Тя имаше доста разочароващ пурпурен цвят.

Както вече отбелязахме, Октаво бе прикована с вериги за аналой, изрязан във формата на същество, прилично донякъде на птица, донякъде на земноводно, но ужасяващо живо. Чифт бляскави очи се обърнаха към магьосниците с прикрита омраза.

— Видях как мръдна — каза един от тях.

— Ако не пипаме книгата, сме в безопасност — успокои ги Траймън. Измъкна от колана си свитък хартия и го разви.

— Донесете тук факлата — заповяда, — и тази цигара да се изгаси!

Почака да избухне гневно нечия накърнена гордост. Нищо не последва. Вместо това, провинилият се маг измъкна фаса от устата си с треперещи пръсти и го стъпка на пода.

Траймън изпадна в екстаз. Значи, помисли си той, правят, каквото им кажа. Може би само сега — но само сега ми е достатъчно.

Той се взря в криволиците, изписани от отдавна умрял магьосник.

— Така — рече, — да видим: „Усмирит Его, Създанието — Хранител…“

Тълпата прииждаше по един от мостовете, свързващи Морпорк с Анкх. Под нея реката, разплута в по-добри времена, сега бе само една тънка димяща струйка.

Мостът се разтресе под краката им доста повече от обикновено. По калните останки на реката пробягнаха странни малки вълнички. От покрива на една от околните къщи паднаха няколко керемиди.

— Какво беше това? — попита Двуцветко. Бетан погледна назад и изпищя.

Звездата изгряваше. Докато собственото слънце на Диска припкаше за да се скрие зад безопасния хоризонт, огромното подпухнало кълбо на звездата бавно се изкачваше по небето и не след дълго то цялото се намираше на няколко градуса над ръба на света.

Издърпаха Ринсуинд в безопасността на един вход. Тълпата почти не ги забелязваше, хората продължаваха да тичат, ужасени като леминги.

— По звездата има петна — забеляза Двуцветко.

— Не — каза Ринсуинд. — Това са… неща. Неща, които се въртят около звездата. Тъй както слънцето се върти около Диска. Но те са близко до нея, защото, защото… — той спря. — Почти знам защо!

— Какво знаеш?

— Трябва да се отърва от тази Магия!

— Накъде е Университета? — попита Бетан.

— Натам! — Ринсуинд посочи надолу по улицата.

— Сигурно е много популярен. Това е мястото, където отиват всички.

— Защо ли? — почуди се Двуцветко.

— Някак си — почна Ринсуинд, — не ми се вярва, че отиват да се запишат за вечерни занятия.

Фактически Невидимият Университет бе обсаден, или поне онези части от него, които се подаваха в обичайните всекидневни измерения, бяха обсадени, Тълпите пред портите му предявяваха общо взето едно от следните две искания. Те настояваха или а) магьосниците да спрат да се туткат и да ги отърват от звездата, или (и това искане се ползваше с подкрепата на звездните хора) б) да прекратят всякакви магии и да се самоубият при добра организация, като с това избавят Диска от проклятието на магията и предотвратят ужаса на небесната заплаха.

Магьосниците от другата страна на стената нямаха ни най-малко понятие как да извършат а) и никакви намерение да направят б), и много от тях в същност бяха избрали б), което общо казано се състоеше в офейкване през тайни странични врати и измъкване на пръсти възможно най-бързо, ако не и по-бързо.

Малкото надеждна магия, все още в наличност в Университета се използваше, за да се държат здраво затворени големите порти. Магьосниците научаваха на дело, че макар портите заключващи се с магия да са много хубави и внушителни, на строителите би трябвало да им дойде наум да включат някакъв вид подсилващ авариен механизъм, като например две най-обикновени скромни дебели железни резета.

На площада пред портите горяха няколко големи огньове, повече за ефект, отколкото за нещо друго, тъй като топлината на звездата бе изгаряща.

— Но все още се виждат звездите — отбеляза Двуцветко, — другите звезди, искам да кажа, Малките. На фона на тъмното небе.

Ринсуинд не му обърна внимание. Той гледаше към портите. Група звездни хора и граждани се опитваха да ги разрушат.

— Безнадеждно е — каза Бетан. — Никога няма да можем да влезем. Къде отиваш?

— На разходка — отвърна Ринсуинд. Той решително се бе запътил надолу по една странична уличка.

Тук имаше един-двама неорганизирани бунтовници, заети главно с разбиване на магазини. Ринсуинд не им обръщаше внимание, а вървеше все покрай стената, докато успоредно на нея се появи тъмна алея, която имаше обичайната неприятна миризма на всички алеи, където и да са.

Тогава той се взря отблизо в камъните, които изграждаха стената. На това място тя беше висока двадесет фута и завършваше с безмилостни метални шипове.

— Трябва ми нож — каза той.

— С нож ли ще я пробиваш? — попита Бетан.

— Вие само ми намерете нож — помоли Ринсуинд и започна да почуква камъните.

Двуцветко и Бетан се спогледаха и свиха рамене. След няколко минути се върнаха с набор ножове, а Двуцветко бе успял да намери дори и сабя.

— Просто ги взехме — обясни Бетан.

— Но оставихме пари — додаде Двуцветко. — Тоест, щяхме да оставим, ако имахме…

— Затова той настоя да оставим бележка — уморено завърши Бетан.

Двуцветко се изопна в цялата си дължина, което едва ли си струваше.

— Не виждам никаква причина… — подхвана надуто.

— Да, да — пророни мрачно Бетан, като сядаше. — Знам, че не виждаш. Ринсуинд, всички магазини са разбити, сума народ отсреща разграбваше музикални инструменти, представяш ли си?

— Така ли — каза Ринсуинд, взе единия от ножовете и замислено изпробва острието му. — Бигбандити, предполагам.

Заби острието в стената, завъртя го и се отдръпна назад, за да избегне падащия тежък камък.

Погледна нагоре, като броеше под носа си, после повдигна още един камък от мястото му.

— Как го направи? — полюбопитства Двуцветко.

— Повдигни ме да стъпя горе, ако обичаш? — помоли Ринсуинд.

След малко, пъхайки краката си в дупките, които беше направил, той беше стигнал до средата на стената и продължаваше по същия начин нагоре.

— От векове е все така — долетя от високото гласът му. — Някои от камъните нямат хоросан. Таен вход, нали разбирате? Я се пазете там долу.

Още един камък се стовари върху калдаръма.

— Студентите са го създали много отдавна. — продължаваше Ринсуинд. — Удобен начин и да влизаш след позволения час.

— Аха — каза Двуцветко. — Разбирам. Прехвърлят стената и хайде в примамливо осветените заведения — пият, пеят и рецитират поезия, нали?

— Почти го налучка, с изключение на пеенето и поезията, да — рече Ринсуинд. — Няколко шипа би трябвало да се вадят… — чу се дрънчене.

— От тази страна не е много висока — чуха го да вика след няколко секунди — Хайде. Ако ще идвате, идвайте.

Ето така Ринсуинд, Двуцветко и Бетан влязоха в Невидимия Университет.

По същото време, на едно друго място в Университета…

Осемте магьосника пъхнаха ключовете си и, разменяйки си не един тревожен поглед, ги превъртяха. Чу се слабо изщракване и ключалката се отвори.

Октаво бе на свобода. Едва видима октаринова светлина пробягваше по корицата й.

Траймън протегна ръка и я взе, и никой от останалите не се възпротиви. Тръпки побиха ръката му.

Той се обърна към вратата.

— Да вървим в Голямата Зала, Братя — рече. Ако ми позволите да мина пред вас…

И никой не възрази.

Той стигна да вратата, сложил книгата под мишницата си.

Усещаше я гореща и някак боцкаща.

При всяка крачка очакваше някой да извика, да запротестира, но никой не го направи. С мъка се контролираше да не прихне да се смее. Беше по-лесно, отколкото би могъл да си представи.

Останалите бяха стигнали до средата на клаустрофобния зандан, когато той вече преминаваше през вратата, и може би бяха успели вече да забележат нещо в стойката на раменете му, но беше твърде късно, защото, затръшнал вратата, превъртял ключа и беше си позволил оная усмивка.