— Откъде идат всичките тия хора? — попита Двуцветко, когато избягаха от поредната тълпа.

— Във всеки нормален човек се крие луд, който се мъчи да излезе — поясни продавачът. — Винаги съм си го представял така. Никой не полудява по-бързо от нормалния човек.

— Това е съвсем безсмислено — възмути се Бетан, — ако ли пък не е, никак не ми харесва.

Звездата беше по-голяма от слънцето. Тази нощ нямаше да има нощ. На отсрещния хоризонт, собственото слънчице на Диска полагаше всички усилия да залезе нормално, но цялостният ефект на всичката тази червена светлина беше, че правеше града, който никога не е бил особено красив, да изглежда като картина, рисувана от фантастичен художник махмурлия, след като е смъркал боя за обувки.

Но тук беше неговият дом. Ринсуинд надникна нагоре-надолу по пустата улица и се почувства почти щастлив.

Дълбоко в мозъка му Магията вдигаше страхотна врява, но той не й обръщаше внимание. Може би беше вярно, че магията отслабва с приближаването на звездата или пък навярно толкова дълго бе търпял Магията в главата си, че си беше изградил нещо като психологически имунитет, но откри, че успява да й се противопостави.

— Намираме се на пристанището — оповести той. — Помиришете само този морски въздух!

— О — пророни Бетан, като се облегна на стената, — да.

— Това е озон, нищо друго — заяви Ринсуинд. — Ето ви въздух с характер — Той вдъхна дълбоко. Двуцветко се обърна към продавача.

— Е, надявам се да намериш твоя магьосник рече. — Съжалявам, че не купихме нищо, но всичките ми пари са в Багажа ми, нали разбираш?

Продавачът му бутна нещо в ръката.

— Малък подарък — каза. — Ще ти потрябва.

Втурна се обратно към магазина, звънчето дрънна, табелата, на която пишеше: „Елате утре за Спуунфетчърови Пиявици, Малките Смукльовци“, се блъсна безнадеждно във вратата, и магазинът се сля с тухлената стена, като че ли никога не го е имало. Двуцветко внимателно се пресегна и докосна стената, неспособен да повярва съвсем.

— Какво има в торбичката? — попита Ринсуинд. Беше дебела кафява книжна торбичка с дръжки от канап.

— Ако й пораснат крачетата, не искам и да я знам — предупреди Бетан.

Двуцветко надникна вътре и извади съдържанието й.

— Това ли е всичко? — попита Ринсуинд. — Малка къщурка, облепена с мидички, а?

— Много е полезна — защити я Двуцветко. — В нея можеш да си държиш цигарите.

— И те са, в същност, това, от което наистина имаш нужда, нали? — попита Ринсуинд.

— Аз пък имам нужда от шише много силен лосион против слънчево изгаряне — каза Бетан.

— Хайде — рече Ринсуинд и се запъти надолу по улицата. Останалите го последваха.

На Двуцветко му хрумна, че са необходими няколко утешителни думи, малък светски разговор, както би го формулирал той, такъв, който общо взето, би я поободрил.

— Не се тревожи — подхвана той. — Има някакъв шанс все пак Коен да е още жив.

— О, струва ми се, няма съмнение, че е жив. — отвърна тя, като удряше крак по калдаръма, сякаш се чувстваше лично засегната от всеки един камък поотделно. — Човек с неговата професия не доживява до осемдесет и седем години, ако всеки път умира. Но го няма тук.

— И Багажът ми го няма — каза Двуцветко, — разбира се, моето не е същото.

— Мислиш ли, че звездата ще се сблъска с Диска?

— Не — уверено заяви Двуцветко.

— Защо не?

— Защото Ринсуинд мисли, че няма.

Тя го погледна удивена.

— Видиш ли — продължи туристът, — нали знаеш какво се прави с водораслите?

Бетан, израснала във Въртопените Равнини, беше чувала за морето само от приказките, и беше решила, че не й харесва. Тя го изгледа неразбиращо.

— Ядат ли се?

— Не, прави се следното, окачаш ги пред вратата си, и те ти казват дали ще вали дъжд.

Бетан бе научила още нещо, и то беше, че изобщо няма смисъл да се опитваш да разбереш какво говори Двуцветко и че единственото, което ти остава, е да тичаш успоредно с разговора и да се надяваш, че можеш да го възседнеш като завива зад някой ъгъл.

— Разбирам — каза тя.

— Ринсуинд е като тях, нали разбираш?

— Като водораслите ли?

— Да. Ако имаше нещо, от което трябва да се плашим, той щеше да се уплаши. Но той не се бои. Звездата е май единственото нещо, от което съм го видял да не се бои. Ако той не се е разтревожил, то, имай ми вяра, няма нищо тревожно.

— Няма да вали, така ли? — попита Бетан.

— Ами, не. Метафорично казано.

— Аха — Бетан реши да не пита какво значи „метафористично“, за да не би да е нещо, свързано с водорасли.

Ринсуинд се извърна.

— Хайде — подкани ги. — Вече не е далеч.

— Къде отиваме? — попита Двуцветко.

— В Невидимия Университет, разбира се.

— Дали е разумно?

— Сигурно не е, но аз все пак отивам… — Ринсуинд спря. Лицето му се беше сгърчило от болка. Той запуши ушите си с ръце и изпъшка.

— Магията те мъчи, а?

— Ъхъ.

— Опитай да си тананикаш.

Ринсуинд направи гримаса.

— Ще се отърва от това чудо — рече прегракнало, — ще го пратя обратно в книгата, където му е мястото. Искам си главата само за мене!

— Но тогава… — подхвана Двуцветко и млъкна. Чуваше се ясно — далечно монотонно скандиране и тропот от множество крака.

— Мислиш ли, че това са звездни хора? — попита Бетан.

Такива бяха. Първите редици се появиха иззад ъгъла на стотина ярда от тях, зад окъсаното бяло знаме с изрисувана на него осмоъгълна звезда.

— Не са само звездни хора — отбеляза Двуцветко. — Всякакви хора!

Тълпата ги повлече в устрема си. В един миг стояха насред опустялата улица, в следващия се движеха против волята си в потока човешки същества, който ги отнасяше все по-навътре из града.

Светлината от факлите се плъзгаше на талази по влажните тунели дълбоко под Университета, докато ръководителите на осемте магьоснически Ордена вървяха един зад друг.

— Тук долу поне е хладно — отбеляза един.

— Не би трябвало да сме тук.

Траймън, който крачеше начело, нищо не каза. Но той усилено мислеше. Мислеше за бутилката смазочно масло в колана си и за осемте ключа, които носеха магьосниците — осем ключа, които щяха да паснат на осемте катинара, приковали Октаво към нейния аналой. Мислеше си, че старите магьосници, които усещат, че магията губи своята сила, са погълнати от собствените си проблеми и може би не са толкова бдителни, колкото би трябвало да бъдат.

Мислеше, че след няколко минути Октаво, най-голямата концентрация на магия върху Диска, ще бъде в ръцете му.

Въпреки хладината в тунела, той започна да се поти.

Стигнаха до обкована с олово врата, поставена в самия камък. Траймън извади тежък ключ, добър, честен железен ключ, различен от извитите и обезпокоителни ключове, които щяха да отключат Октаво — капна малко масло в ключалката, вкара ключа, превъртя го. Ключалката се отвори, скърцайки протестиращо.

— Държим ли всички на решението си? — попита Траймън.

Магьосниците неясно изсумтяха в утвърдителен смисъл.

Той блъсна вратата.

Над главите им се изтъркули топъл вихър от гъст и някак мазен въздух. Стаята бе пълна с високо и неприятно жужене. Малки искрящи октаринови пламъчета заизскачаха от всеки нос, нокът и брада.

Магьосниците, навели глава срещу бурята от безредна магия, която бушуваше в стаята, напредваха с мъка. Полузавършени фигури се кискаха и пърпореха около тях — кошмарните обитатели на Занданните Измерения постоянно проверяваха (с неща, които минаваха за пръсти, само защото се намираха на края на ръцете им) дали не могат да се промъкнат незабелязано в кръга от светлина, който минаваше за вселена на разума и реда.

Дори в това неблагоприятно за всички магически неща време, дори в стая, конструирана така, че да омекотява магическите вибрации, Октаво продължаваше да пращи от сила.

В действителност нямаше нужда от факли. Октаво изпълваше стаята с мъглява потискаща светлина, която по-точно изобщо не беше светлина, а обратно на светлината; тъмнината не е обратното на светлината, тя е просто нейното отсъствие, а това, което се излъчваше от книгата беше светлината, която се намира отвъд тъмнината, фантастичната светлина.