха на гребена на хълм, от който се виждаше просторната долина на горното течение на Смарл, най-дългата река върху Диска. Тук тя вече бе широка половин миля и пълна с тинята, която правеше долината по долното й течение най-плодородната земя на континента. Тук-там вълма ранна мъгла увенчаваха бреговете й.

— Шляп — каза Ринсуинд.

Усети как Уиймз подскочи на седлото.

— Ъ?

— Само си прочиствах гърлото — ухили се Ринсуинд.

Бе вложил много мисъл в това ухилване. Така се хилят хора, които се втренчват в лявото ти ухо и съобщават, че ги следят тайни агенти от съседната галактика. Не беше ухилване, което вдъхва доверие. Има и по-ужасни, но само от присмехулници на оранжеви и черни райета, с дълги опашки, които се мотаят и търсят жертви, на които да се ухилят зъбато.

— Махни я от лицето си — нареди Херена, като препусна край тях.

На края на пътеката, която водеше към брега на реката, имаше груб пристан и голям бронзов гонг.

— С него може да се повика обслужващия ферибота — рече Херена. — Ако пресечем тук, ще си спестим голям завой на реката. Може даже да стигнем до някой град тази вечер.

Уиймз изглеждаше разколебан. Слънцето едрееше и почервеняваше, а мъглите почваха да се сгъстяват.

— Или може би искате да пренощувате от тази страна на реката, а?

Уиймз вдигна чука и удари гонга толкова силно, че той се завъртя около куката си и падна.

Зачакаха мълчаливо. След малко се чу плясък и подрънкване на верига, която се подаде от водата и се опъна, придържана от желязната кука, забита в брега. Най-накрая от мъглата изплува мудният плосък силует на ферибота със закачулената фигура на фериботаджията, който въртеше огромно колело в центъра на платформата и така се придърпваше към брега.

Плоското дъно на ферибота застърга по дребните камъчета и закачулената фигура се облегна задъхана над колелото.

— Двама по двама — проломоти. — Това е всишко. Шамо по двама, ш коне.

Ринсуинд преглътна и се опита да не гледа Двуцветко. Човечето сигурно вече се хили и гримасничи като идиот. Рискува един кос поглед.

Двуцветко седеше с отворена уста.

— Ти не си предишният фериботаджия — каза Херена. — Минавала съм от тука, предишният беше едър човек, някак…

— Днеш му е пошивният ден.

— Аха, добре — колебливо рече тя, — в такъв случай… защо се смее този?

Раменете на Двуцветко се тресяха, лицето му беше почервеняло и изпод разтворените му устни излизаше сподавено пуфтене. Херена го изгледа кръвнишки, сетне впери тежък поглед във фериботаджията.

— Вие двамата — хванете го!

Последва бездействие. Сетне един от мъжете попита:

— Кого? Фериботаджията?

— Да!

— Защо?

Херена изпадна в затруднение. Не се предвиждаха подобни ситуации. Прието бе, че когато някой изкрещи нещо от рода на „Дръжте го!“ или „Стража!“, хората скачат и го сторват, без да се чудят и да го обсъждат.

— Защото аз казвам! — бе най-доброто, което й дойде на ум. Двамата най-близо до приведената фигура се спогледаха, свиха рамене, слязоха от конете и хванаха всеки по едно рамо. Фериботаджията им стигаше някъде до кръста.

— Така ли? — попита единият. Двуцветко едва си поемаше дъх.

— Искам да видя сега какво има под наметалото.

Двамата се спогледаха.

— Не съм сигурен, че… — почна единият. Не можа да продължи, тъй като един топчест лакът се заби в стомаха му като бутало. Другарят му невярващо погледна надолу и получи другия лакът в бъбреците си.

Коен псуваше, като се мъчеше да освободи сабята си от наметалото и в същото време по рачешки скачаше към Херена. Ринсуинд изпъшка, стисна зъби и рязко и силно отметна главата си назад. Уиймз изпищя, а Ринсуинд се претъркули странишком, тупна тежко в калта, бясно се изправи на крака и затърси с очи къде може да се скрие.

С тържествуващ вик Коен успя да освободи сабята си и триумфално я размаха, ранявайки тежко едного, който се беше промъкнал откъм гърба му.

Херена изблъска Двуцветко от коня си и затърси собствената си сабя. Двуцветко се опита да се изправи и накара коня на друг от мъжете да се изправи на задните си крака и да го хвърли като при това главата му попадна точно под крака на Ринсуинд, който го ритна възможно най-силно. Ринсуинд първи би се нарекъл плъх, но даже плъховете се бият, като се намерят в ъгъла.

Ръцете на Уиймз се стовариха върху рамото му и юмрук, колкото средно голям камък се заби в главата му.

Свличайки се на земята, чу как Херена каза доста тихо:

— Убий ги и двамата. Аз ще се занимая с този стар глупак.

— Дадено! — каза Уиймз и се обърна към Двуцветко с изтеглена сабя.

Ринсуинд видя как той се колебае. За момент стана тихо, после даже Херена чу плискане, когато Багажът се надигна откъм брега, като от него се стичаше вода.

Уиймз впери ужасен поглед в него. Сабята падна от ръката му. Той се връцна и се затича в мъглата. След миг Багажът прескочи Ринсуинд и го последва.

Херена се опита да намушка Коен, който парира удара и изпъшка при изщракването на ръката си. Остриетата звъннаха влажно, после един ловък замах нагоре от страна на Коен почти обезоръжи Херена и я накара да отстъпи.

Ринсуинд се довлече залитайки до Двуцветко и го задърпа безрезултатно.

— Време е да вървим — изломоти той.

— Страхотно! — възкликна Двуцветко. — Видя ли как той я…

— Да, да, хайде.

— Но аз искам… Ей, това се казва удар!

Сабята на Херена изхвърча от ръката й, заби се в калта и завибрира. Като изпухтя доволно, Коен прибра собствената си сабя, кръстоса поглед за момент, тихичко извика от болка и застана абсолютно неподвижен.

Херена го погледна озадачено. Направи пробно движение по посока на сабята си и когато нищо не се случи, изтегли я, провери здравината й, и впери поглед в Коен. Предпазливо се завъртя около него, следвана единствено от агонизиращия му поглед.

— Гърбът му пак е сдал багажа! — прошепна Двуцветко, — какво да правим?

— Да видим дали не можем да хванем конете?

— Е — каза Херена. — Не знам кой си и защо си тук и нали разбираш, нямам нищо лично против тебе.

Тя вдигна сабята си с две ръце.

Внезапно нещо се стрелна в мъглата и се чу тъп удар на парче дърво върху глава. За момент Херена изглежда се шашна, после се килна напред.

Бетан пусна клона, с който си беше послужила и погледна към Коен. Сетне го сграбчи за раменете, заби коляното си в кръста му, изви го професионално и го пусна.

Блаженство се изписа на лицето му. Наведе се пробно.