— Така е — каза Бетан.

— Вие двамата можете да швършите нещо полежно — добави той. — Тожи Багаж проби един тролски жъб, жа да ни ижмъкне. Те ша диамантени. Я виж дали не можете да намерите паршетата. Дойде ми наум нещо жа тях.

Бетан нави ръкави и отпуши шишенцето, а Ринсуинд отведе Двуцветко настрана. Когато бяха в безопасност зад един храст, той каза:

— Онзи е изкрейзил.

— Онзи, за когото говориш, е Коен Варваринът! — искрено се шокира Двуцветко. — Той е най-великият войн, който…

— Бил е — прекъсна го нетърпеливо Ринсуинд. — Всичките тия победи над воини-свещеници и човекоядни зомбита са били преди години. Сега са му останали само спомените и толкова белези, че можеш да си играеш на кръстчета и нули върху му.

— Доста по-възрастен е, отколкото си го представях, да — призна Двуцветко. Наведе се да вдигне парче диамант.

— Затова трябва да ги оставим, да намерим конете и да се махаме — каза Ринсуинд.

— Това е малко мръсен номер, нали?

— Ще се оправят — енергично отсъди Ринсуинд. — Проблемът е, добре ли би се чувствал в компанията на човек, който напада Багажа с голи ръце?

— Това наистина е проблем — съгласи се Двуцветко.

— И без това сигурно без нас ще са по-добре.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — каза Ринсуинд.

Намериха безцелно заплелите се из шубраците коне, закусиха с лошо изсушена конска пастърма и тръгнаха в посока, която Ринсуинд реши, че е вярната. След няколко минути Багажът се подаде от храстите и ги последва.

Слънцето се издигна по-високо в небето, но все още не успяваше да заличи светлината на звездата.

— За една нощ е пораснала — отбеляза Двуцветко. — Защо някой не направи нещо?

— Като например?

Двуцветко се замисли.

— Не може ли някой да каже на Великия АТуин да я заобиколи? — попита. — Някак да мине покрай нея?

— Неща от този род са пробвани вече — отвърна Ринсуинд. — Магьосници са се опитвали да се настроят на вълните на мозъка на Великия АТуин.

— И не успели, така ли?

— О, успели — каза Ринсуинд. — Само че… Само че се оказало, че има непредвидени рискове в това да се разчита на мозък, голям като тоя на Световната Костенурка — обясни той.

Магьосниците първо тренирали върху обикновени и гигантски морски костенурки, за да хванат цаката на начина на мислене на този вид животни, но макар да знаели, че мозъкът на Великия АТуин ще е голям, не били осъзнали, че ще е бавен.

— Група магьосници го разчитат на смени от тридесет години — каза Ринсуинд. — Единственото, което са открили е, че Великият АТуин очаква нещо с нетърпение и радост.

— Какво?

— Кой знае?

Известно време яздиха мълчаливо през насечена местност с огромни варовикови скали от двете страни на пътеката. Накрая Двуцветко каза:

— Виж какво, би трябвало да се върнем.

— Слушай, ще стигнем при река Смарл утре — заразубеждава го Ринсуинд. — Нищо лошо няма да им се случи тук, не виждам защо…

Говореше сам на себе си. Двуцветко бе обърнал коня си и се носеше обратно, демонстрирайки ездаческите умения на чувал с картофи.

Ринсуинд сведе поглед. Багажът го гледаше глуповато.

— Какво гледаш? — попита магьосникът. — Да се връща, ако иска, какво ми пука?

Багажът не каза нищо.

— Виж какво, не съм му настойник — опъваше се Ринсуинд. — Нека да сме абсолютно наясно по този въпрос.

Багажът нищо не каза, но този път по-силно.

— Какво чакаш — тръгвай след него. Аз нямам нищо общо с теб.

Багажът отдръпна мъничките си крачета и се настани на пътечката.

— Е, аз тръгвам — съобщи Ринсуинд. — Не се шегувам — добави.

Той обърна главата на коня обратно към новия хоризонт и хвърли бегъл поглед надолу. Багажът още си седеше там.

— Няма смисъл да се позоваваш на доброто у мен. Стой си тук ако искаш и цял ден, не ме интересува. Аз просто тръгвам, разбра ли?

И той изгледа Багажа свирепо. Багажът също го погледна.

— Знаех си, че ще се върнеш — каза Двуцветко.

— Не ми се говори за това — пресече го Ринсуинд.

— Да говорим за нещо друго тогава.

— Ами да, любима тема може да ми бъде как да свалим тези въжета — каза Ринсуинд и дръпна силно впилите се в китките му върви.

— Интересно защо си толкова важен — рече Херена.

Тя седеше на седми камък срещу тях със сабя в скута си. Повечето от бандитите се бяха разположили между скалите високо над тях и наблюдаваха пътя. Ринсуинд и Двуцветко се бяха оказали покъртително лесни за залавяне.

— Уиймз ми каза какво е сторил твоят сандък с Ганшъ — додаде тя. — Не мога да кажа, че е голяма загуба, но надявам се да е разбрал, че ако се приближи и на една миля до нас, лично аз ще ви прережа гърлата и на двамата, ясно ли е?

Ринсуинд закима енергично.

— Много добре — каза Херена. — Искат ви живи или мъртви, на мен всъщност ми е все едно как, но някои от момчетата може би ще искат да си поговорят с вас за онези троли. Ако слънцето не беше изгряло точно тогава…

Тя остави изречението да виси във въздуха и се отдалечи.

— Ето ти тебе една каша — рече Ринсуинд и отново дръпна въжетата, с които беше завързан.

Зад него имаше голям камък и ако успееше да вдигне китките си — да, помисли си, щеше да ги разрани, а в същото време нямаше да е достатъчно остър, за да има някакъв ефект върху въжетата.

— Но защо точно ние — зачуди се Двуцветко, — заради онази звезда е, нали?

— Нищо не знам за звездата — каза Ринсуинд. — Дори и лекциите по астрология в Университета никога не съм посещавал!

— Предполагам, че накрая всичко ще се уреди. — рече Двуцветко.

Ринсуинд го погледна. Подобни твърдения винаги го вбесяваха.

— Наистина ли смяташ така? — попита. — Без майтап, съвсем наистина ли?

— Ами като си помислиш, нещата винаги се подреждат задоволително.

— Ако смяташ пълното разстройство на живота ми през последната година за задоволително, може да си прав. Престанал съм да броя случаите, когато без малко да ме убият…

— Двайсет и седем — съобщи Двуцветко.

— Какво?

— Двадесет и седем случая — услужливо повтори Двуцветко. — Преброих ги. Но на теб никога не ти се е случвало.

— Какво? Да ги броя ли? — попита Ринсуинд, който започваше да изпитва познатото чувство, че този разговор се е повтарял до втръсване.

— Не. Да те убият. Това не ти ли се струва малко подозрително?

— Никога не съм имал нещо против това, ако съм те разбрал правилно — каза Ринсуинд.

Заби гневен поглед в краката си. Разбира се, Двуцветко имаше право. Магията го пазеше, това бе очевидно. Без съмнение, ако скочеше от някоя скала, някой минаващ облак щеше да смекчи удара от падането му. Лошото на тази теория е, реши той, че тя е в сила само докато не вярва в нейната истинност. В момента, в който се сметне за неуязвим, ще умре. Така че, общо взето, най-добре изобщо да не мисли за всичко това.

Можеше да бъде сигурен само в едно — започваше да го боли глава. Надяваше се, че магията е някъде в областта на главоболието и действително страда.

Когато ги извеждаха от падината, сложиха Ринсуинд и Двуцветко да яздят на един кон с по един от бандитите. Ринсуинд неудобно се бе настанил пред Умймз, който беше си навяхнал глезена и не бе в добро настроение. Двуцветко седеше пред Херена и тъй като бе сравнително нисък, това означаваше, че поне ушите му ще са на топло. Тя яздеше с изваден нож и си отваряше очите на четири за вървящи сандъци; Херена не беше много наясно точно какво представлява Багажа, но имаше достатъчно ум в главата си да разбере, че сандъкът няма да позволи да убият Двуцветко.

След около десетина минути го съзряха по средата на пътя. Капакът му бе примамливо отворен. Беше пълен със злато.

— Заобиколете го — извика Херена.

— Но…

— Това е клопка.

— Така е — потвърди Уиймз, блед като платно.

— Слушайте мен.

Заобиколиха неохотно блестящото изкушение и продължиха по пътеката. Уиймз уплашено се извърна, ужасен да не би да види, че сандъка го преследва.