Литмир - Электронная Библиотека

С една дума, още от първия миг почувствувах към него антипатия.

Момичето — защото така трябваше да мисля за жената на Марджер, дори да не исках — нямаше нито хубави очи, нито вълшебни коси; нямаше нищо необикновено. Цялата тя беше необикновена. С такова момиче, взел палатка на гърба си, бих могъл да обиколя два пъти Скалистите планини, помислих си аз. Защо пък именно планината? Не знаех. Тя се свързваше в паметта ми с нощуване в сламена колиба, с мъките на катеренето по скалите, с морския бряг, на който няма нищо друго освен пясък и вълни. Нима само това, че устните й бяха небоядисани? Чувствувах присъствието й, усмивката й в другия край на масата дори когато тя не се усмихваше. В пристъп на внезапна дързост реших да погледна шията й — сякаш извършвах кражба. Това беше към края на обяда. Марджер неочаквано се обърна към мен — не съм сигурен дали в същия миг не се изчервих.

Той говори доста дълго, преди аз да съобразя за какво става дума. Да, че във вилата има само един глидер и за съжаление той трябва да го вземе, защото ще ходи в града. Та ако аз имам същото намерение, а не ми се чака до вечерта, бих могъл да пътувам заедно с него. Ако искам, би могъл също така да ми изпрати друг глидер от града или…

Прекъснах го. Заговорих, че няма да излизам никъде, но се поколебах, сякаш си спомних нещо, и изведнъж чух собствения си глас, който казваше, че всъщност имам желание да отида в града и ако е възможно…

— Много добре — каза Марджер. Тъкмо ставахме от масата. — В колко часа ще ви бъде най-удобно?

Няколко секунди минаха в размяна на любезности, докато най-после се изясни, че той ужасно бърза, затова аз казах, че съм готов да тръгна всеки миг.

Върнах се в стаята си, здравата учуден от тоя обрат на нещата. Марджер въобще не ме интересуваше. И всъщност нямах какво да търся в града. За какво тогава ми беше цялата тази история? Освен това останах с впечатление, че той малко попрекали с учтивостта.

В края на краищата, ако аз действително бързах за града, роботите нямаше да ме оставят да се загубя или да вървя пеша. Може би той искаше нещо от мен? Но какво? Та той съвсем не ме познаваше? Така аз размислях върху това, без да зная всъщност защо, докато не настъпи часът на тръгването.

Слязох долу. Жена му я нямаше никъде, не се появи дори и на прозореца, за да се сбогува с него още веднъж, отдалече. В началото седяхме мълчаливо в широката машина, гледайки появяващите се завои и извивки на шосето, пълзящо между хълмовете. Постепенно започнахме разговор. От него узнах, че Марджер е инженер.

— Тъкмо днес трябва да извърша проверка на градската селекстанция — каза той. — Вие, струва ми се, също сте кибернетик?

— От епохата на дялания камък — отговорих аз. — Извинете… а откъде знаете?

— Казаха ми в Бюрото за пътешествия. Любопитен бях да узная кой ще бъде наш съсед.

— Аха.

Замълчахме за миг; по все по-често появяващите се съцветия от цветна пластмаса можеше да се отгатне приближаването на предградията.

— Ако позволите… бих искал да ви запитам, имахте ли някакви трудности с автоматите? — запита той внезапно, и не толкова по съдържанието на въпроса, колкото по интонацията му разбрах, че държи да чуе моя отговор. Това ли го интересуваше? И какво по-точно?

— Имате пред вид… дефектите ли? Имахме ги цял куп. Но това е естествено; в сравнение с вашите те бяха така остарели…

— Не, не става дума за дефектите — побърза да отговори той, — а по-скоро за колебанията в прецизността им в тези така изменчиви условия… за голямо съжаление ние днес нямаме възможност да изпробваме автоматите в извънредни обстоятелства.

В края на краищата всичко се сведе до въпроси от чисто технически характер. Той просто беше любопитен как изглеждаха някои параметри на електронните мозъци, функциониращи в района на действие на мощни магнитни полета, в мъглявините, в точките на гравитационни пертурбации, но не беше сигурен дали тези сведения не представляват забранен засега за публикуване архив на експедицията. Казах му каквото ми беше известно, а за по-подробни данни го посъветвах да се обърне към Турбер, който беше заместник научен ръководител на експедицията.

— А бих ли могъл да се позова на вас?…

— Разбира се.

Благодари ми от все сърце. Бях леко разочарован. Нима само толкова? Но все пак благодарение на този разговор между нас възникна някаква професионална близост и затова го запитах на свой ред за характера на неговата работа; не знаех какво представлява селекстанцията, която той трябваше да контролира.

— Ах, всъщност нищо особено. Просто склад за старо желязо… Бих искал да се посветя по-скоро на теоретична дейност, а това тук има по-скоро характер на практика, всъщност не особено полезна.

— Практика? Тази работа в склад за старо желязо? Как така? Та вие сте кибернетик и би било…

— Старо желязо, но кибернетично… — с крива усмивка поясни той. И добави с лек оттенък на пренебрежителност: — Ние сме твърде пестеливи, разбирате ли? Нищо не бива да се пропилява напразно… В моя институт бих могъл да ви покажа доста интересни неща, но тук…

Той вдигна рамене. Глидерът се дръпна от шосето и през високата метална врата влезе в широкия фабричен двор; видях дълги редици от транспортьори, кулокранове и нещо като модернизирана мартенова пещ.

— Машината е на ваше разположение — каза Марджер. От прозорчето в стената, край която спряхме, се подаде робот и нещо му каза. Марджер слезе, видях го да жестикулира, после се обърна към мен, лицето му беше загрижено.

— Хубава история, няма що — каза той. — Разболял се е Глур… моят колега, а аз сам не мога. Какво да правя сега?!

— За какво става дума? — запитах аз и също слязох.

— Проверката трябва да се извърши от двама души — най-малко двама — поясни той. Изведнъж лицето му просветна. — Скъпи Брег! Та вие също сте кибернетик. Не бихте ли искали вие да…

— Хе, хе, кибернетик — усмихнах се аз. — Древен, ако държите да бъдем точни. Та аз съвсем не съм запознат с това…

— Та това е само формалност! — прекъсна ме той. — С техническата страна ще се заема, естествено, аз, а вие само ще се подпишете, нищо повече!

— О, това ли било? — бавно отговорих аз. Разбирах, че бърза да се върне при жена си, но аз не обичам да се правя на такъв, какъвто не съм, ролята на фигурант не ми подхожда и му казах това, разбира се, в малко по-деликатна форма. Той вдигна ръце, сякаш се бранеше:

— Не ме разбирайте криво, моля ви! Може би наистина бързате — като че ли имахте нещо за уреждане в града. Ако е така… аз някак си… извинете, че…

— Онова може да почака — отговорих аз. — Говорете! С каквото мога, ще ви помогна.

Влязохме в бяла постройка, разположена малко встрани. Марджер ме поведе по някакъв коридор, странно пуст, само в нишите му стояха няколко неподвижни робота. В малък, скромно мебелиран кабинет Марджер извади от стенния шкаф папка с документи и разтваряйки ги на бюрото, започна да ми обяснява в какво се състои неговата — или по-скоро — нашата функция. Не го биваше за лектор; скоро ме обзеха съмнения относно научната му кариера; непрекъснато се позоваваше на научни факти, за които нямах никакво понятие. Принуден бях доста често да го прекъсвам и да му задавам срамно елементарни въпроси, но той, съвсем естествено заинтересован от това, да не би да ме обиди с нещо, приемаше всички мои прояви на невежество едва ли не като добродетели. В края на краищата разбрах, че от десетки години насам съществува пълно разделение между производството и живота.

Автоматизираното производство се намираше изцяло под контрола на роботите, на свой ред надзиравани от други роботи; този цикъл не оставяше място за хората. Обществото съществуваше за себе си, а роботите и автоматите — за себе си; и само за да не бъдат допуснат непредвидени отклонения от установения веднъж завинаги ред в армията на механичните работници, бяха необходими периодичните проверки, извършвани от специалисти. Марджер беше един от тях.

— Няма съмнение — обясняваше той, — че ще заварим всичко в пълен ред, затова само ще обиколим набързо всички звена на процесите, ще сложим подписите си и — край.

30
{"b":"283549","o":1}