Великият АТуин знае това, но Великият АТуин си спомня, че вече е правил това, преди много хиляди години.

Очите на астроземноводното, блеснали в червено от светлината на звездата джудже, не са устремени към нея, а към малко късче пространство до нея…

— Да, но къде сме? — попита Двуцветко. Продавачът, наведен над масичката си, само вдигна рамене.

— Не мисля, че сме някъде — отвърна. — Сега сме в котангециална несъответственост, мисля. Може и да греша. Магазинът обикновено знае какво прави.

— Искаш да кажеш, че ти не знаеш?

— Поотбирам и аз от нещичко — Продавачът издуха носа си. — Понякога се приземявам в свят, където разбират от тия неща.

Той обърна към Двуцветко малките си тъжни очички.

— Имаш вид на добър човек, господине. На теб мога да кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Не е живот моето, видите ли, в този Магазин. Без да спра, винаги в движение, без да затварям.

— Защо не спреш тогава?

— Ами това е то, господине, видиш ли… не мога. Прокълнат съм аз, така е. Ужасно нещо. — Той отново си издуха носа.

— Прокълнат си да стопанисваш магазина?

— Завинаги, господине, завинаги. И никога да не затварям! Стотина години! Направи го един магьосник, нали разбираш? Аз сторих нещо ужасно.

— В магазин ли? — попита Двуцветко.

— О, да. Не мога да си спомня какво точно му трябваше, но когато ме помоли за него, аз … аз издадох един такъв звук с уста, като всмукване, нали се сещаш, като свирукане, само че навътре? — Той го демонстрира.

Двуцветко се навъси, но той бе добър по душа и винаги готов да прости.

— Разбирам — бавно рече. — Даже и да е така …

— Това не е всичко.

— О!

— Казах му, че тази стока не се търси!

— След като направи всмукващият звук?

— Да. Вероятно съм се и ухилил.

— О, боже. Не си го нарекъл „ваша милост“, предполагам?

— Може… може и да съм го рекъл.

— Хъм.

— Има и още нещо.

— Да. Казах му, че би могъл да направи поръчка и да се върне да го получи на следващия ден.

— Това не звучи чак толкова зле — успокои го Двуцветко, който единствен в мултивселената позволяваше на магазините да поръчват неща за негова сметка и изобщо нямаше нищо против да плаща на магазинерите големи суми за неудобството, причинено им от престоя на една-две стоки в складовете им, нерядко само за няколко часа.

— Него ден затварях по-рано — продължи продавачът.

— Така ли?

— Да, и го чух как блъска дръжката на вратата. Бях окачил там табела, нали се сещаш, на която пише такова: "Затворено, дори и за покупка на цигари „Черна магия“. Както и да е, чух, че хлопа и се засмях.

— Засмя се?

— Ами да. Ето така. Хнъфхнъфхнъфблорт.

— Май не е препоръчително да се прави така. — рече Двуцветко, клатейки глава.

— Зная, зная. Баща ми винаги казваше, той казваше: "Не си пъхай сметалото из магьосническите работи… Както и да е, чух го да вика как никога вече нямало да затвори и още много думи, които не можах да разбера, и после магазинът… магазинът оживя.

— И оттогава не си спрял да се скиташ?

— Да. Предполагам, че един ден може и да намеря магьосника и това, което търсеше, може би ще бъде в наличност. Дотогава трябва да обикалям от място на място…

— Направил си нещо ужасно — отсъди Двуцветко.

Продавачът избърса носа си в престилката.

— Благодаря ти — каза.

— Въпреки това, той не би трябвало да те проклина чак толкова лошо — добави Двуцветко.

— О, да. Е… — продавачът опъна престилката си и смело опита да се вземе в ръце. — Както и да е, това няма да ви закара в Анкх-Морпорк, нали?

— Чудното е — продължаваше Двуцветко; — че на времето купих Багажа си в един такъв магазин. Друг магазин де.

— О, да, има няколко такива — обясни продавачът, след това се обърна пак към масичката, — онзи магьосник трябва да е бил много нетърпелив човек.

— Вечно скитащи се из вселената — размишляваше Двуцветко.

— Точно така. Имай предвид, че се реализират спестявания и от такси.

— Такси?

— Да, това са… — продавачът спря, сбръчквайки чело. — Не мога точно да си спомня, беше толкова отдавна. Такси, такси…

— Наемно превозно средство?

— Да, май че това беше.

— Чакай… той размишляваше върху нещо — извика Коен.

Безчене вдигна уморен поглед. Беше му доста приятно да си седи на сянка. Тъкмо бе стигнал до извода, че опитвайки се да избяга от град, пълен с буйстващи луди, изглежда бе позволил на един луд да му посвети цялото си внимание. Питаше се дали ще остане жив, за да съжалява за това.

Силно се надяваше на това.

— О, да, без съмнение размишлява — горчиво поде той. — Това е очевидно.

— Мисля, че ги е открил.

— О, много добре.

— Хвани се за него.

— Да не си луд? — възпротиви се Безчене.

— Познавам това нещо, довери ми се. Да не би да предпочиташ да останеш при всичките тия звездни хора? Може би ще им се прииска да си поговорят с тебе.

Коен предпазливо се приближи към Багажа, хвърли се и го възседна. Багажът не му обърна внимание.

— Побързай — подкани Коен. — Мисля, че ще тръгне.

Безчене вдигна рамене и внимателно се покатери зад Коен.

— Така ли? — каза. — И как ще т…

Анкх — Морпорк!

Перла сред градовете!

Това не е съвсем точно описание, разбира се не е валчест и не блести — но дори и най-върлите му врагове биха се съгласили, че ако трябва да се оприличи Анкх-Морпорк на нещо, то това би могло да бъде и купчина смет, покрита със заразните изпражнения на умиращо мекотело.

Съществували са и по-големи градове. Имало е и по-богати градове. Без съмнение, имало е и по-красиви градове. Но нито един град в мултивселената не можеше да си съперничи с Анкх-Морпорк, що се отнася да миризмата.

Древните, които знаят всичко за всички вселени и са мирисали миризмите на Калкута и на Керк, и на Ужасорум мапспорт, са единодушни, че дори тези изящни бисери на носовата поезия са просто детски стихчета в сравнение със славната Анкх-Морпоркска воня.

Можете да говорите за див лук. Можете да говорите за чесън. Можете да говорите за Франция. Продължавайте. Но ако не сте помирисвали Анкх-Морпорк в горещ ден, вие нищо не сте помирисвали.

Жителите му се гордеят с нея. Те изнасят столовете си навън, за да й се наслаждават, когато наистина денят е подходящ. Те издуват бузи и се тупат по гърдите, и весело коментират малките й отличителни нюанси. Издигнали са й даже статуя, ознаменуваща времето, когато войските на вражеската държава се опитвали да превземат града тихомълком през една тъмна нощ и успели да се покачат на градските стени, когато, за техен ужас, запушалките им за нос сдали багажа. Богати търговци, прекарали дълги години в чужбина, нарочно пращат да им донесат специално запушени и запечатани бутилки с родна воня, която изкарва сълзи в очите им.

Тя има такъв ефект.

Съществува само един начин да се опише ефекта на Анкх-Морпоркската миризма върху носа на посетителя и това е аналогията.

Вземете пъстър кариран плат. Поръсете го с конфети. Оставете го с многоцветни мигащи лампички.

Сега вземете хамелеон.

Сложете хамелеона върху плата.

Гледайте внимателно.

Видяхте ли?

Което обяснява защо, след като магазинът най-сетне се материализира в Анкх-Морпорк, Ринсуинд се изправи рязко и каза:

— Пристигнахме.

Бетан пребледня, а Двуцветко, който не притежаваше обоняние, възкликна:

— Така ли? Откъде позна?

Бяха пътували през целия дълъг следобед. Бяха се врязвали в действителното пространство на няколко стени в най-различни градове, тъй като, според продавача, магическото поле на Диска играело номера и всичко разваляло.

Всички градове бяха опразнени от повечето от жителите си и принадлежаха на скитащи банди от побеснели лявоухогледащи хора.