Двуцветко легна по корем и протегна ръка.

Ръката на Ринсуинд стисна китката му по начин, който съобщаваше на Двуцветко, че ако той, Ринсуинд, не бъде издърпан, няма никаква възможност тя да бъде освободена.

— Радвам се, че си жив — каза.

— Добре. И аз — рече Ринсуинд.

Той се поогледа малко в тъмнината наоколо. След последните няколко минути, тя му бе станала почти приятна, но само почти.

— Издърпай ме, тогава — намекна.

— Мисля, че това ще е някак трудно — изпъшка Двуцветко. — Дори струва ми се, че май няма да мога.

— За какво си се хванал?

— За теб.

— Искам да кажа, освен за мене.

— Какво искаш да кажеш, освен за тебе? — попита Двуцветко.

Ринсуинд изпусна една дума.

— Виж какво — почна Двуцветко. — Стъпалата са подредени в спирала, нали така? Ако някак си те размахам и после ти се пуснеш…

— Ако ще ми предлагаш да се опитам да падна от височина 20 фута в тази черна като рог кула с надеждата да улуча няколко мазни стъпълца, които може даже вече да не са там, ще имаш да вземаш — сряза го Ринсуинд.

— Тогава има още само една възможност.

— Казвай човече.

— Можеш да паднеш от 500 фута в тъмната като в рог кула и да улучиш камъни, които със сигурност са там — рече Двуцветко.

Под него настъпи мъртво мълчание. После Ринсуинд заяви обвинително:

— Това беше сарказъм.

— Аз пък си помислих, че просто излагам очевидното.

Ринсуинд изпъшка.

— Сигурно можеш да направиш някоя магия… поде Двуцветко.

— Не.

— Беше просто една идея.

Далеко проблесна светлина, чуха се объркани викове, после се появиха още светлини, и ред факли се заизкачваха по дългата спирала.

— Някакви хора се качват по стълбите — рече Двуцветко, както винаги горещ от желанието да информира.

— Надявам се, че тичат — каза Ринсуинд, — не си чувствам ръката.

— Късметлия си — осведоми го Двуцветко. — Аз пък чувствам моята.

Водещата факла спря да се изкачва и един глас отекна неразбираемо в кухината на кулата.

— Мисля — каза Двуцветко, усещайки как постепенно се хлъзга и се надвесва все повече над дупката, — че някой току-що ни извика да се държим.

Ринсуинд изпусна още една дума.

После каза с по-нисък и по-нетърпящ отлагане тон:

— Всъщност, мисля, че не мога повече да вися тука.

— Опитай.

— Няма смисъл, усещам как ръката ми се хлъзга!

Двуцветко въздъхна. Време беше за крупни мерки.

— Добре тогава — рече. — Падай тогава. Да не мислиш, че ми пука.

— Какво? — възкликна Ринсуинд толкова слисан, че забрави да се пусне.

— Хайде, умри. Избери по-лесния изход.

— Лесен?

— Единственото, което трябва да направиш, е да полетиш с писък надолу и да счупиш до един всичките си кокали — поясни Двуцветко. — Това всеки го може. Хайде. Не бих искал да си помислиш, че може би трябва да останеш жив, защото се нуждаем от теб, за да кажеш Магиите и да спасиш Диска. О, не. На кого му пука ще изгорим ли всички или не? Хайде, мисли само за себе си. Падай.

Последва дълго неловко мълчание.

— Не знам защо е така — проговори накрая Ринсуинд, доста по-високо, отколкото бе нужно, — но откакто те срещнах като че ли прекарвам голяма част от времето си на косъм от ужасен пад, забелязал ли си?

— Ад — поправи го Двуцветко.

— Какъв ад? — не разбра Ринсуинд.

— Ужасен ад — услужливо му припомни Двуцветко, опитвайки се да не забелязва бавното, но неумолимо хлъзгане на тялото си по каменната настилка. — На косъм от ужасен ад. Ти не обичаш височини.

— Нямам нищо против височините — възрази гласът на Ринсуинд от тъмното. — Понасям височините. В момента вниманието ми е съсредоточено върху падане. Знаеш ли какво ще направя, като се измъкнем от тази история?

— Не — призна Двуцветко, закрепвайки пръстите на краката си в една пукнатина в каменния под и опитвайки да се обездвижи единствено със силите на волята си.

— Ще си построя къща в най-равната страна, която намеря, и тя ще има само партер, и няма даже да нося сандали с дебели подметки…

Водещата факла стигна последния завой на спиралата и Двуцветко съзря под себе си ухиленото лице на Коен. Зад него успя да различи успокоителната четвъртита фигура на Багажа, все още подскачащ неумело нагоре по стълбите.

— Всичко наред ли е — попита Коен, — мога ли да помогна с нещо?

Ринсуинд пое дълбоко дъх.

Двуцветко разпозна признаците. Ринсуинд всеки момент щеше да изтърси нещо като: „Да, нещо ме е засърбял врата отзад, би ли го почесал, ако обичаш, като минаваш край него?“ или „Не, прави ми удоволствие да вися над бездънни пропасти“ и той реши, че не би могъл да понесе подобна нещо. Заговори много бързо.

— Издърпай Ринсуинд обратно върху стълбите — рече грубо.

Ринсуинд изпусна въздуха си насред едва що подхванато ръмжене.

Коен го прихвана през кръста и безцеремонно го запокити върху камъните.

— Добре са разкашкали някого тук на долния етаж — поде разговор той. — Кой беше?

— Имаше ли — Ринсуинд преглътна — имаше ли… такова… пипала и тям подобни?

— Не — отговори Коен — само обичайните части. Поразмазани разбира се.

Ринсуинд погледна към Двуцветко, който поклати глава.

— Просто един магьосник, който бе позволил на някои неща да му се качат на главата — обясни той.

Клатушкайки се, безучастен към шумно протестиращите си ръце, Ринсуинд се остави да го отведат обратно върху покрива на кулата.

— Как дойдохте тук? — добави.

Коен посочи към Багажа, който се бе довлякъл до Двуцветко и бе отворил капак като куче, което знае, че се е провинило и се надява, че временната демонстрация на привързаност може би ще отклони вдигнатия над главата му камшик.

— Друса, но е бърз — рече възхитен. — Едно мога да кажа — никой не се и опита да те спре.

Ринсуинд вдигна очи към небето. То действително бе пълно с луни, огромни, надупчени от кратери дискове, вече десетократно по-големи от мъничкия сателит на Диска. Изгледа ги без голям интерес. Чувстваше се изтискан и разтеглен много повече от допустимото, чуплив като стар ластик.

Забеляза, че Двуцветко се опитва да нагласи картинната си камера.

Коен гледаше към седемте старши магьосника.

— Необичайно място за статуи — отбеляза. — Никой не може да ги види. Не че са нещо особено, де. Много слаба работа.

Ринсуинд се приближи залитайки към тях и деликатно потупа Уърт по гърдите. Беше от солиден камък. „Край“ — помисли си той. — „Просто искам да си отида у дома“. „Чакай де, че аз съм си у дома. Горе-долу. Така че искам само хубаво да си отспя и може би всичко ще изглежда по-добре на сутринта“.

Погледът му попадна на Октаво, по очертанията на която гъсто изпъстрени със сложно виещо се писмо, което непрекъснато се променяше и преобразуваше пред самите му очи. Изглежда не беше решило какво да бъде — в един момент беше подреден в делови печатен текст в следващия — ред ъгловати руни. После ставаше къдраво Китианско сричково писмо. После пиктограми на някакъв древен, нечестив и забравен скрипт, който сякаш се състоеше единствено от неприятни земноводни същества, заети да вършат сложни и болезнени неща едно с друго…

Последната страница беше празна. Ринсуинд въздъхна и погледна в дълбините на мозъка си. Магията отвърна на погледа му.

Беше си мечтал за този миг, как ще изхвърли най-накрая Магията и ще стане господар на собствената си празна глава, и ще научи всички тези по-маловажни магии, които до този момент се бяха страхували да останат в мозъка му. Някак ся беше очаквал да бъде много по-вълнуващо.

Вместо това, изтощен до крайност, в настроение, недопускащо спор, той изгледа Магията втренчено и студено и метафористично посочи с палец над рамото си: „Хей, ти там. Вън“

За момент изглеждаше, като че ли Магията ще спори, но после мъдро размисли.

Усети как изтръпва, синя светкавица проблясна зад очите му, после внезапно се почувства празен.

Когато погледна надолу към страницата, тя бе пълна с думи. Бяха изписани пак с руни. Зарадва се, защото картините със земноводни бяха не само неописуеми, но вероятно и непроизносими и му напомняха за неща, които много трудно би могъл да забрави.