— Какво беше всичко това?

— Ами, те имат много време и си помислих, че сигурно ще им е приятно — задъхано обясни Двуцветко.

— Какво, да играят карти?

— Това е специална игра — каза Двуцветко. Казва се… — замисли се. Езиците бяха слабото му място. — На вашия език се нарича нещо, което се поставя над реката8, например — завърши той, така мисля.

— Акведукт? — опита се да отгатне Ринсуинд, — въдица, бент, язовир?

— Да, възможно е.

Стигнаха вестибюла, където големият часовник все още сечеше секундите от световните животи.

— И как мислиш, докога ще се заглавикват с това?

Двуцветко спря.

— Не съм сигурен — пророни замислено. — Сигурно до последния коз — какъв удивителен часовник…

— Не се опитвай да го купиш — посъветва го Ринсуинд. — Не мисля, че тук това ще им хареса.

— Къде е това тук, по-точно? — попита Двуцветко, привика Багажа и отвори капака му.

Ринсуинд се огледа наоколо. Вестибюлът беше тъмен и пуст, високите му тесни прозорци бяха целите в ледени цветя. Погледна надолу. От глезена му излизаше тънка синя нишка. Сега видя, че и Двуцветко има такава.

— Нещо като неофициално мъртви сме — рече. По-добро обяснение не можеше да даде.

— Аха — Двуцветко продължаваше да бърника.

— Не те ли тревожи това?

— Е, нещата обикновено се оправят накрая, не мислиш ли? Както и да е, аз твърдо вярвам в прераждането. Ти като какво би искал да се върнеш?

— Не, искам да си отивам — твърдо заяви Ринсуинд. — Хайде, да се махаме от… о, не. Само това не.

Двуцветко беше измъкнал една кутия от дълбините на Багажа. Беше голяма и черна, с дръжка от едната страна и малко кръгло прозорче отпред и каишка, така че Двуцветко да може да си го овеси на врата, което и направи.

Имаше такова време, когато на Ринсуинд доста му се нравеше иконоскопа. Вярваше, напук на опита, че светът е принципно разбираем, и че ако само успее да се въоръжи с правилния умствен инструментариум, би могъл да свали задния капак и да види как работи. Той, разбира се, жестоко се лъжеше. Иконоскопът не правеше снимките като пропуска светлината върху специално обработена хартия, както той бе предположил, а по един далеч по-прост метод — беше запрял малък демон с усет към цветовете и сръчна с четката за рисуване ръка. Много се разстрои, когато научи това.

— Нямаш време да правиш снимки — просъска.

— Бързо ще стане — твърдо каза Двуцветко и почука по кутията. Малка вратичка се отвори светкавично и духът подаде глава.

— Хиляди дяволи — каза. — Къде сме?

— Няма значение — отвърна Двуцветко. — Първо часовника, струва ми се.

Демонът присви очи.

— Лоша светлина — процеди. — Три проклети години при бленда 8, ако питаш мене.

Затръшна вратата. Секунда по-късно се чу слабия стържещ звук на тътрения към статива му стол.

Ринсуинд проскърца със зъби.

— Няма нужда да правиш снимки. Достатъчно е да го запомниш — изкрещя.

— Не е същото — спокойно продума Двуцветко.

— По-хубаво е! По-реалистично!

— Не е точно така. След години, като си седя край огъня…

— Вечно ще си седиш край огъня, ако не се измъкнем от тук!

— О, надявам се, че не си тръгвате.

И двамата се извърнаха. Изабел стоеше в сводестия портал и едва забележимо се усмихваше. В едната си ръка държеше коса, коса, чието острие бе с пословична острота. Ринсуинд се опита да не гледа надолу към синята си жизнена нишка; девойка, която държи коса, не би трябвало да се усмихва така неприятно, всезнаещо и леко налудничаво.

— Татко изглежда е малко зает в момента, но съм сигурна, че не би и помислил да ви остави да си идете ей така — добави. — Освен това няма да има с кого да си приказвам.

— Коя е тази? — попита Двуцветко.

— Нещо като постоянно живуща тук — смотолеви Ринсуинд. — Нещо като момиче — добави.

Той сграбчи Двуцветко за рамото и се опита да се измъкне незабележимо през вратата към тъмната студена градина. Не успя, главно понеже Двуцветко не беше от ония, които си падат по нюанси на израза и някак си никога не допускаше, че нещо лошо може да се отнася до него.

— Без съмнение, очарован съм — започна той. — Хубаво жилище имате. Интересен бароков ефект с тези кости и черепи.

Изабел се усмихна. Ринсуинд помисли: „Ако Смърт някога реши да й предаде семейния бизнес, тя ще е по-добра от него — съвсем е смахната“.

— Да, но ние трябва да вървим — каза Ринсуинд.

— Хайде, хайде, не искам и да чувам за това рече тя. — Трябва да останете и да ни разкажете за себе си. Има много време, а тук е толкова скучно.

Тя се стрелна встрани и замахна с косата към лъскавите нишки. Сечивото изписка във въздуха като кастриран котарак — и рязко спря.

Чу се скърцане на дърво. Багажът бе захапал острието с капака си.

Двуцветко удивено погледна Ринсуинд.

С голямо внимание и известна доза удовлетворение, магьосникът умело му заби един в брадичката. Човечето залитна назад, Ринсуинд го хвана, хвърли го на рамо и побягна.

В огряната от звездите градина го зашибаха клонки, малки космати и вероятно ужасни създанийца бягаха изпод краката му, а той отчаяно се бъхтеше, воден от тънката жизнена нишка, блеснала тайнствено по замръзналата трева.

От сградата зад него се разнесе тънък писък на разочарование и ярост. Той отскочи от едно дърво и продължи да бърза. Някъде тук имаше пътека, спомни си той. Но в този лабиринт от сребърна светлина и сенки, обагрен сега в червено, тъй като ужасната нова звезда натрапваше присъствието си даже и в подземния свят, нищо не изглеждаше как то трябва. Във всеки случай, жизнената нишка като че ли водеше в съвсем погрешна посока.

Чу зад себе си шум от стъпки. Задиша тежко от зор — това като да бе Багажът, а точно сега Ринсуинд не искаше да се среща с Багажа, тъй като той може да е разбрал погрешно мотивите му когато удари господаря му, а по принцип Багажът захапваше хората, които не харесваше. Ринсуинд никога не бе имал куража да попита къде точно отиваха хората, когато тежкият капак се захлопнеше подире им, но те със сигурност не бяха там, когато той отново се отвореше.

Оказа се, че нямало защо да се безпокои. Багажът го задмина лесно; поради скоростта, с която се движеха, малките му крачета се сливаха в едно. На Ринсуинд му се стори, че Багажът много стабилно се е съсредоточил в бягането, сякаш усеща какво му се пише и идеята никак не му се нрави.

Не поглеждай назад, спомни си той. Гледката сигурно не е много хубава.

Багажът с трясък премина през един храст и изчезна.

В следващия момент Ринсуинд разбра защо. Беше се килнал от ръба на скалата и падаше към огромната пропаст под нея, дъното на която, вече се виждаше, беше осветена в червено. Две бляскави сини нишки се простираха от Ринсуинд към ръба на скалата и се спускаха надолу в пропастта. Той спря несигурно, макар това да не е точно казано, тъй като бе напълно сигурен за няколко неща, например, че не иска да скочи и че в никакъв случай не иска да се изправи с лице срещу нещото, каквото и да бе то, което идеше подире му, че в света на сенките Двуцветко е доста тежък, а също, че има и по-лоши неща от това да си умрял.

— Назови две — изломоти и скочи.

Няколко секунди по-късно пристигнаха конниците и не спряха като стигнаха края на скалата, а просто продължиха да яздят във въздуха и спряха конете над нищото.

Смърт погледна надолу.

— ТОВА ВИНАГИ МЕ ЯДОСВА — каза. — СЪС СЪЩИЯ УСПЕХ МОГА ДА ИНСТАЛИРАМ ВЪРТЯЩА СЕ ВРАТА.

— Интересно какво искаха — полюбопитства Чумата.

— А де — отвърна Войната. — Ама хубава игра, а?

— Така е — съгласи се Глад. — Неустоима, бих казал.

— ИМАМЕ ВРЕМЕ ЗА ОЩЕ ЕДНО ЦОКАНЕ — каза Смърт.

— Цакане — поправи го Война.

— ЧАКАНЕ за какво?

— Казва се цакане — каза Война.

— ДОБРЕ, ЧАКАНЕ — каза Смърт. Погледна нагоре към новата звезда, недоумяващ какво ли би могла да значи.