— Наистина беше малко бледен — съгласи се Бетан. — Сякаш някой ти се разхождаше върху гроба.

— Ъ, ъ, да, сигурно съм бил аз — каза. Вдигна пръсти и ги преброи. Като че ли бройката излизаше.

— Хъм, изобщо ли не съм мърдал оттук? — попита.

— Само се беше загледал в огъня, сякаш си видял призрак — отвърна Бетан.

Зад тях някой изпъшка. Двуцветко се надигаше, хванал с две ръце главата си.

Очите му се фокусираха върху тях. Устните му беззвучно замърдаха.

— Това наистина беше един много странен… сън — рече. — Къде съм? Защо съм тук?

— Ами — започна Коен, — някои кажват, ше Шъждателят на Вшелената вжел шепа глина и…

— Не, имам предвид тук — поясни Двуцветко, — ти ли си това, Ринсуинд?

— Да — призна най-после Ринсуинд по липса на доказателства за противното.

— Имаше някакъв там… часовник, който… и тези хора, които… — занарежда Двуцветко. Разтърси глава. — Защо всичко тук мирише на коне?

— Ти беше болен — каза Ринсуинд. — имаше халюцинации.

— Да, предполагам, че това е било — Двуцветко погледна надолу към гърдите си, — защо имам…

Ринсуинд скочи.

— Извинете, много е задушно тук вътре, трябва да изляза малко на въздух — избърбори. Грабна снимачната кутия от врата на Двуцветко и се втурна към изхода на шатрата.

— Не забелязах това на врата му, когато дойдохме — каза Бетан.

Коен сви рамене.

Ринсуинд успя да измине няколко ярда от юртата, преди да защрака механизмът на снимачната кутия. Бавно, бавно, кутията избута и последната снимка, направена от демона.

Ринсуинд я сграбчи.

Това, което тя изобразяваше, би било доста ужасно дори посред бял ден. На мразовитата звездна светлина, обагрена в червено от сиянието на зловещата нова звезда, беше много по-лошо.

— Не — промълви Ринсуинд. — Не беше такова, имаше къща и онова момиче, и…

— Виждаш каквото виждаш, а аз рисувам, каквото виждам — каза демонът през капандурата си. — Онова, което виждам е действително. Така съм възпитан. Виждам само онова, което съществува в действителност.

Нещо тъмно се приближи към Ринсуинд, скриптейки по снежната кора. Беше Багажът. Ринсуинд, който обикновено го мразеше и не му се доверяваше, внезапно почувствува, че това е най освежително нормалното нещо, което някога е виждал.

— Виждам, че си успял, а? — каза Ринсуинд. — Погледна ли назад?

Багажът не продумваше. За момент останаха мълчаливи, като двама воини, току-що избягали от кървава битка и поспрели да си възвърнат дъха и разсъдъка.

После Ринсуинд рече:

— Ела, вътре има огън — пресегна се да потупа Багажа по капака. Той раздразнено щракна срещу му, като едва не му захапа пръстите.

Животът отново бе станал нормален.

Зората на следващия ден бе ярка, ясна и студена. Небето се превърна в син купол, залепен за белия чаршаф на света и целият ефект би бил свеж и чист като реклама на зъбна паста, ако не беше розовата точка на хоризонта.

— Вижда ше веше и на дневна шветлина — рече Коен, — какво е това?

Впери поглед в Ринсуинд, който почервеня.

— Защо всички гледат към мен? — възмути се. — Не знам какво е, може би е комета или нещо такова.

— Всички ли ще изгорим? — попита Бетан.

— Отде да знам? Никога не ме е блъскала комета.

Яздеха в индийска нишка по бляскавото снежно поле. Конните хора, които изглежда високо ценяха Коен, им бяха дали конете си и напътствия как да стигнат до река Смарл, на 100 мили към Ръба, където Коен смяташе, че Ринсуинд и Двуцветко могат да намерят кораб да ги откара до Кръглото море. Беше обявил, че идва с тях, заради болезнените си измръзвания.

Бетан моментално бе заявила, че също ще дойде, в случай, че Коен иска нещо да му маже.

Ринсуинд имаше неясното чувство, че тук ври и кипи някаква химия. Ако не друго, Коен бе положил усилия да си среше брадата.

— Мисля, че е доста увлечена по теб — каза. Коен въздъхна.

— Ако бях ш двайшет години по-млад — печално пророни.

— И?

— Щях да шъм на шешдешет и шедем.

— Какво общо има с това?

— Ами… как да ти кажа… Като бях млад мъж и ши шъждавах репуташията по света, тогава обишах жените ми да ша шервенокоши и пламенни.

— Аха.

— Пошле малко оштарях и запошнах да търша блондинката шъш шветшки бляшък в ошите.

— А, така ли?

— Но пошле пак оштарях още малко и тогава оцених штрашните тъмнроки жени.

Той спря. Ринсуинд чакаше.

— И? — попита. — После какво? Кое е това, което търсиш в жените сега?

Коен извърна към него влажното си синьо око.

— Търпението — отвърна.

— Не мога да повярвам! — каза един глас зад тях, — аз яздя с Коен Варварина!

Беше Двуцветко. От ранна утрин се държеше като маймунка, открила ключа за банановата плантация, след като разбра, че диша един и същ въздух с най-великия герой на всички времена.

— Да не би шлушайно да проявява шаркажъм? — обърна се към Ринсуинд Коен.

— Не. Такъв си е.

Коен се извърна на седлото. Двуцветко грейна и гордо му махна. Коен се обърна напред и изпухтя.

— Да не би да няма оши тоя?

— Има, но не виждат като тия на другите хора. Можеш да ми вярваш. Имам предвид — е, нали си спомняш юртата на Конските хора, дето бяхме снощи?

— Да.

— Не би ли казал, че е малко тъмна, омазнена и мирише на много болен кон?

— Много тошно опишание, бих кажал.

— Той не би се съгласил. Би казал, че е великолепна варварска шатра, окичена с кожи на големи зверове, убити от косооките воини от ръба на цивилизацията и мирише на редки неизвестни смоли, плячкосани от керваните, прекосяващи безбродните… е, и така нататък. Не се шегувам — добави.

— Луд ли е?

— Нещо подобно. Но луд с много пари.

— А, тогава не може да е луд. Пожнавам тожи швят — ако шовек има много пари, той е прошто екшентрик.

Коен отново се извърна на седлото. Двуцветко разказваше на Бетан как Коен сам самичък победил змиите-воини на господаря на вещиците Сбе линде и откраднал свещения диамант от гигантската статуя на Офлър, Бога на Крокодилите.

Сред бръчките на лицето на Коен се изписа една особена усмивка.

— Бих могъл да му кажа да млъкне, ако искаш — предложи Ринсуинд.

— Ще млъкне ли?

— Не, не вярвам.

— Нека ши бърбори. — Ръката му попипна дръжката на меча, гладко излъскана от ръкохватката на десетилетията.

— Както и да е, харесват ми очите му — каза. Виждат петдесет години назад.

На сто ярда зад тях, подскачайки доста тромаво по мекия сняг, идеше Багажът. Никой никога не вземаше мнението му за нищо.

До вечерта бяха стигнали края на високите равнини и навлязоха в мрачни борови гори, където снежната буря бе поръсила съвсем малко скрежец. Наоколо им се издигаха огромни напукани скали, а долините бяха толкова тесни и дълбоки, че дните продължаваха само около двадесет минути. Див, ветровит край, където човек би могъл да очаква, че ще срещне…

— Троли — каза Коен, душейки въздуха. Ринсуинд се огледа в червената вечерна светлина наоколо. Скали, които преди бяха изглеждали съвсем нормални, внезапно му се сториха подозрително живи. Сенки, които не би погледнал повторно, сега започнаха да изглеждат ужасяващо плътни.

— Обичам тролите — рече Двуцветко.

— Не, не ги обичаш — твърдо заяви Ринсуинд. — Не можеш да ги обичаш. Те са големи, буцести и ядат хора.

— Не е вярно — намеси се Коен, който тъкмо се свличаше тромаво от коня и си масажираше коляното. — Широко разпроштранена жаблуда, нищо повеше. Тролите никога не ша ижяли никого.

— Така ли?

— Да, винаги ишплюват паршетата. Не ушпяват да шмелят хората, нали ражбираш? Шредноштатишеският трол не ще нищо повеше от живота от една хубава буца гранит, да решем, а може би блокше варовик жа дешерт. Шувал шъм да кажват, ше това е защото ша шиликон… шиликожи… — Коен спря и избърса брадата си, — защото ша направени от камън.

Ринсуинд кимна. Тролите бяха добре познати в Анкх Морпорк разбира се, където често ги наемаха за бодигардове. Обикновено издръжката им струваше малко скъпичко, докато се научеха, че има врати и престанеха да излизат от къщи, крачейки напосоки през най-близката стена.