Най-близкият квартал беше „Вила Атраш“, сетне идваше „Ас Фабрисиаш“, който се простираше досами реката. Както подсказваше името му, той се състоеше предимно от малки фабрики, които произвеждаха метали и пластмаси, преработваха храните и влакната, използвани в Милагре. Добра, стегната, самозадоволяваща се икономика. А Новиня бе избрала да живее далеч от всичко, незабележима, невидима. Да, сега вече Ендър беше сигурен, че изборът е бил неин. Как живееше? Тя никога не бе принадлежала на Милагре. Не бе никак случайно, че и трите молби за идването на Говорител бяха от нея и от децата й. Самият акт на повикването на Говорител бе предизвикателство, знак на неподчинение, знак, че те не се причисляваха към най-набожните католици в Лузитания.

— И все пак — рече Ендър — трябва да помоля някой да ме заведе там. Не бива да им давам да разберат веднага, че от мен не могат да скрият никаква информация.

Картата изчезна и над терминала се появи лицето на Джейн. Тя бе пропуснала да нагласи изображението си спрямо по-големия терминал, затова главата й беше многократно по-голяма от нормалните човешки размери. Бе доста внушителна. А симулацията беше съвършена — чак до порите на лицето й.

— Всъщност, Андрю, те не могат да скрият нищо от мен.

Ендър въздъхна:

— Ти имаш оправдан интерес от това, Джейн.

— Знам. — Тя намигна. — Но ти нямаш.

— Да не искаш да ми кажеш, че не ми се доверяваш?

— Ти излъчваш миризма на безпристрастност и на чувство за справедливост. Но аз съм човек в достатъчна степен, за да искам преференциално отношение, Андрю.

— Ще ми обещаеш ли поне едно нещо?

— Каквото и да е, мой кръвни приятелю.

— Когато решиш да скриеш нещо от мен, ще ми кажеш ли поне, че няма да ми кажеш?

— Това вече е твърде дълбокомислено за мен горката. — Сега изображението й бе карикатурно, твърде женствено.

— Нищо не е прекалено дълбокомислено за теб, Джейн. Направи услуга и двама ни. Не ме подсичай в коленете.

— Докато се занимаваш със семейство Рибейра, би ли искал аз да свърша нещо?

— Да. Открий всички признаци, по които Рибейрови се отличават значително от останалите хора в Лузитания. И всички конфликтни точки между тях и властите.

— Ти заповядваш, аз се подчинявам.

И тя отново изпълни сцената на изчезващия в бутилката дух.

— Ти ме подмами тук, Джейн. Защо се опитваш да ме обезкуражиш?

— Не се опитвам. И не съм те подмамила.

— Изпитвам недостиг на приятели в този град.

— Може да ми довериш дори живота си.

— Не се безпокоя за живота си.

Площадът беше изпълнен с деца, които играеха футбол. Повечето от тях жонглираха, показваха колко дълго могат да задържат топката във въздуха, като използват само крака и глава. Две от тях обаче бяха в жесток двубой. Момчето ще ритне топката с все сила към момичето, застанало на по-малко от три метра разстояние. Тя ще си остане на място, ще поеме удара, без да трепне, независимо колко силен е той. Сетне тя ще ритне, а той ще се опита също да не трепне. Малко момиченце се грижеше за топката — носеше я всеки път, когато се отбиваше от жертвата.

Ендър направи опит да попита някои от момчетата дали знаят къде е къщата на Рибейрови. Отговорите бяха неизменно свиване на рамене; след като настоя, някои от тях тръгнаха да се разотиват, скоро повечето от децата напуснаха площада. Ендър се запита какво ли бе казал епископът на всички за Говорителите.

Двубоят обаче продължаваше с неотслабваща сила. И сега, след като площадът не беше така оживен, Ендър забеляза, че участваше и още едно дете. Гледано откъм гърба, в него нямаше нищо необичайно, но когато Ендър се придвижи до средата на площада, видя, че нещо не бе наред с очите му. Потрябва му само миг, за да установи: момчето имаше изкуствени очи. И двете изглеждаха лъскави, с метален блясък, и Ендър знаеше как действат. Само едното око се използваше за зрение, ала то извършваше четири отделни визуални сканировки, сетне разделяше сигнала, за да подаде на мозъка истинска „бинокълна“ картина. Другото око поддържаше захранването, компютърния контрол и външния интерфейс. Когато поискаше, момчето можеше да запише кратка поредица от изображения в ограничената фотопамет, навярно не повече от трилион бита. Дуелистите го използваха за арбитър; ако оспорваха някоя точка, той можеше да повтори сцената в забавен каданс и да им каже какво се е случило.

Топката удари момчето право в слабините. То видимо трепна, но това не трогна момичето:

— Той се завъртя, видях как бедрата му помръднаха!

— Не съм! Ти ме удари, но аз изобщо не съм хитрувал!

— Ревеха! Ревеха!

Досега говореха на Старк, ала сега момичето обърна на португалски.

Изражението на момчето с металните очи не се промени, ала то вдигна ръка за ги накара да млъкнат.

— Мудоу — отсече.

„Мръднал е“, преведе си Ендър.

— Сабия!

„Знаех си!“

— Ти си лъжец, Олядо!

Момчето с металните очи го погледна презрително:

— Аз никога не лъжа. Ще ти пратя копие от епизода, ако искаш. Всъщност смятам, че мога да го вкарам в мрежата и всички да видят, че хитруваше и сетне излъга.

— Ментиросо! Фильо де пунта! Фоде-боде!

Ендър бе напълно наясно какво означаваха епитетите, но момчето с металните очи ги прие спокойно.

— Да — рече момичето. — Да-ме.

„Дай го тук.“ Момчето яростно свали пръстена си и го хвърли на земята пред краката й.

— Вияда! — тръсна то с дрезгав шепот.

След това хукна.

— Полтрао! — извика момичето подире му. „Страхливец!“

— Сау! — изкрещя момчето, без дори да погледне през рамо.

Този път то не викаше на момичето. Тя се обърна веднага, за да погледне момчето с металните очи, което се вцепени от обидата. Почти веднага момичето погледна към земята. Малчуганът, който носеше топките, отиде при момчето с металните очи и му прошепна нещо. То вдигна очи и за първи път забеляза Ендър.

По-голямото момиче се извиняваше.

— Дескулпа, Олядо, нау куерия ке…13

— Нао а проблема. Миши…14 — Не я погледна. Момичето понечи да продължи, но също забеляза Ендър и замълча.

— Порке еста оляндо-нос? — попита момчето.

„Защо ни гледаш?“

Ендър отвърна с въпрос:

— Воче е арбитро? — „Ти ли си съдията тук?“ Думата можеше да означава и спортен съдия, но и магистрат.

— Де вее ем куандо.

„Понякога.“ Ендър премина на Старк — не бе много сигурен как да изрази нещо по-сложно на португалски:

— Тогава кажи ми, арбитре, честно ли е да се остави един чужденец да търси пътя си без помощ?

— Чужденец ли? Имаш предвид утленинг, фрамлинг или раман?

— Не, струва ми се, че имам предвид неверник.

— О сеньор е дескренте?

„Значи не сте вярващ?“

— Со дескредо но инкривел.

„Не вярвам само в невероятното.“

Момчето се ухили:

— Къде искаш да отидеш, Говорителю?

— В дома на семейство Рибейра.

Момиченцето се приближи до момчето с металните очи.

— Кое семейство Рибейра?

— На вдовицата Иванова.

— Мисля, че мога да я намеря — рече момчето.

— Всеки в града може да я намери — рече Ендър. — Въпросът е дали ще ме заведеш?

— Защо искаш да отидеш там?

— Аз задавам на хората въпроси и се опитвам да открия истината за случилото се.

— Никой в дома на Рибейра не знае никакви истини.

— Ще се задоволя и с лъжи.

— Хайде тогава.

То пое по ниско подстриганата трева на главния път. Момиченцето шепнеше нещо на ухото му. Момчето спря и се обърна към Ендър, който ги следваше отблизо.

— Куара иска да знае как се казваш.

— Андрю. Андрю Уигин.

— А тя е Куара.

— Ами ти?

— Всички ми викат Олядо. Заради очите. — Той вдигна момиченцето и го сложи на раменете си. — Но истинското ми име е Лауро. Лауро Сулемау Рибейра. — Ухили се, сетне се обърна и закрачи.