— Ударих ли те?

— Струва ми се, че една-две камбанки никога вече няма да бъдат същите.

Шутът разрови гниещите листа и най-после откри омразната си гугла. Тя издрънча.

— Абсолютно се е изпомачкала — каза той, но въпреки това си я нахлупи. Изглежда, че от това се почувства по-добре, защото продължи: — Дъжд — да, градушка — добре, дори и камъни понякога. Рибки и по-дребни жаби — окей. Но жени — не, поне досега. Какво ли още ще се случи?

— Имаш дяволски корава глава — отбеляза Маграт и се изправи на крака.

— Скромността не ми позволява да коментирам — отговори Шутът, опомни се и прибави: — Мола ви съ!

Те се загледаха един в друг отново, а умовете им препускаха.

Маграт си помисли: „Леля каза внимателно да го погледна. Добре, гледам го. Изглежда си все същият. Тъжен дребен човечец в идиотска шутовска премяна, почти гърбушко.“

Сетне, също както няколко случайни извивки превръщат облака в галеон или в кит в очите на наблюдателя, Маграт изведнъж разбра, че Шутът съвсем не е дребен човек. Беше поне среден на ръст, но се преструваше на дребен, като сгърбваше рамене и кривеше краката си при ходене. Заради странната му рачешка походка изглеждаше, сякаш подскача на място.

„Чудя се какво ли друго е забелязала Гита Ог?“ — заинтригувано си помисли Маграт.

Той разтърка рамене и й отправи крива усмивка.

— Предполагам, че си нямаш и идея къде се намираме? — попита я.

— Вещиците никога не се губят — твърдо заяви Маграт. — Въпреки че понякога могат временно да бъдат подведени за посоката. Струва ми се, че Ланкър е ей натам. Но трябва да намеря хълм, извини ме за момент.

— За да разбереш къде се намираме ли?

— По-скоро за да видя кога, струва ми се. Доста магия се струпа тази нощ.

— Така ли? В такъв случай ще дойда с теб — кавалерски предложи Шутът. Огледа предпазливо населената с дървеса тъма, която явно лежеше между него и каменното му ложе в коридора на замъка. — Не бих искал нищо лошо да ти се случи.

Като лежеше ниско върху дръжката на метлата, Баба се гмуркаше през незнайните пропасти, насекли планините. От време на време се навеждаше ту на едната, ту на другата страна с надеждата, че това ще помогне по някакъв начин на управлението на метлата, което, странно защо, ставаше все по-трудно. Съпровождащата я въздушна струя шибаше и вихреше в чудати форми сипещия се сняг. Надвисналите преспи потрепваха и рухваха безшумно към глетчерните долини. Полета й отбелязваше грохот на лавини.

Тя погледна надолу — пейзажът бе притаил зъбата красота и сигурна смърт, усети как той отвръща на погледа й, също както задрямал човек наблюдава комар. Чудеше се дали осъзнава какво точно върши тя. Замисли се дали би омекотил падането й и веднага се сгълча наум за проявената мекошавост. Не, земята не постъпва по такъв начин. Земята не се пазари. Земята взима всичко и дава всичко. Кучето винаги хапе най-силно ръката на лечителя си.

Внезапно тя бе вече отвъд, като прехвърли последния зъбер толкова ниско, че обувките й се напълниха със сняг, и се изстреля надолу към низините.

Мъглата, която никога не изчезваше за дълго в планините, се беше завърнала. Този път обаче не искаше да се предава без бой и се разстла пред нея като плътно сребристо море. Баба простена.

Някъде из мъглата Леля Ог се носеше безгрижно, като отпиваше от време на време глътка от плоско шише, за да се предпази от студа.

В този миг Баба, с шапка и стоманеносиви коси, мокри от влагата, с обувки, ръсещи късчета лед, дочу далечен приглушен глас. Той ентусиазирано обясняваше на невидимите небеса, че в сравнение с останалите бозайници таралежът има далеч по-малко неща, за които да се кахъри. Като ястреб, забелязал нещо малко и пухкаво сред тревите, като носещ се в междузвездното пространство грипен вирус, зърнал синя планета наблизо, Баба изви метлата си и се стрелна надолу през облачните вълма.

— Хайде! — изкрещя тя, опиянена от скорост и вълнение, и звукът, спуснал се от петстотин стъпки височина, накара един вълк да се откаже от вечерята си. — На минутата, Гита Ог!

Леля Ог хвана ръката й с видимо нежелание и двете метли се стрелнаха нагоре към огряното от звезди нощно небе.

Дискът оставяше у всекиго впечатлението, че Създателят го е измислил специално за да бъде наблюдаван отгоре. Бели и сребърни облачни ленти се простираха от Главината чак до Ръба, въртенето на света ги оплиташе и усукваше в спирали, прострени на хиляди мили. Облачният покров се разстла зад вещиците като ръкав от бели изпарения. Някой наблюдател би отбелязал кошмарния полет като млечна бразда в небето.

Докато бързо се издигаха в мразовития въздух, на хиляда стъпки над земята двете вещици отново се сдърпаха.

— Ама това си беше абсолютно тъпа идея — простена Леля. — Знаеш, че мразя високото.

— Донесе ли ми нещо за пиене?

— Естествено. Нали ти ми каза да ти донеса. — Е?

— Ама аз май го изпих всичкото — отговори Леля. — Докато висях сама тука, из високото. Нашият Джейсън трябва да ми монтира седалка.

Баба скръцна със зъби.

— Добре, давай да прехвърлим тогава силата. Че съвсем ми е на привършване. Удивително само как…

Гласът на Баба се скърши в писък, когато без никакво предупреждение метлата угасна и пропадна надолу в облаците.

Шутът и Маграт седяха върху паднал дънер насред малко оголено сечище в гората. Светлините на Ланкър блестяха недалеч, но никой от двамата не предложи да тръгват.

Въздухът помежду им пукаше от неизречени мисли и диви догадки.

— От много време ли си Шут? — учтиво се поинтересува Маграт. След това се изчерви в мрака. В създалата се атмосфера това като че беше възможно най-нетактичният въпрос.

— Цял живот — горчиво отговори Шутът. — Смукал съм камбанка вместо биберон.

— Предполагам, че се предава от баща на син? — продължи Маграт.

— Всъщност никога не съм виждал за дълго баща си. Замина да става Шут на Господарите на Куирм още докато бях малък. Скара се нещо с дядо. Връща се от време на време обаче, за да навести мама.

— Това е ужасно.

Тъжен звън се разнесе, когато Шутът вдигна рамене. Той си спомняше неясно баща си — дребничък приятен човек с очи като две мидички. Подобно смело деяние — да се възправи срещу волята на стареца, му се струваше абсолютно не в характера му. Звънтенето на два окичени с камбанки костюма, които се тресат от ярост, все още витаеше из спомените му, които и без това си бяха населени с предостатъчно неприятни сцени.

— И въпреки това — изрече Маграт по-високо от необходимото и с намек за неувереност — сигурно си е много радостен живот — да караш хората да се смеят, имам предвид.

Когато не получи отговор, тя се обърна да погледне мъжа до себе си. Лицето му се беше вкаменило. С нисък глас, сякаш изобщо не се намираше там, Шутът заговори.

Той разказа за Гилдията на смешниците и шегобийците в Анкх-Морпорк.

Повечето посетители първоначално я объркваха с Гилдията на убийците, която беше доста приятен комплекс от сгради в съседство (убийците винаги разполагаха с предостатъчно пари). Понякога младите шутове, докато слугуваха поред да чистят вечно ледените помещения (студени дори посред лято), дочуваха как младите убийци играят от другата страна на стената и им завиждаха. Дори въпреки че — много логично — броят на веселите мутиращи гласове забележимо намаляваше с напредване на обучението (убийците също вярваха в състезателното начало при полагане на изпитите).

Най-разнообразни звуци успяваха да се промъкнат през високите неприветливи стени без прозорци, а след хитроумно разузнаване сред прислужниците младите шутове смогваха да си изградят представа за града отвъд стените. Там явно имаше таверни и паркове. Цял нов свят жужеше отвън, в него възпитаниците и чираците на останалите гилдии и колежи взимаха активно участие — кога надлъгвайки се с него, кога замеряйки се един друг с парчета от него. Навън имаше смях, който пет пари не даваше за Петте каденци или за Дванайсетте спрежения. И въпреки че студентите спореха по въпроса нощем в спалните си помещения, явно навън се ширеше неоторизиран хумор, разнасян свободно, без някой да се допитва до „Чудовищно смешната книга“ или до чийто и да било Съвет.