Някъде там, отвъд, от другата страна на изрисуваните от лишеи стени, хората си разказваха едни на други вицове, без някого да го е еня за мнението на Господарите на греха.

Това си беше отрезвяваща мисъл. Е, може би не точно отрезвяваща, понеже алкохолът не беше позволен в Гилдията. Но ако беше позволен, тя щеше да бъде отрезвяваща.

Никъде по света не можеха да се намерят по-трезви хора, отколкото в Гилдията.

Шутът с горчивина разказа за едрия червендалест Брат Шегобиец, за вечерните часове по Забавни жестове, за безкрайните утрини в ледения гимнастически салон, където усъвършенстваха Осемнайсетте препъвания и изучаваха допустимата траектория на крем-карамела. Ами жонглирането? Жонглирането! Брат Джейп, мъж с душа като сварен и изстинал канап, им го преподаваше. Но не туй, че Шутът беше слаб в тази дисциплина, докарваше преподавателя до бяс. От шутовете се очаква да жонглират зле, особено ако го правят с такива фундаментално смешни предмети като крем-карамел, пламтящи факли или добре наточени сатъри. Това, което докарваше Брат Джейп до горещо-алена, звънтяща злоба, беше фактът, че Шутът не жонглираше добре просто защото не го можеше.

— Не ти ли се е искало понякога да станеш нещо друго? — попита Маграт.

— Какво друго бих могъл да стана? — отговори с въпрос Шутът. — Никой не ми е предлагал каквото и да е друго.

През последната година от следването им на студентите-шутове им се разрешаваше да излязат навън, но със страшно много ограничения. Препъвайки се окаяно по улиците, той бе зърнал за пръв път магьосници, които се носеха като величествени карнавални платформи. Разпозна оцелелите убийци — кикотещи се младежи, облечени в черна коприна, наточени като остриетата на кинжалите, които криеха из дрехите си. Видя жреци, чиито фантастични ритуални костюми само отчасти се загрозяваха от дългите гумени престилки, носени по време на жертвоприношенията и по-важните служби. Всяка професия и занаят си имаше костюм, забеляза Шутът, и за пръв път се замисли, че униформата, която той носеше, беше създадена специално да направи облеклия я да изглежда като пълен и абсолютен кретен.

Дори и тогава той издържа. Беше прекарал целия си живот, опитвайки се да издържи.

Издържа именно защото нямаше и грам талант за шут и защото дядо би го одрал жив, ако не успееше. Зубреше позволените шеги, докато главата му зазвънеше, сутрин ставаше преди другите и отиваше да жонглира, докато не му се схванеха раменете. Дотолкова беше усъвършенствал хумористичния си речник, че само старшите Лордове успяваха да го разберат. Кривеше се и се държеше като клоун с непроницаема мрачна упоритост. Дипломира се пръв от випуска си и бе удостоен с Пищялката на честта. Изхвърли я в клозета веднага щом се прибра у дома.

Маграт седеше притихнала.

Шутът попита:

— А ти как стана вещица? — Ъм?

— Просто се чудя — на училище ли те пратиха или какво?

— О, не. Старата Уимпър дойде един ден долу в селото, накара момичетата да се строят в редица, огледа ни и избра мене. Разбираш ли, не ти избираш Занаята. Той те избира.

— Да, но кога в действителност ставаш вещица?

— Предполагам, че когато останалите вещици започнат да се отнасят с тебе като с вещица — Маграт въздъхна. — Ако изобщо започнат. Мислех си, че ще го сторят след онова заклинание, дето го направих в коридора. В края на краищата получи се доста добре.

— О, божке, туй си беше направо като за матура — не се сдържа Шутът. Маграт го удостои с празен поглед. Той се покашля.

— Значи другите вещици са ония две възрастни дами ли? — Шутът се отдаде отново на обичайното си потиснато настроение. — Да.

— Изглеждат изключително силни характери.

— Много — с чувство потвърди Маграт.

— Чудя се дали случайно не познават дядо ми.

Маграт сведе поглед към краката си.

— Те всъщност са доста добри жени. Просто, нали разбираш, когато си вещица, ти не мислиш много за останалите хора. Искам да кажа, мислиш за тях, разбира се, но в действителност не те е грижа особено какво чувстват. Най-малкото, без да се замислиш специално. — Тя отново сведе поглед към нозете си.

— Ти не си такава.

— Виж, би ми се искало да спреш да работиш за дука — отчаяно каза Маграт. — Ти поне знаеш що за човек е той. Изтезава хората и им опожарява колибите, и всичко останало.

— Но аз съм неговият Шут! Шутът трябва да бъде лоялен към господаря си. Чак до смъртта му. Опасявам се, че традицията го повелява. А традициите са много важно нещо.

— Но ти дори не искаш да бъдеш Шут!

— Не понасям да бъда Шут. Но това няма никакво значение. Щом трябва да бъда Шут, смятам да го правя както трябва.

— Това е невероятно глупаво — възрази Маграт.

— Бих предпочел „шутовско“.

Междувременно Шутът се беше примъкнал към нея по дънера.

— Ако те целуна — предпазливо попита той, — ще се превърна ли в жаба?

Маграт отново сведе поглед към краката си. Те се скриха под роклята й, притеснени от всичкото това внимание.

Можеше да усети сенките на Гита Ог и Есме Вихронрав от двете си страни. Призракът на Баба я изгледа строго. „Вещицата трябва да бъде господар на всяка ситуация“ — я сгълча тя.

„Господарка“ — отвърна видението на Леля Ог и направи кратък жест, свързан с доста подхилкване и ръкомахане.

— Нека да проверим — предложи Маграт.

Това трябваше да бъде най-романтичната целувка в цялата история на ухажването.

Времето, както Баба Вихронрав беше отбелязала, е субективно усещане. Годините, които Шутът беше прекарал в Гилдията, му се струваха дълги като вечност, докато часовете с Маграт на върха на хълмчето отлитаха като минути. А горе в замъка Ланкър дори секундите се разтегляха като локум в часове от виещ ужас.

— Това е лед! — изпищя Баба. — Цялата се е заледила!

Леля Ог се спускаше успоредно, като напусто се опитваше да изравни скоростта си с тази на тресящата се и подскачаща метла. Октаринови искри прехвърчаха през замръзналите вейки на метлата, като ги даваха на късо. Тя се приближи още и сграбчи Баба за роклята.

— Виках ли ти аз, че е тъпо! Преминала си през цялата мокра мъгла и си излязла на студения вятър, изкуфяла дъртофелнице такава!

— Пусни роклята ми, Гита Ог!

— Айде, фани се за мене! Че ти гори метлата отзад!

Те се стрелнаха навън от облачния куп и изпищяха в хор, когато обраслата с шубраци земя изникна изневиделица и се стрелна право към тях.

И не ги уцели.

Леля погледна надолу към черната бездна, на дъното на която неясно клокочеха врящи бели води. В момента летяха над Ланкърското дефиле.

Метлата на Баба бълваше синкав дим, но тя я подкара целеустремено напред.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изрева след нея Леля.

— Ще следвам реката — отговори й Баба Вихронрав, като надвика пращенето на пламъците. — Не се кахъри!

— Качвай се при мене, на теб приказвам! Всичко свърши, няма да можеш…

Зад Баба избухна слаба експлозия и няколко шепи горящи вейки се завъртяха надолу към тътнещата бездна на дефилето. Метлата й се наклони настрани и Леля я сграбчи през раменете в мига, в който огнените пръски подхванаха следващото снопче вейки.

Горящата метла се изплъзна измежду краката на Баба, завъртя се във въздуха и пое право нагоре, влачейки след себе си опашка от искри. Издаваше звук като мокър пръст, прокаран по гърлото на кристална чаша.

Леля Ог увисна надолу с главата от своята метла, стиснала Баба Вихронрав на една ръка разстояние от себе си. Двете срещнаха погледите си и изпищяха едновременно.

— Няма да мога да те издърпам нагоре!

— Аз пък не мога да се покатеря! Дръж се подобаващо за възрастта си, Гита!

Леля обмисли предложението. След това я пусна.

Три брака и изпълнено с приключения моминство бяха стегнали до такава степен бедрените мускули на Леля Ог, че можеха да трошат кокосови орехи. Силите на гравитацията се сбориха с тях, щом Леля ускори метлата си и направи лупинг надолу.