— МИСЛЯ, ЧЕ ИМАМЕ ВРЕМЕ — повтори не толкова убедено.

Вече споменахме за опита да се инжектира малко честност в репортажите върху Диска и за това как на поетите и бардовете им е забранено под страх от — е, страх — да приказват за бъбриви поточета и розовопръстата зора, и как биха могли да кажат, да речем, че едно лице е извело на вода хиляда кораба, само ако са в състояние да покажат удостоверение за това от пристанищните власти.

И следователно, от мимолетно уважение към тази традиция, няма да кажем за Ринсуинд с Двуцветко, че се превърнаха в синусоида, виеща се през тъмните измерения, или пък че се чу звук, като от трептенето на чудовищен бивник, или че животът им мина пред очите им като на филмова лента (Ринсуинд във всеки случай беше виждал изминалия си живот като на филмова лента толкова много пъти, че можеше да спи по време на скучните епизоди), или че вселената се стовари върху им, като огромно желе.

Ще кажем, потвърдено от експеримента, че звукът бе като този на дървена линийка, ударена силно с камертон в до диез, или може би в си бемол, а внезапното усещане бе на абсолютен покой.

Така беше, понеже бяха абсолютно неподвижни и беше абсолютно тъмно.

Но Ринсуинд си помисли, че нещо се е объркало.

После видя бледите сини драскулки пред себе си. Отново беше попаднал в Октаво. Помисли си какво ли би станало, ако някой отвори книгата дали той и Двуцветко ще се появят като илюстрация?

Вероятно не, реши той. Книгата, в която се намираха, бе нещо по-различно от самата Октаво, прикована към своя аналой дълбоко в дебрите на Невидимия Университет, която бе просто триизмерно изображение на една многоизмерна реалност и…

Я чакай, помисли си. Аз не мисля по този начин. Кой мисли вместо мен?

— Ринсуинд — повика го глас като шумолене на стари страници.

— Кой? Аз?

— Ти, ами, кой друг, гламав педераст такъв.

В разбитото сърце на Ринсуинд пламна искрица предизвикателство.

— Успяхте ли вече да си спомните как е започната Вселената? — рече злобно. — Прочистване на гърлото, не бе ли така, или поемане на дъх, или пък Почесване по Главата и Опит да си спомниш, Беше Ви на Езика?

Друг глас, сух като прахан, изсъска: „Не забравяй къде попадна“. Би трябвало да е невъзможно да се изсъска изречение без нито един сибилантен звук, но гласът добре се потруди.

— Не забравяй къде попадна? Не забравяй къде попадна? — извика Ринсуинд. — Разбира се, че не съм забравил къде съм, намирам се в една проклета книга и си говоря с един куп гласове, които не виждам, защо мислите, че пищя?

— Предполагам, че се чудиш защо пак те докарахме тук — каза един глас до ухото му.

— Не.

— Не?

— Какво каза той? — попита друг безплътен глас.

— Каза „не“.

— Наистина ли каза „не“?

— Да.

— Аха.

— Защо?

— Щото подобни неща ми се случват непрекъснато — каза Ринсуинд. — В един миг падам от Диска, в следващия гледам как Смърт се учи да играе Бент или Яз, или какво беше там, защо да се чудя на нещо?

— Ами, мислим си, че сигурно ще се чудиш защо не искаме никой да ни казва — рече първият глас, осъзнал, че губи инициативата.

Ринсуинд се поколеба. Мисълта бе минала през ума му, само че много бързо и като се оглеждаше нервно насам-натам да не би да я прегазят.

— Защо пък някой да иска да ви казва?

— Заради звездата — обясни магията, — Червената звезда. Магьосниците вече те търсят, като те намерят, искат да кажат заедно Осемте магии, за да променят бъдещето. Мислят, че Дискът ще се сблъска със звездата.

Ринсуинд се позамисли над това.

— А ще се сблъска ли?

— Не съвсем, но в известен… какво е това?

Ринсуинд погледна надолу. Багажът тромаво се измъкна от тъмното. В капака му се беше заклещило дълго парче от острие на коса.

— Това е просто Багажът — обясни.

— Но ние не сме го викали тук!

— Никой не го вика никъде — заразправя Ринсуинд. — Той просто се появява. Не се притеснявайте за него.

— Аха. За какво говорихме?

— За червената звезда.

— Така. Много е важно ти да…

— Ало, ало, има ли някой там вънка?

Беше слабичък скърцащ гласец и идеше от снимачната кутия, която все още висеше на безчувствения врат на Двуцветко.

Демонът от кутията отвори капандурата си и замижа към Ринсуинд.

— Къде сме, шефе? — попита.

~ Не съм сигурен.

— Още ли сме в пъклото?

— Може би.

— Е, да се надяваме, че ще отидем някъде, където няма да ни трябва много черно, щото се свърши. — Капандурата се затвори с трясък.

Ринсуинд за миг си представи как Двуцветко раздава снимките си с коментари от рода на: „Това съм аз, измъчван от милиони демони“ и „Това съм аз с онази странна двойка, с която се запознахме по мразовитите склонове на Подземния свят“. Ринсуинд не знаеше със сигурност какво става с човека, след като наистина умре, достоверните източници по въпроса бяха малко неясни; мургав моряк от Къмрибните земи беше заявил, че е убеден, че ще отиде в рай, където ще има шербет и хурии. Ринсуинд не знаеше какво точно е хурия, но след известно размишление дойде до заключението, че е малка захарна торбичка за смучене на шербета. Както и да е, от шербета кихаше.

— Сега след като престанаха да ни прекъсват — твърдо рече сух глас, — може би ще можем да продължим. Изключително важно е да не позволиш на магьосниците да вземат от теб магията. Ужасни неща ще се случат, ако всичките осем магии се кажат преждевременно.

— Искам само да бъда оставен на мира — каза Ринсуинд.

— Добре, много добре. Знаехме, че можем да ти се доверим още откакто за първи път отвори Октаво.

Ринсуинд се поколеба.

— Я чакайте малко — рече. — Вие искате да тичам насам-натам и да не позволявам на магьосниците да съберат всички магии заедно?

— Точно така.

— Затова ли една от вас влезе в главата ми?

— Затова.

— А известно ли ви е, че напълно съсипахте живота ми? — разгорещи се Ринсуинд. — Можех действително да стана добър магьосник, ако не бяхте решили да ме използвате за нещо като вървяща магическа книга. Не си спомням никакви други магии, страхуват се да стоят в една глава с вас!

— Съжаляваме.

— Просто искам да си ида у дома! Искам да се върна там, където… — очите на Ринсуинд се навлажниха, — там, където под нозете ти има калдъръм и бирата не е чак толкова лоша, и можеш да си купиш доста добро парче пържена риба за вечеря, може би с две големи зелени краставички, и даже баница със змиорка и порция миди, и винаги има наблизо топла конюшня за преспиване, и сутрин си все на същото място като предишната нощ и всичко си е на мястото, а не като след буря. Искам да кажа, не ме е толкова яд на магьосничеството, може и да не съм замесен от тесто за магьосници, нали така, просто искам да си отида у дома…

— Но ти трябва… — започна една от магиите. Беше късно. Носталгията, този малък ластик в подсъзнанието, който може да навие змиорка и да я запрати на три хиляди мили през непознати морета, или да накара един милион леминги радостно да се втурнат към родината на дедите си, която, поради едва забележимо отклонение в движението на континентите вече не е там — носталгията се надигна в него като изгълтана късно вечер манджа, потече по тънката нишка, свързваща измъчената му душа към тялото, вкопчи се там и задърпа… Магиите останаха сами в тяхната Октаво. Сами, във всеки случай, ако не се брои Багажа. Погледнаха го, не с очи, а със съзнание, старо като самия свят на Диска.

— Я се разкарай и ти — казаха му.

— …страшно.

Ринсуинд съзнаваше, че този, който говори е самият той, позна се по гласа. За миг погледна през очите си не както се гледа нормално, а тъй както шпионин би надникнал през изрязаните очи на картина. В следващия момент се върна.

— Добре ли ши Риншуикд? — попита Коен. — Ижглеждаше като да те няма.