— Това е меса за душата на баща ми — рече тихо Уанда.

— И за душата на моя — добави Новиня; всички разбраха, че става дума за Пипо, а не за отдавна починалия Венерадо — Жусто.

Ендър обаче не се включи в разговора им; той не познаваше Либо и Пипо, нямаше памет за мъката им. Мислеше си единствено за дърветата в гората. Някога те са били живи, дишащи прасенца — всяко от тях. Прасенцата можеха да им пеят, да говорят с тях, някакси дори да разбират езика им. Ала Ендър не можеше. За Ендър дърветата не бяха хора, не можеха никога да бъдат хора. Ако извадеше нож против Човек, в очите на прасенцата това нямаше да бъде убийство, ала за Ендър щеше да означава да отнеме единствения живот на Човек, който проумяваше. Като прасенце, Човек беше истински раман, брат. Като дърво, той нямаше да е нищо повече от надгробен знак, доколкото Ендър можеше да разбере, доколкото можеше наистина да повярва.

И пак си помисли: аз трябва да убия, макар да бях обещал никога повече да не го правя.

Усети как ръката на Новиня го хвана за лакътя. Облегна се на него.

— Помогни ми — рече тя. — В тъмното съм почти като сляпа.

— Аз имам чудесно нощно зрение — предложи й весело Олядо зад гърба й.

— Млъкни, глупчо — прошепна свирепо Ела. — Мама иска да върви с него.

Новиня и Ендър обаче ги чуха ясно и двамата едвам сдържаха смеха си. Новиня се притисна по-близо до него.

— Мисля, че имаш сърце за онова, което трябва да свършиш — промълви тихо тя, та да я чуе само той.

— Студено и безмилостно ли? — попита той. Тонът му издаваше ирония, ала думите прозвучаха кисело и истинно.

— Достатъчно състрадателно — рече тя, — за да сложиш горещо желязо в раната, след като това е единственият начин да бъде излекувана.

Тя имаше правото да го каже, след като бе почувствала нажеженото желязо да обгаря най-дълбоките й рани; и той й повярва, а сърцето му се отпусна за онова кърваво дело, което го очакваше.

Ендър не вярваше, че бе възможно да заспи, като знаеше какво му предстои. Ала ето че се събуди от тихия глас на Новиня в ухото си. Разбра, че бяха навън, лежеше в капима, положил глава в скута на Новиня. Беше още тъмно.

— Идват — рече тихо Новиня.

Ендър се изправи. Някога, като дете, би се събудил напълно само за миг; но тогава беше обучен войник. Сега му потрябва известно време, за да се ориентира. Уанда и Ела бяха будни, гледаха го; Олядо спеше, Куим само се поразмърда. Високото дърво на третия живот на Рутър се намираше само на няколко метра от тях. А недалеч зад оградата, в дъното на малката долчинка, започваха къщите на Милагре, които се издигаха ведно със склона на хълма; катедралата и манастирът бяха на най-високия и най-близък до тях хълм.

От другата посока, откъм гората, между дърветата се спускаха Човек, Мандачува, Лийф-ийтър, Ароу, Къпс, Календар, Уърм, Барк-дансър и още неколцина братя, чиито имена Уанда не знаеше.

— Никога не съм ги виждала — рече тя. — Сигурно идват от други братски общежития.

Постигнахме ли съглашение — попита безгласно Ендър. Това е най-важното, което ме интересува. Дали Човек бе успял да внуши на жените да разберат новото схващане за света?

Човек носеше нещо. Завито в листа. Прасенцата мълчаливо го положиха пред Ендър; Човек внимателно го разви. Беше компютърна разпечатка.

— „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ — каза тихо Уанда. — Копието, което Миро им даде.

— Съглашението — рече Човек.

Чак тогава видяха, че разпечатката бе обърната обратно, откъм неизписаната страна на листите. И там на светлината на фенерчето забелязаха бледите, надраскани на ръка букви. Бяха едри и несръчно изрисувани. Уанда беше поразена.

— Никога не сме ги учили как да направят мастило — рече тя. — Не сме ги учили да пишат.

— Календар се научи на буквите — рече Човек. — Като пишеше с клечка по земята. А Уърм направи мастилото от тор на кабра и изсушени масиоси. Така се изготвят договорите, нали?

— Да — рече Ендър.

— Ако не е на хартия, можем да го запомним по различен начин.

— Точно така — отвърна Ендър. — Много добре че сте го записали.

— Направихме някои промени. Съпругите искаха известни промени и аз реших, че ще ги приемете. — Човек посочи с ръка. — Вие, хората, можете да сключвате такива договори и с други прасенца, но не можете да сключвате различни договори. Не можете да учите другите прасенца на неща, на които не сте научили нас. Можете ли да приемете това?

— Разбира се — рече Ендър.

— Това бе по-лесната част. Сега, какво би станало, ако не постигнем съгласие върху правилата? Какво би станало, ако не постигнем съгласие по това, къде свършва вашата прерийна земя и откъде започва нашата? Затова Шаутър каза: „Нека Царицата на кошера да бъде арбитър между хората и «малките». Нека хората да бъдат арбитърът между «малките» и Царицата на кошера. И нека «малките» бъдат арбитър между Царицата на кошера и хората.“

Ендър се зачуди колко ли лесно щеше да се осъществи това. Спомни си, че никой друг човек не можеше да го направи, и колко ужасни бяха бъгерите преди три хиляди години. Техните насекомоподобни тела бяха истински кошмар за детството на човечеството. Дали хората от Милагре щяха да приемат решенията им с лекота?

Е, ще бъде трудно. Няма да е по-тежко от онова, което поискахме от прасенцата.

— Да — рече Ендър. — Можем да приемем и това. Планът е добър.

— И още една промяна — рече Човек. Вдигна глава, погледна Ендър и се ухили. Изглеждаше ужасно, тъй като лицата на прасенцата не бяха създадени, за да се усмихват. — Ето защо се забавихме толкова. Заради всичките тези промени.

Ендър отвърна на усмивката му.

— Ако някое племе на прасенца не подпише договор с хората и ако то нападне някои от племената, които са подписали, тогава можем да воюваме против тях.

— Какво имате предвид под нападение? — попита Ендър. Ако приемеха една обида като атака, то тази клауза щеше да направи забраната за водене на войни нищожна.

— Нападение — рече Човек — е, когато дойдат в нашите земи и убиват братята или съпругите. Не се смята за нападение, ако заявят, че ще воюват, или предложат договор за обявяване на война. Нападение е, когато започнат битката без договор. Тъй като ние никога няма да започнем война, единственият начин това да стане е след нападение от страна на друго племе. Знаех си, че ще попиташ.

Той посочи договора и там наистина внимателно се дефинираше какво се разбира под нападение.

— Това също е приемливо — рече Ендър. Означаваше, че възможността да избухнат войни нямаше да бъде премахната още няколко поколения, може би векове наред, тъй като щеше да отнеме много време да се предложи договорът на всяко племе прасенца в този свят. Ала далеч преди и последното племе да се включи в пакта, помисли си Ендър, щяха да станат ясни предимствата на мирната екзогамия и малцина щяха да искат да бъдат все още воини.

— А сега — последната промяна — рече Човек. — Жените я замислиха като наказание за това, че направи този договор толкова труден. Но аз мисля, че няма да го приемете като наказание. Тъй като ни е забранено да ви отвеждаме в третия живот, след влизането на това споразумение в сила, на хората също ще бъде забранено да въвеждат братята в третия живот.

В първия миг Ендър си помисли, че това бе отмяна на присъдата му: нямаше да се налага да изпълни онова, което и Либо, и Пипо бяха отказали да извършат.

— След договора — рече Човек. — Ти ще бъдеш първият и последен човек, който ще направи този дар.

— Бих искал… — рече Ендър.

— Знам какво би искал, приятелю мой, Говорителю — рече Човек. — На теб то ти се струва като убийство. Ала за мен… когато един брат получи правото да премине в третия живот като баща, тогава той избира или най-големия си съперник или най-истинския си приятел да осъществи преминаването. А това си ти, Говорителю, чакам те още откакто прочетох за първи път „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Много пъти съм казвал на баща си Рутър, че ти единствен от всички хора ще ни разбереш. Сетне Рутър ми каза, че е пристигнал междузвездният ти кораб, че ти и Царицата на кошера сте на борда на този кораб; тогава разбрах, че си дошъл да ме отведеш в третия живот, стига да се справя добре.