Гледаше книгата с невиждащи очи, докато Двуцветко се суетеше наоколо без никой да му обръща внимание, а Коен напразно се опитваше да свие пръстените на вкаменените магьосници.

„Нещо трябваше да направя“ — напомни си той. — „Какво ли беше?“

Отвори книгата на първа страница и започна да чете, като движеше устни и проследяваше с показалеца си очертанията на всяка буква. Всяка дума, излязла от устата му, се появяваше беззвучно във въздуха до него с ярки цветове, които биваха отнасяни от нощния вятър. Обърна страницата.

По стълбите сега се качваха други хора — звездни хора, граждани, дори неколцина от личната гвардия на Патриция. Двамина от звездните нерешително опитаха да се приближат до Ринсуинд който вече бе заобиколен от пъстроцветна буквена спирала и изобщо не им обърна никакво внимание. Но Коен извади сабята си и ги изгледа равнодушно, след като те размислиха.

От приведената фигура на Ринсуинд се стелеше тишина, като вълнички в локва. Тя се лееше надолу по кулата и се разстилаше сред суетящите се около нея тълпи, преля над стените и се втурна заплашително из града, после заля земите отвъд него.

Огромната звезда мълчаливо и страховито се вдигаше в небето на Диска. Наоколо й, бавно и безшумно се въртяха новите луни.

Единственият звук бе дрезгавият шепот на Ринсуинд, докато четеше страницата.

— Не е ли това вълнуващо! — възкликна Двуцветко.

Коен, който тъкмо си свиваше цигара от катранените остатъци на нейните прадеди, спря в момента, в който приближаваше хартията до устните си и го изгледа озадачено.

— Кое дали не било вълнуващо? — попита.

— Всичката тази Магия.

— Това са само илюминации — критично отбеляза Коен. — Дори и гълъби не е извадил от ръкавите си.

— Да, но не усещаш ли окултната потенциалност? — упорстваше Двуцветко.

Коен изрови от тютюневата си торбичка голяма жълта клечка кибрит, погледна за миг Уърт, и много внимателно я пална върху вкаменения му нос.

— Виж какво — каза той на Двуцветко, колкото можеше по-любезно. — Какво очакваш? Много неща съм преживял, видял съм цялата тая магическа история и мога да ти кажа, че ако ти висва ченето от възхита всеки път, хората го удрят. Освен това, магьосниците умират като всички останали, като им забиеш…

Ринсуинд затвори с трясък книгата. Изправи се и се огледа.

Това, което се случи тогава, бе следното:

Нищо.

На хората им трябваше малко време, за да го осъзнаят. Всички се бяха навели инстинктивно, в очакване на експлозия от бяла светлина или искрящо огнено кълбо, или, в случая с Коен, който не се надяваше на кой знае какво чудо — няколко бели гълъба, може би някой поомачкан заяк.

Не беше даже що годе интересно нищо. Понякога, неслучването на нещо е доста внушително, но що се отнася до не-събития, това изобщо не се класираше.

— Това ли е всичко? — попита Коен. Всеобщ ропот се надигна сред тълпата и няколко от звездните хора впериха гневни погледи в Ринсуинд.

Магьосникът изгледа мътно Коен.

— Предполагам — отвърна.

— Но нищо не се е случило.

Ринсуинд хвърли озадачен поглед към Октаво.

— Може би ефектът е трудно доловим — рече оптимистично. — В края на краищата, ние дори не знаем какво точно би трябвало да се случи.

— Така си и знаехме! — викна един от звездните. — Магията е безсилна! Всичко е илюзия!

Един камък описа парабола над покрива и улучи Ринсуинд по рамото.

— Тъй е — присъедини се друг от звездните.

— Дръжте го!

— Хайде да го хвърлим от кулата!

— Точно тъй, хай да го хванем и да го хвърлим от кулата!

Тълпата се юрна напред. Двуцветко вдигна ръце.

— Убеден съм, че има някаква незначителна грешка… — почна той, преди някой да срита краката изпод тялото му.

— О, поврага — измърмори Коен, хвърли фаса и го стъпка със сандала си. Извади сабята и се огледа за Багажа.

Той не се бе втурнал да помага на Двуцветко. Стоеше пред Ринсуинд, който притискаше Октаво към гърдите си като грейка и изглеждаше обезумял.

Един от звездните го нападна. Багажът заплашително вдигна капак.

— Знам защо не подейства — извика един глас от тила на тълпата. Беше Бетан.

— О, тъй ли? — подигра се най-близкостоящият гражданин. — И откъде-накъде тебе ще слушаме?

Само части от секундата по-късно сабята на Коен спря във врата му.

— От друга страна — безизразно продължи мъжът, — може би трябва да обърнем внимание на това, което има да ни каже тази млада дама.

Докато Коен се въртеше бавно, с готова за бой сабя, Бетан излезе напред и посочи виещите се форми на заклинанията, които все още висяха във въздуха около Ринсуинд.

— Тази не би могла да е вярна — отсече, посочвайки едно мръснокафяво петно сред пулсиращата, яркооцветена сияйна върволица. — Сигурно не си произнесъл правилно някоя дума. Я да видим.

Ринсуинд безмълвно й подаде Октаво. Тя я отвори и надникна в страница й.

— Ама че странно писание — рече, — непрекъснато се променя. Какви ги върши това крокодилоподобно с октопода?

Ринсуинд погледна над рамото й, и без да се замисля, каза какво.

Тя помълча известно време.

— О, — каза безизразно. — Не знаех, че крокодилите могат да правят такива неща.

— Това е просто древно картинно писмо — бързо обясни Ринсуинд. — Ако искаш, ще се промени. Магиите трябва да се явяват на всички известни езици.

— Спомняш ли си какво каза, когато се появи онзи погрешен цвят?

Ринсуинд прокара пръст надолу по страницата.

— Ето тук, струва ми се. Където двуглавият гущер прави… каквото там прави.

Двуцветко надникна през другото й рамо. Магията се преобразува в друго писмо.

— Не мога даже да го произнеса — оплака се Бетан. — Завъртулка, завъртулка, точка, тире.

— Това са Къпюмъгукски снежни руни — поясни Ринсуинд — Мисля, че трябва да се произнесе „зф“.

— Да, но явно не става така. Какво ще кажеш за „сф“?

Погледнаха думата. Упорито си оставаше погрешно оцветена.

— Или пък „сфф“? — почуди се Бетан.

— Би могло да бъде „цфф“ — поколеба се Ринсуинд. Ако изобщо имаше някакъв ефект, той беше, че цветът стана още по-мръснокафяв.

— Какво ще кажете за „зсфф“? — намеси се Двуцветко.

— Я не се занасяй — възпротиви се Ринсуинд. При снежните руни…

Бетан го ръгна с лакът в стомаха и посочи към върволицата.

Кафявата форма във въздуха беше станала червена.

Книгата потрепера в ръцете й. Ринсуинд я прихвана през кръста, грабна Двуцветко за яката и скочи назад…

Бетан изпусна Октаво, която се преметна към пода. Но не го достигна.

Въздухът около Октаво заблестя. Тя се издигна бавно, махайки със страниците си като с крила.

После заехтя нежен звук като от вибрираща струна и книгата сякаш избухна, превръщайки се в сложно безмълвно цвете от светлина, което бурно разцъфна и изчезна.

Но нещо ставаше, някъде много по-високо в небето…

Далеч долу в геологическите недра на огромния мозък на Великия АТуин, по невралните му канали, големи колкото централни пътища, заприиждаха нови мисли. За една небесна костенурка е невъзможно да промени изражението си, но люспестото й, надупчено от метеори лице, неизвестно как придоби доста очарователен вид.

То неотклонно се взираше в осемте сфери, които неспирно обикаляха около звездата, по самото крайбрежие на космоса.

Сферите се разпукваха.

Огромни скални отломъци се отчупваха и започваха дългото си спираловидно падане към звездата. Небето се изпълни с блестящи късове.

Мъничка небесна костенурка защъпука навън към червената светлина изпод черупките на едно от кухите кълбета. Беше почти колкото астероид, а по черупката й все още лъщеше разтопен жълтък. Върху нея също така имаше четири малки световни слончета. А върху гърбовете им — друг Дисков свят, все още мъничък, покрит с дим и вулкани.

Великият АТуин изчака всичките осем костенурки — бебета да се освободят от черупките си, и да направят първите си стъпки в космоса, ококорени от удивление. После, внимателно, за да не размести нещо, старата костенурка се обърна, и с огромно облекчение заплува към далечните, блажено хладки, бездънни космически глъбини.