Когато излязохме на шосето и свихме през полето на път за в къщи, Олаф отри челото си с кърпичка. Аз също се бях изпотил.

— Дявол да го вземе всичко това — каза Олаф.

— Задръж го за по-подходящ случай…

Той кисело се усмихна.

— Хел?

— Какво?

— Знаеш ли на какво приличаше това? На сцена от филмово студио: римляни, куртизанки и гладиатори.

— Гладиаторите сме ние, нали?

— Именно.

— Ще побягаме ли? — запитах аз.

— Ще побягаме.

Ние затичахме из полето. До вилата имаше около пет мили. Но бяхме завили доста надясно и трябваше да се връщаме назад. И все пак успяхме да се изкъпем преди обяда.

Почуках на вратата на Олаф.

— Ако си свой, влез — чух гласа му.

Стоеше гол на средата на стаята и с пулверизатора пръскаше гърдите си със светложълта течност, която мигновено се превръщаше в пухкава материя.

— А, това е течното бельо, така ли? — казах аз. — Как успяваш да се справиш с нея?

— Нямам друга риза — отговори той. — Какво, не ти ли харесва?

— Не. А ти?

— Ризата ми вече се скъса.

На учудения ми поглед той отговори, мръщейки се:

— Заради оня, усмихнатия, разбра ли?

Не казах повече нищо. Той обу старите си панталони — помнех ги още от „Прометей“ — и ние слязохме долу. На масата имаше само три прибора. Но в столовата нямаше никого.

— Ние сме четирима — обърнах се към белия робот.

— Не, Брег, Марджер го няма. Вие, тя и вашият приятел ще обядвате тримата. Да сервирам ли, или ще чакате да дойде тя?

— По-добре да почакаме — побърза да отговори Олаф. Добро момче. В същия миг влезе тя. Беше в същата пола, в която и вчера, косите й бяха леко влажни, сякаш току-що беше излязла от водата. Запознах я с Олаф, той беше спокоен и се държеше с достойнство. Аз не умеех да се държа като него.

Известно време разговаряхме. Тя каза, че мъжът й всяка седмица трябва да отсъствува три дни във връзка със своята работа и че водата в басейна, въпреки слънцето, не е толкова топла, колкото би трябвало да бъде. Но скоро разговорът ни се прекъсна и колкото и да се стараех, не можах да измисля нищо; потънах в мълчание и започнах да ям, наблюдавайки седящите срещу мен толкова различни една от друга фигури. Забелязах, че Олаф я оглежда, но само тогава, когато разговарях с нея и тя гледаше към мен. Лицето му беше съвсем безизразно. Сякаш през цялото време си мислеше за нещо съвсем друго.

Към края на обяда дойде белият робот и съобщи, че водата в басейна довечера ще бъде топла, както е пожелала нашата съседка. Тя благодари за компанията и се прибра в стаята си. Останахме двамата с Олаф. Той ме погледна и аз отново се изчервих.

— Как става така — започна Олаф, пъхайки в устата си цигарата, която му подадох, — че човекът, който може да се навре без всякакъв страх в онази вонеща дупка на Керенея, този стар кон — не, не кон, а стар сто и петдесетгодишен носорог, започва да…

— Престани, моля те… — измърморих аз. — Ако искаш да знаеш, мога още веднъж да вляза там…

Не довърших.

— Добре. Няма вече. Обещавам. Но знаеш ли, Хел, трябва да ти кажа, че отлично те разбирам. И съм готов да се обзаложа, че не знаеш защо…

Кимнах с глава към посоката, в която тя си отиде.

— Защо ли?…

— Да. Знаеш ли?

— Не. А ти знаеш ли?

— Знам. Да ти кажа ли?

— Кажи. Само, моля те, без гадости.

— Ти май наистина си се побъркал — възмути се Олаф. — Това е толкова просто. Но ти винаги си имал този недостатък — да не виждаш това, което е под носа ти, а онова, далечното, разните му там Кантори и Корбазилии…

— Не се прави на толкова умен!

— Знам, че се държа като хлапе, но ние изостанахме в нашето развитие, когато зад нас затегнаха онези шестстотин и осемдесет болта.

— Е, и какво от това?

— Това, че тя напълно прилича на момичетата от наше време. Не си слага червена гадост в ноздрите, нито металически чинии в ушите, нито има светещи къдрици, нито блести цялата в злато, момиче, каквото би могъл да срещнеш на всяка крачка в Цеберто или в Апрену. Спомням си дори точно такива като нея. Това е всичко.

— Да ме вземат дяволите — тихо казах аз. — Сигурно е така. Да, но има една разлика.

— Каква?

— Това, което вече казах. В самото начало. С онези момичета се държах съвсем иначе. И ако трябва да бъда откровен, никога не съм си представял… винаги съм се смятал за тиха, спокойна вода.

— О, разбира се! Жалко, че не ти направих снимка, когато се измъкваше от дупката на Керенея. Щеше да я видиш тая тиха вода. Човече, аз вече си мислех, че… ех!

— Остави на мира Керенея с всичките й пещери и дупки — предложих аз. — Знаеш ли, Олаф, преди да дойдеш тук, ходих при един лекар, доктор Джуфон се казва, много симпатично старче. Отдавна е прехвърлил осемдесетте, но…

— Такава ни е съдбата — спокойно отбеляза Олаф. Той издуха дима и гледайки как се разсейва над снопа бледо-лилави цветя, приличащи на набъбнал хиацинт, продължи: — Най-добре ни е сред такива древни старчета. С еей такива дълги бради. Само като си помисля за това и чак ме втриса. Знаеш ли какво? Да си купим кафез с кокошки, от време на време ще им извиваме вратовете.

— Престани да се занасяш. Та този доктор ми каза много мъдри неща. Че нямаме семейства, а сред връстниците си приятели няма да намерим, затова единственото, което ни остава, са жените, но да имаш една жена сега е по-трудно, отколкото няколко. И беше прав. Убедих се в това.

— Хел, зная, че си по-умен от мен. Ти винаги си обичал разни такива чудновати истории. Най-напред да бъде ужасно трудно и отначало да не можеш и едва когато три пъти поред излезеш от кожата си, да постигнеш своето. Иначе не ти е сладко. Не ме гледай така. Не ме е страх от тебе, да си знаеш.

— Слава богу. Само това ми липсваше.

— Та… какво исках да кажа? Аха. Знаеш ли, отначало си мислех, че искаш да бъдеш нещо повече от пилот и човек, който се грижи за всичко, и затова така кълвеш. Чаках само кога ще започнеш да си вириш носа. И когато виждах как ти отново започваш да измъчваш Нормерс и Вентури с разните там свои разсъждения и полека-лека се впускаш в дълбокоучени дискусии, все си мислех, че вече започваш. Но после избухна оня взрив, помниш ли?

— Оня през нощта?

— Да. И Керенея, и Арктур, и спътника. Друже мой, все още виждам насън този спътник, а веднъж дори паднах от леглото заради него. Ех, този спътник? Е, и какво — виждаш, нали?… Сигурно имам склероза. Все забравям… Но после се случи всичко това и аз разбрах към какво си се стремил. Само ти обичаш това и по друг начин не умееш. Помниш ли как молеше Вентури за неговия личен екземпляр от онази книжка, червената, какво беше това?

— „Топология на хиперпространството“.

— Точно така. А той ти отговори: „Това за вас ще бъде трудно, Брег, вие нямате нужната подготовка“…

Разсмях се, защото той великолепно имитираше гласа на Вентури.

— Той беше прав, Олаф. Наистина беше трудно.

— Да, тогава, по после успя да се справиш, нали?

— Справих се. Но… без никакво удоволствие. Знаеш защо. Горкият Вентури!…

— Не говори така! Не се знае кой кого трябва да съжалява, ако се вземат пред вид по-нататъшните събития…

— Той вече никого не ще може да съжали. Ти тогава беше на горната палуба, нали?

— Аз?! На горната? Човече, та аз стоях до тебе!

— Да, наистина. Ако не беше пуснал охлаждането с пълна мощност, може би всичко щеше да свърши с опарванията. Както стана и с Арне. Сигурно Вентури се е объркал.

— Как не. Не, ти си просто изумителен. Та нали Арне все пак загина.

— Пет години по-късно. Пет години са си пет години.

— Пет години, но какви?

— Сега ти самият говориш така, а преди това, на басейна, когато аз започнах да говоря за това, се заяде с мен.

— Защото беше чудесно и в същото време непоносимо. Признаваш ли? Ти самият кажи — всъщност какво има да се говори? Когато излезе от оная дупка на Ке…