— Какво разбираш ти от тези неща, атеист такъв!

— Доколкото си спомням, Свети Павел е бил наблизо и държал одеждите на мъжете, които замеряли Иисус с камъни. Очевидно по онова време още не е бил вярващ. Всъщност, струва ми се, че е бил смятан за един от най-ужасните врагове на църквата. Ала после се е разкаял, нали така? Затова, предлагам да не гледате на мен като на враг Божи, а като на апостол, който още не е спрян по пътя към Дамаск — усмихна се Ендър.

Момчето се вторачи в него, стиснало устни:

— Ти не си никакъв Свети Павел.

— Тъкмо обратното — рече Ендър. — Аз съм апостолът на прасенцата.

— Ти никога няма да ги видиш. Миро никога няма да ти позволи.

— Може и да му позволя — прозвуча глас откъм вратата.

Останалите веднага се обърнаха към него. Миро беше млад — сто на сто нямаше още двайсет години. Но лицето и осанката му подсказваха бремето от отговорности и страдание, непосилни за годините му. Ендър видя как всички му сториха път. Не че се отдръпнаха от него, както биха се оттеглили от някого, от когото се боят. По-скоро се обърнаха към него, заобикаляха го на елипси, сякаш той бе центърът на гравитация в стаята и всички останали се движеха, подчинени от властното му присъствие.

Миро дойде в средата на стаята и се обърна към Ендър. Погледна към пленника му.

— Пусни го — рече Миро. Тонът му беше леден. Ела го докосна леко по ръката:

— Грего се опита да го наръга, Миро. — Ала същевременно сякаш му казваше „Спокойно, всичко е наред, Грего не е в опасност и този човек не е наш враг.“ Ендър долови всичко това; изглежда, Миро — също.

— Грего — рече Миро, — казах ти, че някой ден ще налетиш на човек, който няма да се бои от теб.

Усетил, че изведнъж съюзникът се превръща във враг, Грего се разплака:

— Той ме убива, убива ме.

— Аз наистина му причинявам болка — рече Ендър. Знаеше, че най-добрият начин да спечелиш доверие, бе да казваш истината. — Всеки негов опит да се освободи му причинява доста неудобство. А той още не е престанал да се съпротивлява.

Ендър срещна погледа на Миро, без да трепне, и Миро разбра негласната му молба. И не настоя Грего да бъде освободен.

— Не мога да те измъкна от този, Грегиньо.

— Нима ще го оставиш да върши това? — попита Естевау.

Миро посочи Естевау и заговори на Ендър с примирителен тон:

— Всички го наричат Куим. — На Старк прякорът му звучеше като „цар“. — Първопричината бе, че средното му име е Рей. Ала сега му викат така, понеже си въобразява, че управлява по божествено право.

— Негодник! — рече Куим и излезе от стаята. През това време останалите се настаниха в очакване на разговор. Миро бе решил да приеме непознатия, поне временно; ето защо можеха да посвалят малко гарда. Олядо седна на пода; Куара се върна на мястото си на леглото. Ела се облегна на стената. Миро притегли един стол и седна срещу Ендър.

— Защо дойде в този дом? — попита Миро. По начина, по който зададе въпроса, Ендър разбра, че и той, като Ела, не бе казал никому, че е извикал Говорител. Значи никой от двама им не знаеше, че и другият го бе очаквал. А и на практика едно беше почти сигурно: не бяха очаквали да дойде толкова скоро.

— За да се срещна с майка ви — рече Ендър.

Облекчението на Миро бе почти доловимо, макар той да не направи някакъв отчетлив жест.

— Тя е на работа — отвърна. — Работи до късно. Опитва се да добие вид картофи, които да могат да си съперничат с тукашната трева.

— Като амаранта?

Миро се усмихна:

— Вече си чул за това? Не, не искаме да са чак толкова добър съперник. Ала тукашната храна е много ограничена по вид и картофите ще бъдат добро допълнение. Освен това амарантът не ферментира в хубаво питие. Миньорите и фермерите вече са си внушили, че водката, която се прави от него, е царицата на дестилираните отрови.

Усмивката на Миро осветяваше къщата като лъч светлина, проникнал в пещера през някой процеп. Куара клатеше краче напред-назад като всяко нормално момиченце. Олядо имаше глуповато доволно изражение, очите му бяха полупритворени и металният блясък не бе тъй чудовищно явен. Усмивката на Ела бе по-широка, отколкото заслужаваше хуморът на Миро. Дори Грего се поотпусна и престана да се напряга под хватката на Ендър.

Неочакваната топлина, която Ендър усети в скута си малко по-късно обаче му подсказа, че Грего далеч не се бе предал. Ендър бе трениран да не реагира рефлексивно на вражеските действия, докато не реши съзнателно да остави рефлексите си да действат. Затова, въпреки урината на Грего, която го заля, той дори не трепна. Знаеше какво очаква Грего — яден крясък, Ендър да го блъсне настрани, да го изхвърли от скута си. И тогава той щеше да бъде свободен: това щеше да е победа. Но Ендър нямаше намерение да го дарява с никаква победа.

Ела обаче позна по изражението на Грего какво бе станало. Очите й се разшириха, тя пристъпи гневно към момчето.

— Грего, ти, невъзможен малък…

Ала Ендър й намигна, усмихна се и тя спря на място.

— Грего ми поднесе малък подарък. Това е единственото нещо, което може да ми подари, а и то е произведено от него, тъй че го ценя още повече. Толкова много ми харесва, че май никога няма да го пусна.

Грего изръмжа и отново се опита диво да се освободи.

— Защо правиш това? — попита Ела.

— Той очаква Грего да реагира като човешко същество — рече Миро. — Това иска усилия, а никой не се е опитвал да го стори.

— Аз съм се опитвала — каза Ела.

Олядо заговори от мястото си на пода:

— Ела е единствената тук, която ни кара да се държим възпитано.

Куим изкрещя от съседната стая:

— Недейте разправя на този негодник нищо за семейството ни!

Ендър кимна сериозно, сякаш Куим му бе поднесъл блестящо интелектуално предложение. Миро се изкиска, Ела извъртя очи и седна на леглото до Куара.

— Домът ни не е много щастливо място — рече Миро.

— Разбирам — отвърна Ендър. — След като баща ви е починал съвсем скоро.

Миро се усмихна сардонично. Отново заговори Олядо:

— Сигурно искаш да кажеш: след като баща ни бе жив доскоро.

Ела и Миро явно бяха съгласни с изблика му. Ала Куим отново изкрещя:

— Не му казвайте нищо!

— Тормозеше ли ви? — попита тихо Ендър. Не помръдна, макар че урината на Грего изстина и завоня. Отговори Ела:

— Не ни пердашеше, ако това имаш предвид.

За Миро обаче нещата бяха стигнали твърде далеч:

— Куим е прав — отсече той. — Това си е само наша работа.

— Не — рече Ела. — И негова работа е.

— Как така ще е негова работа? — попита Миро.

— Защото е тук, да говори за смъртта на татко — рече Ела.

— За смъртта на татко ли? — възкликна Олядо. — Шупа педраш! Татко умря само преди три седмици!

— Аз вече бях на път, за да говоря за друга смърт — рече Ендър. — Ала някой бе извикал Говорител за смъртта на баща ви, тъй че ще говоря за него.

— Против него — рече Ела.

— За него — отвърна Ендър.

— Аз те извиках тук, за да кажеш истината — рече мрачно тя, — а цялата истина за татко говори против него.

Мълчанието се настани в ъглите на стаята, сякаш ги прикова на място, докато Куим не пристъпи прага на вратата. Гледаше единствено Ела.

— Ти си го извикала — рече тихо той. — Ти!

— Да каже истината! — отвърна тя.

Обвинението му очевидно я ужили; нямаше нужда той да казва, че е предала семейството си и църквата, след като е докарала този неверник, да извади наяве онова, което толкова дълго бяха крили.

— Всички в Милагре са мили и се отнасят с разбиране — отрони Ела. — Учителите ни си затварят очите пред такива дреболии като кражбите на Грего и мълчанието на Куара. Нищо че не е произнесла и думица в училище! Всички се преструват, че сме просто обикновени деца — внуците на Ос Венерадос, и блестящи при това, нали така — след като в семейството ни има зенадор и двама биолози! Такъв престиж! Те просто се извръщат настрани, когато татко се напие до смърт, прибере се в къщи и пребие мама така, че да не може да ходи!