И така нататък. Макар че го беше направила Магията в главата му, не Ринсуинд. Наистина започваше вече да мрази тая Магия. Сигурен беше, че ако тя не беше изплашила и прокудила всички заклинания, които се бе опитвал да научи, той можеше да стане приличен магьосник на лично основание.

Някъде в облъсканата душа на Ринсуинд, червеят на бунта оголи остри зъби.

Така, помисли си той. Отиваш обратно в Октаво при първа възможност.

Привдигна се.

— Къде сме, по дяволите? — пророни той, като хвана главата си, за да не експлодира.

— В един магазин — скръбно промълви Двуцветко.

— Надявам се, че продава ножове, щото ми се ще да си отрежа главата — каза Ринсуинд. Нещо в изражението на двамата срещу му го отрезви.

— Това беше на майтап — поясни. — До голяма степен на майтап, поне. Защо сме в този магазин?

— Не можем да излезем — отвърна Бетан.

— Вратата изчезна — добави услужливо Двуцветко.

Ринсуинд се изправи, малко несигурно.

— Аха — рече той — Един от онези магазини?

— Добре, де — подразни се продавачът. — магически е, да, пътува насам-натам, да, не, няма да ви кажа защо…

— Може ли чаша вода, моля? — прекъсна го Ринсуинд.

Продавачът, изглежда, се обиди.

— Първо нямат пари, после пък искат чаша вода — заяде се той, — това е някак…

Бетан изсумтя и тръгна към човечето, което се опита да отстъпи назад. Беше твърде късно. Тя го вдигна за връзките на престилката му и отблизо впери гневен поглед в него. Макар и с окъсана рокля, макар и с разрошена коса, за миг тя се превърна в символ на жената изобщо, заловила мъж, от чиято намеса зависи накъде ще се наклонят везните на живота.

— Времето е пари — изсъска тя. — Давам ти трийсет секунди да му донесеш чаша вода. Мисля, че се споразумяхме, а ти?

— Виж ти — прошепна Двуцветко. — Тя била истинска фурия, като се ядоса, а?

— Да — без ентусиазъм са съгласи Ринсуинд.

— Добре, добре — прие продавачът, видимо уплашен.

— И после можеш да ни пуснеш да си вървим. — добави Бетан.

— Нямам нищо против, аз и без това не бях отворил магазина, спрях само за няколко секунди да се ориентирам и вие веднага ме нападнахте!

Той продължи да мърмори докато минаваше през манистената завеса и се върна с чаша вода.

— Специално съм я измил — рече, отбягвайки да срещне погледа на Бетан.

Ринсуинд погледна течността в чашата. Може и да е била чиста преди да я налее, но да я изпие сега, би означавало геноцид за хиляди невинни микроби.

Той внимателно я остави на пода.

— Сега аз хубавичко ще се измия — съобщи Бетан и се запъти към завесата.

Продавачът неопределено махна с ръка и умолително погледна Ринсуинд и Двуцветко.

— Не е лоша — каза Двуцветко. — Ще се жени за един наш приятел.

— Той знае ли?

— Май не върви бизнесът в звездните магазинчета, а? — попита Ринсуинд, възможно най-съчувствено.

Човечето потрепера.

— Няма да повярвате — отвърна то. — Искам да кажа, човек се научава да не очаква много, продаде нещичко тук-там, колкото да си изкара прехраната, нали разбирате? Но тези ваши хора напоследък, тези с нарисуваните по лицата им звезди ли, какво е, ами че още не съм отворил магазина и те вече заплашват да го изгорят. Бил прекалено магически, казват. Ами магически ще е, разбира се, викам им, какво друго да е?

— Значи са много наоколо, така ли? — попита Ринсуинд.

— По целият Диск, приятел. Не ме питай защо.

— Мисля, че една звезда ще се сблъска с Диска — обясни му Ринсуинд.

— И ще се сблъска ли?

— Много хора смятат така.

— Срам и позор. Вървеше ми бизнесът тука. Прекалено магически викат! Какво лошо има в магията, ето това бих искал да знам?

— Какво ще правиш? — попита Двуцветко.

— А, ще отида в някоя друга вселена, наоколо вселени колкото щеш — безгрижно отвърна продавачът. — Мерси, че ми казахте за звездата, де. Да ви откарам ли до някъде?

Магията ритна Ринсуинд в мозъка.

— Ъъ, не — каза той. — Мисля, че може би е по-добре да останем. Да го преживеем, нали така?

— Не ви е страх от тая работа със звездата, значи?

— Звездата е живот, не смърт — рече Ринсуинд.

— Как така?

— Как какво?

— Пак го направи! — извика Двуцветко, сочейки го обвинително с пръст. — Казваш неща и после не знаеш, че си ги казал!

— Казах само, че е по-добре да останем — каза Ринсуинд.

— Каза, че звездата била живот, не смърт. — припомни му Двуцветко. — Гласът ти стана пресеклив и далечен. Нали така? — Обърна се към продавача за потвърждение.

— Истина е — рече човечето. — Стори ми се също, че очите му малко се кръстосаха.

— Значи е от магията — каза Ринсуинд. — Опитва се да ме превземе. Тя знае какво ще се случи и мисля, че иска да отиде в Анкх — Морпорк. И аз искам да отида там — добави предизвикателно той. — Можеш ли да ни закараш там?

— Това големият град на река Анкх ли е? Един такъв разпръснат, мирише на помийни ями, нали?

— Историята му е древна и достойна — рече Ринсуинд с леденостуден глас, пропит с чувство на обиден патриотизъм.

— На мене не ми го описа така — оплака се Двуцветко. — Каза ми, че е единственият град, който всъщност бил в упадък още при основаването си.

Ринсуинд изглежда се смути.

— Да, но там е моя дом, нали разбираш?

— Не — каза продавачът — не съвсем. Винаги съм казвал, че домът е там, където си закачил шапката.

— Аа, не — възрази Двуцветко, както винаги, готов да просвещава другите. — Това, дето си окачиш шапката, се казва закачалка. Дом е…

— Ще ида само да се погрижа за придвижването ви — разбърза се продавачът, когато Бетан влезе. Той профуча край нея.

Двуцветко го последва.

От другата страна на завесата имаше стая с малко легло, доста занемарена печка и трикрака масичка. В следващия момент продавачът направи нещо с масичката, чу се шум като от коркова тапа, която неохотно отпушва бутилка, и в стаята се настани от стена до стена една вселена.

— Не се бой — успокои го продавачът, когато край тях започнаха да минават рояци звезди.

— Не се боя — възкликна Двуцветко с блеснали очи.

— Така ли? — леко се подразни продавачът. — Както и да е, това са само изображения, които се генерират от магазина, не са действителни.

— И можеш да отидеш, където си поискаш, а?

— А, не — отвърна продавачът, дълбоко потресен. — Вградени са най-различни предпазители против провал, в края на краищата, няма смисъл да се ходи, където наличният доход на глава от населението е недостатъчен. А разбира се, трябва да има и подходяща стена. А, ето, това е вашата вселена. Твърде миниатюрна, винаги си го мисля. Нещо като вселенчица…

Ето го космическият мрак, звездният безброй, блещукащ като диамантен прах, или, както биха казали някои хора, като огромни кълба експлоадиращ водород много далеч от нас. Но, разбира се, някои хора бърборят какво ли не.

Една сянка започва да заличава далечния блясък и тя е по-черна от самия космос.

Оттук тя изглежда също така много по-голяма, защото космосът в действителност не е голям, той просто е място, кьдето можеш да бъдеш голям. Планетите са големи, но те са замислени големи и не е кой знае какво постижение размерът ти да отговаря на нормата.

Но този силует, който засенчва небето като Божията стъпка, не е планета.

Това е костенурка, дълга десет хиляди мили от надупчената от кратери глава до бронираната си опашка.

А Великият АТуин наистина е огромен.

Грамадни лапи тежко се повдигат и свалят, вплитайки космоса в странни фигури. Светът на Диска се плъзга по небето като кралска ладия. Но дори Великият АТуин се бъхти сега, когато напуска свободните дълбини на космоса и се готви да се пребори с мъчителното напрежение на слънчевите плитчини. Магията е по-слаба тук, в периферията на светлината. Още много дни ще минат в това пътешествие и постепенно светът на Диска ще бъде унищожен под натиска на реалността.