Слънчевата светлина бушуваше безмълвно по земята като прилив. Тук-там, където магическото поле бе малко по-слабо, огнените езици на утрото изпреварваха деня и оставяха изолирани нощни островчета, които се свиваха и изчезваха при настъпването на блестящия океан.

Високите земи около Въртопните Равнини стърчаха пред напредващата приливна вълна като огромен сив кораб.

Възможно е да се наръга трол, но за да се усвои прийома се изисква практика, а пък никой не получава този шанс повече от веднъж. Хората на Херена видяха излизащите от тъмнината силуети на тролите, прилични на много солидни духове. Остриетата им се строшиха при удара с кремъчните кожи, чуха се един-два ниски писъка и после нищо повече, освен викове далеч навътре в гората, когато си плюха на петите, удължавайки максимално разстоянието между себе си и отмъщаващата си земя.

Ринсуинд се измъкна иззад едно дърво и се огледа. Беше сам, но храсталаците зад него шумоляха от труполенето на тролите, които преследваха бандата.

Погледна нагоре.

Високо над него две огромни кристалински очи се свиха в омраза към всичко меко и кашесто и, особено към всичко топло. Ринсуинд затрепери от страх, когато една голяма колкото къща ръка се вдигна, сви се в юмрук и се спусна към Него.

Денят дойде с беззвучна експлозия на светлина. За миг огромният ужасяващ корпус на Стария Дядо остана като тъмен вълнолом в заобикалящата го дневна светлина. Чу се кратък стържещ звук.

Настъпи тишина.

Изминаха няколко минути. Нищо не се случи.

Няколко птички запяха. Една земна пчела зажужа над огромния камък, който представляваше дядовия юмрук и кацна на туфичка мащерка, която бе поникнала изпод единия каменен нокът.

Отдолу се чу тътрене. Ринсуинд се изплъзна сковано от тесния процеп между юмрука и земята като змия, излизаща от дупката си.

Легна по гръб и се загледа в небето покрай замръзналата фигура на трола. Никак не беше се променила, с изключение на неподвижността си, но зрението вече започваше да му играе номера. Предишната нощ Ринсуинд бе наблюдавал как пукнатините в камъка се превръщат в устни и очи; сега гледаше как чертите на огромното каменно лице се превръщат, като от магия, в обикновени грапавини по скалата.

— Ау — извика той.

Това май не помогна. Стана, изтупа се и се огледа наоколо. Като не се брои земната пчела, беше съвсем сам.

Като се полута насам-натам, намери скала, която от някои ъгли приличаше на Берил.

Беше объркан и самотен и далеч от дома. Той…

Високо над него се чу стържещ звук и по земята се посипаха скални отломки. Високо горе в лицето на Стария Дядо се появи дупка; мерна се задната част на Багажа, който се мъчеше да си възвърне равновесието, и после от входа на пещерата се подаде главата на Двуцветко.

— Има ли там някой долу? Ало? — Хей! — изкрещя магьосникът. — Как се радвам да те видя!

— Не знам. Как? — попита Двуцветко.

— Какво как?

— Господа, каква прекрасна гледка се открива тук горе!

Трябваше им половин час, за да слязат. За щастие, Старият Дядо беше доста назъбен с много места за хващане. Носът, обаче, би представлявал трудно препятствие, ако не беше избуялото дърво, поникнало в едната му ноздра.

Багажът не се главоболеше да се хваща. Просто си скачаше и подскачаше надолу, без никакви видими повреди.

Коен седеше на сянка, като се опитваше да си поеме дъх и чакаше акъла си да го настигне. Изгледа замислено Багажа.

— Всички коне са изчезнали — съобщи Двуцветко.

— Ще ги намерим — каза Коен. Очите му се забиха като свредел в Багажа, който започна да изглежда смутен.

— У тях беше всичката ни храна — сети се Ринсуинд.

— В гората има много храна.

— В Багажа си имам няколко питателни бисквити — каза Двуцветко. — „Пътнишка отрада“. Като закъсаш са голяма утеха.

— Опитвал съм ги — рече Ринсуинд. — Имат един такъв гаден ръб и…

Коен се изправи, потръпвайки от болка.

— Ижвинете — рече безизразно. — Има нещо, което трябва да ужная.

Отиде до Багажа и хвана капака му. Сандъкът отстъпи бързешката, но Коен протегна кокалестия си крак и препъна половината от краката му. Багажът се изви, за да го захапе, но той стисна зъби и изду гърди, блъскайки го така, че се търкулна на извития си капак и ядосано се заклати като побесняла костенурка.

— Хей, това е моят Багаж! — извика Двуцветко. — Защо той напада Багажа ми?

— Струва ми се, че знам защо — тихо промълви Бетан. — Мисля, че го прави, защото се страхува от него.

Двуцветко се обърна към Ринсуинд с отворени уста.

Ринсуинд вдигна рамене.

— И да ме убиеш не знам — каза. — Аз самият бягам, когато ме е страх от нещо.

Като щракна с капак, Багажът се връцна във въздуха, тупна на земята, затича се и леко блъсна Коен по пищялите с един от месинговите си ъгли.

Докато смени посоката, Коен успя да го сграбчи за достатъчно дълго време, да го запрати с всичка сила в една скала.

— Не е зле — възхити се Ринсуинд.

Багажът се върна залитайки, спря за малко, после, поклащайки заплашително капака си, тръгна към Коен. Той скочи и го яхна, като при това и ръцете, и краката му се заклещиха в процепа между сандъка и капака.

Това силно озадачи Багажа. Удивлението му се засили, когато Коен пое дълбоко дъх и се изду, а мускулите му, изпъкнали върху слабичките му ръце, заприличаха на пълен с кокосови орехи чорап.

Постояха известно време в тази схватка — сухожилия срещу панти. Сегиз-тогиз единият от двамата изскърцваше.

Бетан ръгна Двуцветко в реброто.

— Направи нещо — каза.

— Ъ-ъ… — заекна Двуцветко. — Да. Достатъчно, мисля, че стига толкова. Свали го, ако обичаш.

Багажът предателски скръцна като чу гласа на господаря си. Капакът му хвръкна нагоре с такава сила, че Коен се прекатури назад, но бързо се изправи на крака и се хвърли към сандъка.

Съдържанието му бе изложено на показ.

Коен бръкна вътре.

Багажът скръцна леко, но очевидно си бе претеглил шансовете да бъде изпратен на върха на Великия Небесен Гардероб. Когато Ринсуинд се осмели да надникне през пръсти, Коен тъкмо преглеждаше Багажа и псуваше под сурдника.

— Прано бельо? — изкрещя. — Това ли е всишко? Шамо бельо?

Тресеше се от ярост.

— Мисля, че има и малко бисквити — тихо промълви Двуцветко.

— Но тук имаше жлато! Ошвен това, видях как ижяде едного! — Коен умолително погледна Ринсуинд.

Магьосникът въздъхна.

— Не питай мен — рече. — Не съм аз собственикът на това проклето нещо.

— Купих го в един магазин — заоправдава се Двуцветко. — Казах, че искам пътнически12 куфар.

— Точно това си получил — каза Ринсуинд.

— Много е лоялен — рече Двуцветко.

— О, да — съгласи се Ринсуинд, — ако качеството, което търсиш в един куфар, е лоялност.

— Шакай, шакай — каза Коен, който се беше свлякъл върху една скала. — Да не би да беше един от онежи магажини — ишкам да кажа, баш държа, ше не го беше жабеляжал преди и като ше върна шлед това пак там, вече го нямаше?

Двуцветко засия.

— Точно така!

— Продавашът беше дребно шбръшкано штарше, нали? И дюкяншето беше пълно с невероятни неща, а?

— Така беше! Изобщо не можах повече да го открия, мислех си, сигурно съм объркал улицата — там, където мислех че е, нямаше нищо освен тухлена стена. Спомням си, тогава си помислих, че е доста…

Коен вдигна рамене.

— Един от онежи магажини13 — каза. — Това обяснява нещата — попипна гърба си и лицето му се изкриви. — Проклетият кон ижбяга ш мехлема ми!

Ринсуинд си спомни нещо и зарови в недрата на окъсаната си и вече много мърлява мантия. Измъкна зелено шишенце.

— Тошно това ми трябваше! — възкликна Коен. — Ти ши шудешен — той изгледа косо Двуцветко.

— Щях да го победя — рече тихо, — даже да не беше го накарал да ме пушне, накрая щях да го победя.