— Да.

— И така… Ардер. Когато погледнах към него, там — в очите му имаше сълзи. Том Ардер. Но той съвсем не се срамуваше от това, нито тогава, нито по-късно. Когато по-късно говорехме за него — а говорехме неведнъж, връщахме се към това, — някои се сърдеха. Мислеха, че правим това умишлено, че се преструваме или кой знае какво. Защото в такива мигове ставахме такива някакви… небесни. Смешно, нали? Но на въпроса. Ние се погледнахме и в главите ни дойде една и съща мисъл. Макар и да не знаехме дали ще успеем да регулираме гравипеленгатора, както трябва. Иначе нямаше да намерим „Прометей“. Помислихме си, че дори само заради това радостно великолепие си струваше да кацнем тук и да погледаме.

— На възвишение ли стояхте?

— Не знам. Ери, там имаше сякаш някаква друга перспектива. Гледахме отвисоко, но нямаше никакъв склон. Почакай! Виждала ли си големия Колорадски каньон?

— Виждала съм го.

— Представи си, че този каньон е хиляди пъти по-висок. Или дори милион. Че е направен от червено и розово злато, почти напълно прозрачен, така че през него се виждат всички пластове, напъвания и седловините на неговите геологически формации, че всичко това е безтегловно, плува и някак безлично ти се усмихва. Не, съвсем не е така! Мила, ние с Ардер ужасно се стараехме да го опишем някак си на другите, но нищо не излизаше. Този камък — той е оттам… Ардер го взе за талисман. Носеше го винаги. На Керенея също. Държеше го в кутийка от витамини. Когато камъкът започна да се троши, го зави в памук. После — когато се върнах сам, го намерих, лежеше под койката в неговата каюта. Сигурно го беше изпуснал. Олаф, струва ми се, мислеше, че Ардер загина заради това, но не смееше да ми го каже, защото би било твърде глупаво… Какво общо можеше да има между това камъче и жичката, която повреди радиото на Ардер?…

През това време Олаф все още не даваше признаци на живот. Моето безпокойство се превърна в угризение на съвестта. Страхувах се, че е извършил нещо необмислено. Беше все още самотен, и то много повече, отколкото аз преди това. Не исках да намесвам Ери в непредвидени истории, а те биха могли да възникнат в резултат на предприетите от мен по собствена инициатива търсения, затова реших да отида най-напред при Турбер. Не бях сигурен дали ще го помоля за съвет — просто исках да го видя. Адресът му знаех от Олаф: Турбер живееше в университетския център Малеолан. Уведомих го с телеграма за моето пристигане и за първи път се разделих с Ери. Тя беше станала напоследък мълчалива и неспокойна: приписвах това на безпокойството й за съдбата на Олаф. Обещах й, че ще се върна колкото може по-бързо, най-вероятно след два дни, и че след разговора с Турбер няма да предприемам нищо, преди да се посъветвам с нея.

Ери ме изпрати до Хоулу, където взех директен улдер. Плажовете на Тихия океан вече бяха опустели — приближаваше сезонът на есенните щормове, от близките туристически центрове вече бяха изчезнали тълпите пъстро облечени младежи и затова не ме учуди, че бях почти единственият пътник на сребърния снаряд. Полетът в облаците, превръщащ околната среда в нещо нереално, трая по-малко от час и завърши към залез слънце. Градът изплува от настъпващия мрак като многоцветен огън — най-високите сгради, във формата на винени чаши, горяха в тъмнината като тънки, неподвижни пламъци, силуетите им светеха сред бялата мъгла като гигантски пеперуди, съединени с въздушните арки на най-високото комуникационно ниво; следващите, по-ниски етажи на улиците образуваха пресичащи се, извити цветни реки. Може би поради мъглата или благодарение на прозрачността на строителния материал, гледан отвисоко, центърът приличаше на спираловидно петно от искрящо стъкло, на остров, осеян със скъпоценности и издигнат сред океана, огледалната повърхност на който отразяваше все по-слабо проблясващите етажи чак до най-ниските, сякаш от подземията на града просветваше рубиненият му скелет. Трудно можеше да се повярва, че тази феерия на преливащи се един в друг огньове и цветове е просто жилище на няколко милиона души.

Университетският комплекс се намираше извън града. Точно там, сред огромния парк, на бетонна площадка кацна моят улдер. За близостта на града свидетелствуваше само бледосребристото зарево, обгърнало небето над черната стена от дървета. Дългата алея ме доведе до главната сграда, тъмна, сякаш мъртва.

Едва отворих голямата стъклена врата и вътре пламна светлина. Озовах се в хол със сводест таван. Подът беше облицован с бледосини плочки. Лабиринт от звуконепроницаеми проходи ме изведе до дълъг коридор, прав и строг — отворих една врата, втора врата — всички помещения бяха празни и сякаш отдавна изоставени. Качих се горе по най-обикновена стълба. Сигурно някъде имаше асансьор, но не исках да го търся и всъщност тази стълба предизвика любопитството ми, защото беше неподвижна. Горе в двете посоки се простираше също такъв коридор и същите празни стаи; на вратата на една от тях видях малка бележка с ясно изписани букви: „Тук съм, Брег.“ Почуках и в същия миг чух гласа на Турбер.

Влязох. Той седеше прегърбен на фона на тъмнината, изпълнила прозореца, заемащ цялата стена. Бюрото, на което работеше, беше отрупано с хартия и книги — истински книги, — а на друго по-малко, встрани от него, лежеха цели купища кристално „зърно“ и най-различни апарати. Пред него лежеше купчина хартия и с писалка, която топеше в мастило, Турбер правеше бележки по полетата.

— Сядай! — каза Турбер, без да вдига глава. — Свършвам.

Седнах в ниското кресло до бюрото, но веднага го дръпнах назад, защото светлината превръщаше лицето на Турбер в неясно петно, а аз исках добре да го разгледам.

Той работеше, както винаги, бавно, с навеждане на главата и с движение на веждите, защищавайки се от блясъка на лампата. Това беше една от най-скромните стаи, които бях виждал досега — с матови стени, със сива врата, без нито едно украшение, без всякаква следа от омръзналото ми злато — от двете страни на вратата се виждаха четириъгълни, сега слепи екрани, стената край прозореца заемаха метални шкафчета, до едната беше опряно голямо руло от карти или чертежи — и това всъщност беше всичко. Преместих погледа си върху Турбер. Плешив, масивен, тежък, той пишеше, от време на време изтривайки с опакото на ръката си някоя сълза от окото си. Очите му винаги сълзяха, а Гима веднаж ми каза (той обичаше да издава тайните на другите, особено такива, които някой усърдно се стараеше да скрие), че Турбер се страхува за зрението си. Тогава разбрах защо винаги си лягаше пръв, когато променяхме ускорението, и защо — през последните години — позволяваше да го отменят в работите, които по-рано изпълняваше сам.

Събра с две ръце листовете, чукна с тях по бюрото, за да подравни краищата им, сложи ги в папката, затвори я и едва тогава, отпускайки големите си ръце с дебели пръсти, каза:

— Здравей, Хел. Как са работите ти?

— Не се оплаквам. Ти… сам ли си?

— Искаш да кажеш: тук ли е Гима? Не. Няма го: замина вчера за Европа.

— Работиш ли…

— Да.

Настъпи късо мълчание. Не знаех как ще посрещне това, което исках да му кажа — исках най-напред да разбера как гледа на заварения от нас свят. Всъщност, доколкото го познавах, не можех да очаквам от него особена откровеност. Винаги запазваше за себе си по-голямата част от мнението си.

— Отдавна ли си тук?

— Брег — каза той, все така неподвижен. — Съмнявам се, че точно това те интересува. Нещо извърташ.

— Възможно — казах аз. — Значи, да говоря направо?

Усещах същото вътрешно безпокойство, нещо средно между неловкост и раздразнение, което винаги ме обхващаше в негово присъствие — както, струва ми се, и другите. Никога не знаех кога се шегува или се подиграва, а кога говори сериозно; при цялото си спокойствие, при цялото внимание, което оказваше на партньора си, той все пак си оставаше съвършено неуловим.

— Не — каза той. — Може би по-късно. Откъде пристигаш?

— От Хоулу.