— Пристигна една, на която не съм в състояние да откажа.

— Мога да родя това бебе по време на сьондринга, но не и на друг свят.

Както и предполагаше, Ендър нямаше намерение да я кани:

— Бебето ще е съвсем русо — рече той. — И ще изглежда безнадеждно не на мястото си в Лузитания. Там повечето са черни бразилци.

Значи — Лузитания. Валънтайн веднага разбра защо отиваше там — фактът, че прасенцата бяха убили ксенолога, бе публично оповестен, бе излъчен в най-гледания час в Рейкявик.

— Ти си полудял.

— Не съвсем.

— Не разбираш ли какво ще стане, ако хората узнаят, че онзи Ендър заминава за света на прасенцата? Те ще те разпънат на кръст.

— Те биха ме разпънали и тук, само че никой освен теб не знае кой съм. Обещай да не казваш.

— С какво можеш да помогнеш там? Когато пристигнеш, ще са минали десетилетия от смъртта му.

— Моите клиенти са обикновено отдавна изстинали, когато пристигам да Говоря от тяхно име. Това е основният недостатък да бъдеш странстващ Говорител.

— Никога не съм допускала, че ще те изгубя отново.

— Аз обаче знаех, че сме загубени един за другиго в мига, когато заобича Якт.

— Трябваше да ми го кажеш тогава! Нямаше да го направя!

— Точно заради това не ти го казах. Но не е вярно, Вал. Ти щеше да го направиш и бездруго. А аз исках да го направиш. Никога не си била по-щастлива. — Той обгърна с ръце кръста й. — Гените на Уигинови зовяха за продължение. Надявам се да родиш още десетина.

— Смята се за невъзпитано да имаш повече от четири, алчно — да са пет, и варварско — ако са повече от шест.

И макар да се шегуваше, тя мислеше как най-добре да проведе сьондринга — да остави асистентите си — абсолвенти, да започнат без нея, да го отмени или да го отложи до заминаването на Ендър?

Но Ендър реши въпроса вместо нея:

— Мислиш ли, че мъжът ти ще позволи един от корабите му да ме отведе тази нощ до марелда, за да мога утре сутрин да взема совалката до звездолета си?

Забързаността му беше жесток удар.

— Ако не се нуждаеше от кораб на Якт, сигурно би ми оставил бележка на компютъра!

— Взех решението си преди пет минути и дойдох право при теб.

— Но ти вече си резервирал пътуването — това иска време за планиране!

— Не и ако купиш кораба.

— Защо си се разбързал толкова? Пътуването ще продължи десетилетия…

— Двайсет и две години.

— Двайсет и две години! Тогава какво значение имат ден или два? Не можеше ли да почакаш един месец, та да видиш бебето ми, като се роди?

— След месец, Вал, може и да нямам смелостта да те изоставя.

— Тогава не го прави! Какво значение имат за теб прасенцата? Бъгерите са достатъчно рамани за един човешки живот. Остани, ожени се като мен; ти отвори вратата към колонизацията на звездите, Ендър, а сега остани тук и се наслади на плодовете на труда си!

— Ти си имаш Якт. Аз имам противни студенти, които искат да ме посветят в калвинизма. Моята работа още не е свършена, а Трондхайм не е мой дом.

Валънтайн почувства думите му като обвинение: ти самата пусна корени тук, без да помислиш дали аз бих могъл да живея на тази земя. Но вината за това не е моя — искаше да възрази тя, — ти си този, който си тръгва, който ме изоставя.

— Спомни си как беше — рече тя, — когато оставихме Питър на Земята и поехме на дългото десетилетия пътуване до първата ни колония — онзи свят, който ти управлява? Беше все едно, че Питър е умрял. Докато пристигнем там, той бе вече стар, а ние — все още млади; когато разговаряхме по ансибала, той приличаше на древен чичко; на зрелия властник Хегемона, на легендарния Лок — на когото и да е, само не и на нашия брат.

— Доколкото си спомням, това бе за добро — Ендър се опитваше да омаловажи нещата.

Ала Валънтайн възприе думите му превратно:

— Смяташ ли, че и аз ще съм по-добре след двайсет години?

— Мисля, че ще ми е по-мъчно за теб, отколкото ако си умряла.

— Не, Ендър, то ще е точно като да съм умряла и ще знаеш, че ти си този, който ме е убил.

Той потрепери:

— Не говориш сериозно.

— Няма да ти пиша. И защо ли да го правя? За теб всичко ще е станало преди седмица-две. Ще пристигнеш на Лузитания и компютърът ще ти избълва писма, трупани двайсет години, от човек, с когото си се сбогувал само преди седмица. Първите пет години ще са на мъка, на болка, че съм те загубила, на самота, че те няма, за да си говорим…

— Якт е твоят съпруг, не аз.

— Пък и какво ли да пиша? Остроумни писма, изпълнени с новости за бебето? Тя ще е на пет, на десет, на двайсет и сигурно ще е омъжена, а ти дори няма да я познаваш, няма да я обичаш.

— Ще я обичам.

— Няма да имаш тази възможност. Няма да се опитвам да ти пиша, докато не стана съвсем стара, Ендър. Докато не пристигнеш на Лузитания, а оттам — на някой друг свят, гълтайки десетилетията на едри хапки. Тогава ще ти пратя спомените си. Ще ти ги посветя. На Андрю, моя обичен брат. Следвах те с радост на две дузини светове, но ти не си готов да останеш и две седмици, макар че те помолих.

— Вслушай се в себе си, Вал, и разбери защо трябва да замина сега, преди да си разкъсала сърцето ми.

— Подобна софистика не би търпял дори у студентите си, Ендър! Не бих изрекла всичко това, ако не се измъкваше като крадец, хванат на местопрестъплението! Не обръщай нещата наопаки и не хвърляй вината върху мен.

Той отговори задъхано, в припряността му думите се застъпваха една друга; бързаше да завърши речта си, преди емоцията окончателно да го е възпрепятствала.

— Не, ти си права, бързам, защото имам работа за вършене там, а всеки ден тук е забавяне, и защото ме боли всеки път, когато видя как ти и Якт ставате все по-близки, а аз и ти — се отдалечаваме все повече, макар и да знам, че точно така трябва и да бъде, тъй че когато реших да тръгна, сметнах, че ще е по-добре да го направя възможно най-бързо, и бях прав; сама знаеш, че съм прав. Никога не съм си и представял, че ще ме възненавидиш за това.

Сега вече чувствата надделяха, думите му секнаха и той се разрида; тя — също.

— Не те ненавиждам, обичам те, ти си част от мен, ти си сърцето ми и когато заминаваш, все едно сърцето ми е изтръгнато и го отнасят някъде…

И това беше краят на разговора.

Старши помощник-капитанът на Рев откара Ендър до марелда — голямата платформа в екваториалното море, откъдето се изстрелваха совалките за среща с обикалящите в орбита звездолети. Стигнаха до мълчаливото съгласие, че Валънтайн няма да го изпраща. Вместо това тя се прибра у дома си и прекара цялата нощ, притисната до мъжа си. На следващия ден отиде на сьондринга със студентите си; плачеше за Ендър само нощем, когато си мислеше, че никой не я чува.

Ала студентите й забелязаха, понесоха се приказки за това, колко силно страда професор Уигин за отпътувалия си брат — странстващия Говорител. Догадките им бяха като на всички студенти — и надценяващи, и недооценяващи действителността. Ала една студентка на име Пликт се досети, че в историята на Валънтайн и Андрю Уигин има и нещо повече, отколкото другите подозираха.

И затова тя започна опити да проучи биографията им, да проследи миналите им пътувания между звездите. Когато дъщерята на Валънтайн Сифте бе още едва четиригодишна, а синът й Рен — двегодишен, Пликт дойде при нея. Беше вече млада преподавателка в университета и показа на Валънтайн публикувания си ръкопис. Бе го представила като белетристика, но, разбира се, всичко беше вярно — това бе историята на брат и сестра, най-старите жители на Вселената, родени на Земята, още преди да бъдат основани колонии на другите светове, които след това пътуваха от свят на свят, търсещи и безредни.

За облекчение на Валънтайн — и странно, но и за нейно разочарование — Пликт не бе разкрила факта, че Ендър бе първият Говорител на мъртвите, а Валънтайн — Демостен. Ала знаеше достатъчно за историята им, та да разкаже за сбогуването им, когато тя бе решила да остане със съпруга си, а той — да замине. Сцената беше по-нежна и по-вълнуваща, отколкото бе била всъщност; Пликт бе описала онова, което би трябвало да се случи, ако Ендър и Валънтайн имаха малко повече чувство за театрален драматизъм.