— Но аз дори не знам какво се произвежда тук — показах постройките зад прозореца.
— Нищо, нищо! — завика Марджер. — Там е работата, че нищо, това е просто склад за старо желязо… нали ви казах.
Тази неочаквано натрапена роля не ми допадна, но повече не можех да упорствувам.
— Добре… какво всъщност трябва да правя?
— Същото, което и аз: да обиколите производствените звена.
Оставихме документите в кабинета и тръгнахме да извършим проверката. Пръв беше голям сортировъчен цех, в който автоматични щипци хващаха цели купчини ламарина, огънати, продупчени корпуси, мачкаха ги и хвърляха под пресата. Излитащите оттам блокове се отправяха по лентите към главния транспортьор. На входа Марджер си сложи на лицето маска с филтър, а друга подаде на мен; да разговаряме стана невъзможно поради невъобразимия шум. Въздухът беше изпълнен с ръждив прах, изригван на червени облаци от пресите. Преминахме през следващата зала, също така изпълнена с глъчка, и по ескалатора се изкачихме на етажа, където цяла редица от машини с валяци поглъщаше сипещото се от улеите старо желязо, ситно раздробено, вече съвсем безформено. Въздушна галерия водеше към отсрещната сграда. Там Марджер провери данните на контролните прибори, после излязохме в двора на фабриката, където един робот ни прегради пътя и съобщи, че инженер Глур вика Марджер на телефона.
— Извинете за момент, веднага ще се върна — завика Марджер и затича по извитите стълбички към стоящия недалеч остъклен павилион. Останах сам върху нажежените от слънцето каменни плочи. Огледах се: постройките отсреща вече бяхме посетили, това бяха сортировъчният и пресовъчен цех; поради разстоянието и звуковата изолация не се чуваше никакъв шум. Отделно от другите сгради, зад павилиона, в който изчезна Марджер, се издигаше ниска, необикновено дълга постройка, нещо като ламаринена барака; запътих се към нея, търсейки сянка, но от металните стени лъхаше непоносима горещина. Вече се готвех да тръгна обратно, когато чух особен звук, долитащ от вътрешността на бараката, звук, труден за определяне, неприличащ на шума на работеща машина; тридесет крачки по-нататък се натъкнах на металическа врата. Пред нея стоеше робот. Когато ме видя, той отвори вратата и направи крачка встрани. Неразбираемите звуци се усилиха. Погледнах вътре: не беше така тъмно, както ми се стори отначало. От убийствената топлина на нагретите стени дъхът ми спря и щях веднага да изляза, ако не бяха ме поразили дочутите гласове. Да, това бяха човешки гласове — някакви не съвсем нормални, сливащи се в хрипкав хор, неясни, мърморещи, сякаш в мрака отекваха стотици повредени телефони; направих две несигурни крачки, нещо изпращя под краката ми и някъде отдолу чух съвсем ясно:
— МуоляВуи… муоляВуи… ббъддетелюббезен… — Изтръпнах. Нажеженият въздух имаше вкус на желязо. Шепотът идваше откъм пода:
— Ббъддете люббеззен… да ме огледате… муоля Вуи…
Към него се присъедини втори, равномерно декламиращ, монотонен глас:
— …Аномално ексцентрична… асимптомосферична… полюс е в безкрайността… по системо линейна… системо холономна… пространство полуметрично… пространство сферично… пространство настръхнало… пространство потъващо…
— Муоля Вуи… на вашшите усслуги… ббъддете люббеззен… муоля Вуи…
Полумракът гъмжеше от пресипнали гласове; над тях се извисяваше по-ясно:
— Жива матерно планетарна… твоето гниещо блато е зора на екзистенцията… встъпителна фаза и ще се роди от кървавите, от мекомозъчните прелъстителна мед…
— …бряк… бреак… брабзелл… верископ…
— Класо на имагинерните… класо мощна… класо нулева… класо на класите…
— Муоля Вуи… ббъддете люббеззен… да проверите…
— Шшшт тиххоо…
— Ти…
— Ссо…
— Шуваш ли ме…
— Шувам…
— Можеш ли да ме докоснеш?…
— Бряк… бреак… брабзел…
— Нямам с какво…
— Жжалко… би… би видял… какъв съм лъскав и… и… студен…
— О, дайте ми до… доспехи, златен меч…
— Ето последните усилия на шествуващия с крачеща инкарцерация майстор на сеченето и разпарянето, защото изгрева, защото изгрева трижди безлюдното царство…
— Аз съм нов… аз съм съвсем нов… никога не съм имал спойка със скелета си… не мога… моля…
— Муоля Вуи…
Не знаех накъде да гледам, зашеметен от страшната горещина и тези гласове. Те се носеха отвсякъде. От пода до продълговатите прозорци под самия свод се издигаха купища преплетени и объркани корпуси на роботи; остатъци от просмукваща се светлина слабо проблясваха по смачканите им брони.
— Имах мъни… чък де… фект, но вече съм… в ред, виждам…
— Какво виждаш… тъмно…
— Аз и така виждам…
— Моля ви само да се изслушате… аз съм безценен, струвам много скъпо… показвам всяка загуба на мощност, намирам всеки блуждаещ ток, всяко свръхнапрежение, само ме проверете… това… това треперене е само за миг… няма нищо общо… моля…
— Муоля Вуи… ббъдетте люббеззен…
— Тестоглавите помислили своята кисела ферментация за дух, разпарянето на коремите — за история, средствата, забавящи разложението, за цивилизация…
— Моля да ме… само мен… това е грешка…
— Муоля Вуи… ббъддете люббеззен…
— Ще ви спася…
— Кой е това…
— Какво…
— Кой спася?…
— Повтаряйте след мен: огънят няма съвсем да ме изгори, водата няма целия да ме превърне в ръжда, врата ще ми бъде тяхната двойна стихия, ще вляза…
— Шшштттихооо…
— Съзерцаване на катоди…
— Катодорцаване…
— Аз съм тук по погрешка… мисля… нали мисля…
— Аз съм огледало на измяната…
— Муоля Вуи… на вашите услуги… бъдете любезен да проверите…
— Разбягване на безкрайно малките… разбягване на мъглявините… разбягване на звездите…
— Той е тук!!! — извика нещо и изведнаж настъпи тишина, почти толкова пронизителна в своето неописуемо напрежение, колкото и предшествуващият я многогласен хор.
— Човек!!! — извика нещо; не зная защо, но бях абсолютно сигурен, че тези думи са насочени към мен. Не отговорих.
— Моля ви… минутка внимание. Аз съм… друг. Аз съм тук по погрешка.
Отново зашумя.
— Тихо! Аз съм жив! — надвикваше се някой с шума.
— Да, захвърлиха ме тук, умишлено ме заковаха в желязо, за да не ме познаят, но ако сложите ухото си, ще чуете пулса ми…
— И аз също! — надвика го друг глас. — И аз! Моля ви! Боледувах, по време на болестта ми се струваше, че съм машина, това беше моята лудост, но сега вече съм здрав. Халистър, Халистър може да потвърди, запитайте го, моля да ме вземете оттук!
— Муоля Вуи… ббъддете люббеззен…
— Брек… бреак…
— На вашите услуги…
Бараката зашумя, заскърца от ръждясали гласове, изпълни се със задъхан вик; започнах да се изтеглям назад, изскочих на слънце и ослепен, притворих очи; дълго време стоях, закривайки ги с ръка, зад гърба ми се разнесе продължително скърцане — роботът затръшна вратата и слагаше резето.
— Муоля Вуи… — все още се носеше сред вълна от приглушен шум иззад стените — …муоля Вуи… на вашите услуги… грешка…
Минах покрай остъкления павилион, без да зная накъде вървя, исках само да се озова колкото може по-далеч от тези гласове, да не ги чувам; трепнах, когато почувствувах на рамото си нечия ръка. Това беше Марджер — красив, светлокос, усмихнат.
— Ох, извинете ме, Брег, хиляди извинения, не знаех, че това ще продължи…
— Какво ще стане с тях? — прекъснах го аз почти грубо, показвайки към самотно стърчащата барака.
— Моля? — замига той изненадан. — С кого?
После изведнъж разбра и се учуди:
— Вие сте били там? Напразно…
— Защо?
— Та това е старо желязо!…
— Как така?
— Старо желязо за претопяване, преминало през селекция. Да вървим!… Трябва да подпишем протокола.
— Момент. Кой извършва тази… селекция?…
— Как кой? Роботите.
— Какво?! Самите те?!
— Разбира се.
Той замълча под моя поглед.
— Защо не ги ремонтират?
— Защото е нерентабилно — бавно отговори той, гледайки ме с учудване.
