Това беше странна мисъл за човек, легнал в куп борови иглички след като току-що е падал от ръба на света, но на Ринсуинд му се стори, че магията иска той да остане жив.

— Устройва ме — помисли си.

Надигна се и погледна дърветата. Ринсуинд беше градски магьосник и макар да съзнаваше, че има разлики между отделните видове дървета, по които техните най-близки роднини ги разпознават, единственото нещо, което знаеше със сигурност беше, че в земята е пъхнат онзи край, по който няма листа. Дърветата бяха твърде много, набодени без абсолютно никакво чувство за ред. Тук не беше метено от векове.

Спомни си, че имаше нещо такова, дето можеш ла разбереш къде си по това от коя страна на дървото расте мъх. По тези дървета мъхът беше навсякъде, а също и дървени брадавици и разкекерчени стари клони. Ако дърветата бяха хора, тия щяха да седят в люлеещи се столове.

Ринсуинд ритна най-близкото. С безпогрешна точност то го удари с един желъд. Той каза „ох“. Дървото, с глас като при отварянето на много стара врата, каза „Така ти се пада“.

Настъпи дълго мълчание.

После Ринсуинд попита:

— Ти ли каза това?

— Да.

— И това ли?

— Да.

— Аха — позамисли се. После попита: — Извинете, бихте ли могли случайно да ми кажете как да изляза от гората?

— Не. Не съм от много подвижните — каза дървото.

— Май тук можеш да пукнеш от скука, а? — поде Ринсуинд.

— Не бих могъл да знам. Никога не съм бил нищо друго — отвърна дървото.

Ринсуинд го огледа по-внимателно. Изглеждаше съвсем като другите дървета, които беше виждал.

— Магическо ли си? — попита.

— Никой не ми е казал — рече дървото. — Предполагам.

Ринсуинд се замисли. Не е възможно да говоря с дърво. Ако говорех с дърво, щях да съм луд, а аз не съм луд, така че дърветата не могат да говорят.

— Довиждане — отсече твърдо.

— Ей, не си отивай — почна дървото, но после осъзна колко безнадеждно е всичко това. Погледна как Ринсуинд се отдалечава залитайки през храстите и се захвана да усеща слънцето върху листата си, бълбукането и клокоченето на водата в корените си и самия прилив и отлив на соковете си в отговор на естественото притегляне на слънцето и луната. Да пукнеш, мислеше си. Ама че странна дума. На дърветата им се случваше да пукат, разбира се, особено при буря, но мисля, че не това се опитваше да каже той. И друго: „Можеш ли действително да бъдеш нещо друго?“

Всъщност Ринсуинд никога не разговаря отново точно с това дърво, но от краткия им разговор, то разви основите на първата дървесна религия, която след време завладя горите по света. Тя проповядваше следното: дърво, което е добро дърво и води чист, благоприличен и възпроизведен живот, може да бъде уверено, че ще възкръсне след смъртта си. Ако е било наистина много добро, накрая ще се прероди в пет хиляди ролки тоалетна хартия.

На няколко мили от него Двуцветко също се съвземаше от изненадата, че отново се е озовал върху Диска. Беше възседнал корпуса на „Мощния пътешественик“, който с бълбукане постепенно потъваше в тъмните води на огромно езеро, заобиколено от дървета.

Странно, той не беше особено обезпокоен. Двуцветко беше турист, първия по рода си еволюирал върху Диска и в основата на самото му съществуване се коренеше непоклатимата увереност, че нищо лошо не може да му се случи в действителност, тъй като не участва в него; той вярваше също така, че всеки е в състояние да разбере всичко, което му казва, ако само му говори високо и бавно, че на хората общо взето можеш да се довериш и че всичко може да се оправи между добронамерени хора, стига само да действат разумно.

На пръв поглед, това му даваше шансове за оцеляване малко по-малки от тези на сапунена херинга, да речем, но Ринсуинд с удивление забеляза, че изглежда ефектът беше обратен и пълната безчувственост на малкото човече към опасности от всякакъв род някак дотолкова ги обезкуражава, че те се отказват и се махат.

Опасността просто да се удави нямаше никакви шансове. Двуцветко беше напълно уверен, че в едно добре организирано общество не биха оставили хората да се давят току тъй.

Малко обаче го глождеше мисълта къде ли може да се е дянал Багажа му. Но се утеши със съзнанието, че той е от мъдро крушово дърво и би следвало да е достатъчно интелигентен да се погрижи за себе си…

В друга една част от гората пък, млад шаман преминаваше особено важен етап от обучението си.

Беше ял от свещената мишеморка, беше пушил светена ризома, грижливо бе счукал на прах и бе пъхнал във всичките си отвърстия мистичната гъба и сега, седнал по турски под един бор, се съсредоточаваше първо за да установи контакт с необикновените и чудни тайни в сърцето на Битието, но главно, за да не се отвинти и отлети връхната част на главата му. Сини четиристранни триъгълници се въртяха пред очите му. От време на време се усмихваше многозначително на незначителни неща и отронваше по едно „Ау“ и „Пфу“.

Въздухът се размърда и стана това, което той по-късно описа като „Нещо като експлозия, само че назад, нали разбирате?“ и внезапно там, където преди нямаше нищо, се появи голям очукан дървен сандък.

Той се приземи тежко върху шумата, спусна десетки малки крачета и се извърна тромаво да погледне към шамана. Тоест, не че имаше лице, но дори и през митологическата мъгла, шаманът с ужас съзнаваше, че го гледа. И то не с добро око. Удивително е колко злобни могат да бъдат една ключалка и няколко дупки от чеп.

За негово силно облекчение сандъкът някак си вървешком повдигна рамене и се понесе в лек галоп между дърветата.

Със свръхчовешко усилие шаманът си припомни правилната последователност от движения за изправяне и дори успя да направи няколко крачки преди да погледне надолу и да се откаже, поради това че му се бяха свършили краката.

Междувременно, Ринсуинд беше намерил пътеката. Тя непрекъснато се виеше насам-натам и къде по-щастлив щеше да е ако беше калдъръмена, но следвайки я, поне имаше какво да прави. Няколко дървета се опитаха да го заговорят, но Ринсуинд беше почти сигурен, че това не е нормално поведение за дървета и не им обърна внимание.

Денят порастна. Не се чуваше друг шум освен жуженето на отвратителни малки жилещи насекоми, случайното изпукване на счупен клон и шепота на дърветата, които обсъждаха религията и проблемите с катеричките. Ринсуинд започна да се чувства много самотен. Той си представи как остава да живее завинаги в гората, как спи върху шумата и се храни… и се храни с… с каквото там се намира за ядене в горите. Дървета, мислеше си, и ядки, и горски плодове. Ще трябва да…

— Ринсуинд!

Насреща му по пътеката се зададе Двуцветко вир вода, но засиял от щастие. Багажът се тътреше подире му (всичко направено от такова дърво винаги следва собственика си навсякъде; често са го използвали за направата на багажа или погребалните церемонии на много богати умрели царе, които искали да са сигурни, че ще започнат новия живот в отвъдното с чисто бельо).

Ринсуинд въздъхна. До този момент си беше въобразявал, че няма как денят да тръгне по-зле.

Заваля особено мокър и студен дъжд. Ринсуинд и Двуцветко седяха под едно дърво и го гледаха.

— Ринсуинд?

— М… м…?

— Защо сме тук?

— Ами някои казват, че Създателят на Вселената направил Диска и всичко върху него, други, че това е много объркана история, в която са замесени тестисите на Небесния Бог и млякото на Небесната Крава, а други дори твърдят, че всички ние сме само резултат от всеобщото случайно натрупване на вероятностни частици. Но ако искаш да попитам защо сме тук вместо да падаме от Диска, нямам ни най-малка представа. Сигурно всичко е някаква гадна грешка.

— Аха. Мислиш ли, че има нещо за ядене в тази гора?

— Да — каза горчиво магьосникът, — ние.

— Имам желъди, ако искате — каза дървото услужливо.

Известно време поседяха във влажно мълчание.

— Ринсуинд, дървото каза…

— Дърветата не говорят — сряза го Ринсуинд, много е важно да се помни това.