— Ще обсъждаме това по-късно — рече Пипо. Онова, което Либо бе забравил предишния ден, сега се върна в съзнанието му с жестока яснота.

— Ето защо Рутър говореше за жените. Те решават кога мъжете трябва да умрат. Той ми го каза, а аз…

Либо се спря. Разбира се, че не предприе нищо. Законът изискваше от него да не предприема нищо. И в този миг той разбра, че мрази закона. Ако законът означаваше да постъпят така с Рутър, то в закона нямаше никакво разбиране. Рутър бе личност. Човек не може да стои настрани и да остави това да се случи на една личност, само защото я изучава.

— Не са го направили заради това, че е изгубил честта си — рече Новиня. — Ако има нещо, което е сигурно, то това е обичта им към дърветата. Виждате ли? — В средата на гръдната му кухина, вече изпразнена, се подаваше съвсем малко филизче. — Посадили са дърво, за да отбележат мястото на погребението му.

— Сега вече знаем защо дават имена на всичките си дървета. — изрече мрачно Либо. — Посаждат ги като надгробни камъни на прасенцата, които са измъчвали до смърт.

— Гората е много голяма — рече спокойно Пипо. — Моля, ограничавайте хипотезите си до възможно най-вероятното.

Тихият му, разумен тон, както и настояването да се държат като учени, дори в тази ситуация, им подействаха успокояващо.

— Какво ще правим? — попита Новиня.

— Ще те приберем веднага в периметъра — рече Пипо. — Забранено е да излизаш тук.

— Имах предвид… тялото, какво ще правим с него?

— Нищо — рече Пипо. — Прасенцата са направили онова, което правят прасенцата, поради някакви си техни причини.

Той изправи Либо на крака.

В първия миг му бе трудно да се задържи; няколко крачки отпускаше тежестта на тялото си и върху двата крака.

— Какво му казах? — прошепна той. — Дори не знам какво от казаното го е убило.

— Не си ти — рече Пипо. — Аз съм.

— Какво, вие да не би да смятате, че те са ваша собственост? — попита Новиня. — Да не си мислите, че техният свят се върти около вас? Прасенцата са го направили поради някаква своя причина. Съвсем очевидно е, че това не се случва за първи път — вивисекцията е извършена прекалено сръчно, за да им е първица.

Пипо прие думите й с черен хумор:

— Ще си изгубим работата, Либо. Новиня ужким не знаела нищо за ксенологията.

— Права си — рече Либо. — Независимо каква е причината да се случи това, то е ставало и преди. Някакъв обичай. — Опитваше се гласът му да звучи спокойно.

— Но толкова по-зле, нали? — рече Новиня. — Значи имат обичай да се изкормват живи.

Тя погледна към другите дървета в гората, която започваше от върха на хълма и се запита колко ли от тях бяха посадени с кръв.

Пипо изпрати доклада си по ансибала, компютърът не му направи спънки да получи необходимото равнище на достъп. Остави на надзираващия комитет да реши дали контактът с прасенцата трябва да бъде преустановен. Комитетът не откри някаква фатална грешка. „Невъзможно е да се скрият отношенията между различните полове, след като някой ден ксенолог може да бъде и жена — казваше се в съобщението му, — и не виждаме момент, в който да не сте действали разумно и предпазливо. Нашето временно заключение е, че сте станали неволни свидетели на някаква борба за власт, която е завършила неблагоприятно за Рутър, затова трябва да продължите контактите с цялата си разумна предпазливост.“

Напълно оправдателно заключение, но въпреки това не бе лесно да се приеме. Либо бе израсъл с прасенцата или поне с онова, което бе чувал за тях от баща си. Познаваше Рутър по-добре от който и да е човек, с изключение на семейството си и на Новиня. Потребни му бяха дни, за да се завърне в Станцията на зенадора, седмици, преди да отиде отново в гората. Прасенцата не дадоха признак, че нещо се бе променило; по-различното бе, че се държаха по-открито и по-дружелюбно от преди. Никой не споменаваше за Рутър, особено пък Пипо или Либо. От страна на хората обаче настъпиха промени. Пипо и Либо никога не се разделяха на повече от няколко крачки, когато бяха всред прасенцата.

Болката и угризенията сближиха още повече Либо и Новиня, накараха ги да разчитат повече един на другиго, сякаш тъмнината ги сближаваше повече от светлината. Прасенцата сега им се виждаха опасни и несигурни, каквато винаги е била и човешката общност, а между Пипо и Либо вече висеше въпросът, чия бе вината, независимо колко често се опитваха да се оневинят един другиго. Тъй че за Либо единственото добро нещо, на което можеше да разчита в живота си, оставаше Новиня; същото важеше и за нея по отношение на Либо.

И макар Либо да имаше майка, братя и сестри и винаги да се прибираше у дома при тях, Новиня и Либо се държаха така, сякаш Станцията на зенадора бе остров, на който живееше и Пипо — добър, но далечен. Пипо се питаше: нима прасенцата са като Ариел8, повел младите влюбени към щастието, или бяха малки калибани9, неподвластни на контрол и готови да убиват?

Няколко месеца по-късно смъртта на Рутър потъна в забрава, смехът им се възвърна, макар никога повече да не бяха тъй безгрижни, както преди. Когато навършиха седемнайсет години Либо и Новиня бяха толкова сигурни един в другиго, че спокойно си разговаряха за онова, което ще вършат заедно след пет, след десет, след двайсет години. Пипо изобщо не си даде труда да ги пита за плановете им за женитба. В крайна сметка, реши той, те изучават биология от сутрин до вечер. И сигурно ще им хрумне да изучат и устойчивите и приемливи за обществото стратегии за възпроизводство. А междувременно им стигаше и това, че си блъскаха непрестанно главите по въпроса, кога и как се съвъкупляват прасенцата, след като нямат видими размножителни органи. Разсъжденията им върху това как прасенцата съчетават генетичния материал неизменно завършваха с шеги, тъй похотливи, че Пипо трябваше да призовава цялото си самообладание, за да се преструва, че не ги намира за забавни.

И тъй, Станцията на зенадора през тези няколко години бе място на истинска дружба между двама прекрасни младежи, които при други обстоятелства щяха да бъдат обречени на студена самота. На никого и през ум не му минаваше, че идилията ще свърши изведнъж и завинаги и ще предизвика трус, който всичките Сто свята щяха да усетят.

Стана толкова простичко, съвсем банално. Новиня анализираше структурата на гъмжащите с мухи тръстики край реката и откри, че същото подклетъчно вещество, което бе причинило Десколадата, се съдържа и в клетките на тръстиката. Тя извика няколко други клетъчни структури в пространството над терминала и започна да ги върти. Всички те съдържаха реагента на Десколадата.

Извика Пипо, който преглеждаше дешифровките от вчерашното си посещение при прасенцата. Компютърът направи сравнение на всички клетки, от които тя имаше проби. Независимо от функциите на клетките, независимо от видовете, от които бяха взети, всяка клетка на извънземните съдържаше елемента на Десколадата, а компютърът ги обяви за абсолютно еднакви и в химичните им пропорции.

Новиня очакваше Пипо да кимне, да й каже, че това е интересно, а може би и да предложи някоя хипотеза. Вместо това обаче той седна и направи отново теста, задаваше й въпроси как компютърът прави сравненията и след това — какво всъщност е действието на Десколадата.

— Мама и татко изобщо не са разбрали какво я задейства, но Десколадата освобождава ето този протеин — е, да го наречем псевдо-протеин — и той атакува генетичните молекули, започва в единия край и разцепва молекулата по средата. Затова са го нарекли „десколадор“ — защото „разлепва“ ДНК и у хората.

— Покажи ми как действа в клетките на туземците.

Новиня задейства компютърната симулация.

— Не, не само генетичната молекула, а цялото обкръжение на клетката.

— Това е само ядрото — рече тя.

Разшири екрана, за да включи още променливи. Компютърът забави действието си, тъй като изчисляваше милиони случайни съчетания на ядрения материал в секунда. В клетката на тръстиката, когато генетичната молекула се „разлепи“, няколко големи окръжаващи протеина се наместиха в зейналата дупка.