Малките костенурки я последваха, въртейки се в орбита около родителката си.

Двуцветко захласнато се взираше в сцената над себе си. Вероятно от неговото място се виждаше по-добре, откъдето и да било другаде на Диска.

После го осени една ужасна мисъл.

— Къде е картинната камера? — попита бързо.

— Какво? — Ринсуинд бе вперил очи в небето.

— Картинната камера — не се отказваше Двуцветко. — Трябва да снимам това!

— Не можеш ли просто да го запомниш? — сряза го Бетан, без да го погледне.

— Може и да го забравя.

— Аз пък никога няма да го забравя — каза тя. — Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.

— Много по-хубаво от гълъби и билярдни топки — съгласи се Коен. — Печелиш, Ринсуинд. Как се прави?

— Отде да знам — отвърна Ринсуинд.

— Звездата се смалява — забеляза Бетан.

Ринсуинд чуваше като в просъница гласа на Двуцветко спорещ с демона, който обитаваше кутията и рисуваше картините. Спорът беше по техническите подробности, за перспективата и има ли или няма демонът все още достатъчно червена боя.

Трябва да отбележим, че понастоящем Великият АТуин бе много доволен и щастлив, а подобни чувства в мозък, голям колкото няколко големи града, неизбежно се излъчват навън. Всъщност, повечето хора върху Диска понастоящем се намираха в състояние на духа, постижимо обикновено само посредством живот, прекаран в самоотвержена медитация или чрез около тридесетсекундно пушене на незаконни растения.

Това е то, нашият Двуцветко, мислеше си Ринсуинд. Не че не цени красивото, просто го цени по свой собствен начин. Искам да кажа, че ако един поет види нарцис, той се вглежда в него и написва дълго стихотворение, докато Двуцветко тръгва да търси ботанически справочник. И го стъпква по невнимание. Вярно е това, което казва Коен. Той само поглежда към нещо, и това, към което веднъж е погледнал, никога не е вече същото. Включително и аз самият, струва ми се.

Изгряваше собственото слънце на Диска. Звездата вече се смаляваше и не представляваше чак такава силна конкуренция. По унесения пейзаж се разля добра надеждна Дискова светлина, като море от злато.

Или, както обикновено твърдяха по-достоверни наблюдатели, като петмез.

Това е хубав драматичен край, но в живота не става така и имаше други неща, които трябваше да се случат.

Оставаше, например, Октаво.

Когато слънчевата светлина падна върху нея, тя шумно се затвори и започна да пада обратно към кулата. И много от наблюдаващите разбраха, че към тях се спуска единственото най-магическо нещо в света на Диска.

Чувството на блаженство и братска обич се изпари заедно с утринната роса. Ринсуинд и Двуцветко бяха изблъскани настрани, когато людете се втурнаха напред, боричкайки се и мъчейки се да се покачат един връз друг с протегнати нагоре ръце.

Октаво падна в центъра на крещящата тълпа. Нещо щракна. Щракна решително, така както изщраква капак, който не възнамерява скоро да се отвори.

Ринсуинд погледна към Двуцветко измежду нечии крака.

— Знаеш ли какво мисля, че ще се случи? — попита ухилен.

— Какво?

— Мисля, че като отвориш Багажа, вътре ще бъде само чистото ти бельо, така мисля.

— О, боже.

— Мисля, че Октаво умее да се грижи за себе си. Това е най-доброто място за нея, наистина.

— Предполагам. Знаеш ли, понякога имам чувството, че Багажът знае точно какво прави.

— Знам какво искаш да кажеш.

Те изпълзяха до края на разбунената тълпа, изправиха се, отупаха се от прахоляка и се отправиха към стъпалата. Никой не им обърна внимание.

— Какво правят сега? — попита Двуцветко, опитвайки се да надникне над главите на хората.

— Май че се опитват да го отворят с лост — отвърна Ринсуинд.

Чу се изщракване и писък.

— Мисля, че на Багажа доста му харесва, когато му обръщат внимание — отбеляза Двуцветко като заслизаха внимателно по стълбите.

— Да, сигурно добре му се отразяват срещите с нови хора — съгласи се Ринсуинд, — а сега, мисля си, че добре би ми се отразило да отида да си поръчам няколко питиета.

— Добра идея — рече Двуцветко. — И аз ще пийна няколко.

Бе почти пладне, когато Двуцветко се събуди. Не можеше да си спомни какво прави в тази плевня, нито защо е навлякъл нечие чуждо палто, но се събуди наистина с една-единствена идея в главата.

Реши, че е жизнено важно да я съобщи на Ринсуинд.

Спусна се от купата сено и се стовари върху Багажа.

— А, ти си тук, така ли? — каза. — Надявам се, че се срамуваш от себе си.

Багажът придоби озадачен вид.

— Както и да е, искам да си среша косата. Отвори се — заповяда Двуцветко.

Багажът послушно отметна капак. Двуцветко порови сред торбите и кутийките вътре, докато намери гребен и огледалце и се зае да поправи нанесените от предната нощ щети. После строго изгледа Багажа.

— Предполагам, няма да искаш да ми кажеш какво си направил с Октаво?

Изражението на Багажа би могло да бъде описано само като дървено.

— Добре, Хайде, тогава.

Двуцветко излезе на дневна светлина, която беше малко по-прекалено ярка, отколкото би желал при сегашното си състояние, и безцелно се заскита по улицата. Всичко изглеждаше свежо и ново, дори миризмите, но като че ли повечето хора още спяха. Бяха прекарали дълга нощ.

Намери Ринсуинд в подножието на Кулата на Изкуството да надзирава група работници, които на бърза ръка бяха стъкмили нещо като кран върху покрива и спускаха каменните магьосници на земята. Изглежда му помагаше някаква маймунка, но Двуцветко не беше в настроение да се изненадва от каквото и да било.

— Ще могат ли отново да се превърнат в хора? — попита.

Ринсуинд се обърна.

— Какво? О, ти ли си? Не, вероятно не. Боя се, че и без това изтърваха горкия стар Уърт. Падна от петстотин фута върху калдаръм.

— Ще можеш ли да направиш нещо?

— Хубав алпинеум ще стане — Ринсуинд се обърна и махна на работниците.

— Много си весел — отбеляза Двуцветко, малко укоризнено. — Не си ли лягал?

— Странно, но не можах да заспя — отвърна Ринсуинд. — Излязох да глътна свеж въздух и понеже никой нямаше представа какво да прави, аз някак си събрах хората — и той посочи към библиотекаря, който се опита да хване ръката му, — и почнах да организирам нещата. Хубав ден, нали? Въздух като вино.

— Ринсуинд, решил съм да…

— Знаеш ли, мисля, че може да се запиша отново в Университета — весело го прекъсна Ринсуинд. — Мисля, че този път наистина мога да преуспея. Действително се виждам как овладявам магията и изкласявам страхотно добре. Казват, че ако завършиш с пълно отличие, много лесно се живее…

— Това е добре, защото…

— А има вече и много място на върха, сега след като всички шефове ще захванат да служат като статуи върху порталите, и…

— Отивам си у дома.

— …едно умно момче, видяло свят, би могло… какво?

— Уууук?

— Казах, че се връщам у дома — отговори Двуцветко, като любезно се опитваше да се отърве от библиотекаря, който се бе захванал да го пощи.

— Какъв дом? — удиви се Ринсуинд.

— Родният дом. Моя дом. Където живея — обясни стеснително Двуцветко. — Там, отвъд морето. Нали разбираш? Откъдето дойдох. Моля, престанете да правите това, ако обичате!

— О!

— Ууук?

Настана мълчание. После Двуцветко каза:

— Разбираш ли, снощи ми хрумна, помислих си, е, добре де там е работата, че цялото това пътуване и разглеждане е много хубаво, но също така може да се извлече много удивление от това, че си бил някъде. Нали знаеш, като си залепиш всички снимки в албум и си спомняш за това, което е било.

— Така ли?

— Ууук?

— Ами да. Най-важното като имаш много спомени е, че трябва да отидеш някъде след това, където можеш да си ги спомняш, нали разбираш? Трябва да спреш. Всъщност никъде не си бил, преди да си се прибрал у дома. Мисля, че това имам предвид.

Ринсуинд още веднъж прекара чутото през мозъка си. Като че ли не стана по-добро от това.