Тя стоеше пред мен на колене, не откъсвайки поглед от лицето ми с отпуснати ръце.

— Ти ли си? Наистина ли? — питах аз. Едва сега разбрах, обърнах се и борейки се с виенето на свят, няколко метра от края на шосето видях два вкопчани черни силуета. Когато отново се обърнах към Ери, дъхът ми спря.

— Хел…

— Да?

— Опитай се да станеш… ще ти помогна…

— Да стана ли?

Изглежда, главата ми още не беше напълно в ред. Разбирах какво беше станало и не разбирах. Ери ли беше в глидера? Невъзможно.

— Къде е Олаф? — запитах аз.

— Олаф? Не знам.

— Как така… Няма ли го?

— Не.

— Ти сама ли си?

Тя кимна.

И изведнъж ме обзе ужасен, чудовищен страх.

— Как можа? Как можа?

Лицето й се свиваше, устните й трепереха, не можеше да произнесе нито дума.

— Трябва… ше…

И отново заплака. Постепенно притихна и се успокои. Докосна лицето ми. Челото. С едва доловими движения докосваше черепа ми, а аз повтарях почти беззвучно:

— Ери… ти ли си?

За няколко секунди изгубих съзнание. После бавно станах, Ери ме подкрепяше, както можеше; стигнахме до шосето. Едва там забелязах как изглеждаше колата: бронята, цялата предница, всичко беше станало на хармоника. Затова пък глидерът почти не беше повреден — едва сега осъзнах цялото му превъзходство — освен леката вдлъбнатина на капака, отстрани, там, където беше попаднал главният удар, нямаше друго нищо. Ери ми помогна да се кача, даде глидера на заден, докато смачканият автомобил с дрънчене легна на една страна, после глидерът полетя напред. Връщахме се обратно. Мълчах. Светлините плуваха назад. Главата ми се люлееше, все така огромна и тежка. Слязохме край вилата. Прозорците все още светеха, сякаш ние бяхме вътре. Ери ми помогна да вляза. Легнах на леглото. Тя тръгна към масата, заобиколи и се насочи към вратата. Надигнах се:

— Отиваш ли си?

Дотича при мен, коленичи пред леглото и закима отрицателно с глава.

— Не?

— Не.

— И никога няма да си отидеш?

— Никога.

Прегърнах я. Тя долепи буза до лицето ми, а от мен си отиваше всичко: угасващите въглени на гнева, яростта и безумието на последните часове, страхът, отчаянието, лежах празен, като мъртъв — и само я притисках все по-силно, сякаш силите ми се връщаха, а наоколо беше тихо, светлината блестеше в златната обвивка на стаята, а някъде далече, зад отворените прозорци, сякаш в някакъв друг свят, шумеше океанът.

Може да изглежда странно, но нито през тази вечер, нито през другата ние не разменихме нито дума. Нито една. Едва на другия ден, късно следобед, узнах как е станало всичко: веднага щом съм заминал, тя се досетила защо и се изплашила, не знаела какво да прави — най-напред искала да извика белия робот, но разбрала, че това няма да помогне; също и той — не го наричаше иначе, — той също не би й помогнал. Може би Олаф. Олаф сигурно, но не знаела къде да го търси, освен това нямало време. Тогава взела домашния глидер и тръгнала след мен. Догонила ме бързо и ме следвала, докато била още сигурна, че се връщам у дома.

— Щеше ли да слезеш? — запитах аз.

Тя се поколеба.

— Не знам. Мисля, че да. Сега си мисля така, но всъщност не знам.

После, когато видяла, че продължавам нататък, се изплашила още повече. Останалото знам.

— Нищо не разбирам — казах аз. — Как можа да го направиш?

— Казах си… че нищо няма да ми се случи.

— Знаеше ли какво искам да направя и къде?

— Да.

— Откъде?

След дълго мълчание.

— Не знам. Може би защото вече те познавам…

Аз мълчах. Исках да питам за още много неща, но не посмях. Стояхме до прозореца. Със затворени очи, чувствувайки безкрайния простор на океана, аз казах:

— Е, добре, Ери… а сега? Какво ще стане сега?

— Вече ти казах.

— Но аз не искам така… — прошепнах аз.

— Иначе не може и да бъде — каза тя след малко. — Всъщност…

— Какво всъщност?

— Не искам.

Същия ден, надвечер, отново като че ли нещо се развали. Защото онова се връщаше и напираше и пак се оттегляше — защо? Не знам. Тя като че ли също не знаеше. Сякаш ние се сближавахме само пред лицето на опасността и само там се познавахме и можехме да се разбираме. Дойде нощта. И отново утрото.

И това беше краят и началото. Защото след седмицата отидохме в Мей, окръжния център, и там, в бюрото, пред човека, облечен в бяло, изрекохме формулата, която ни направи мъж и жена. Същия ден телеграфирах на Олаф. На другия ден отидох в пощата, но от него нямаше нищо. Помислих си, че може би се е преместил в друг град и затова не отговаря. Ако трябва да бъда искрен, още тогава, в пощата почувствувах някакво безпокойство, защото никога по-рано Олаф не беше постъпвал така, но заради всичко, което се случи с мен, аз не се тревожих за това дълго и не й казах нищо. Сякаш бях забравил.

Нашият брак, сключен само под напора на трескавото ми безумие, излезе неочаквано сполучлив. Животът ни течеше по линията на някакво своеобразно разграничение. Когато дойдеше до разлика в мненията, Ери умееше да защити своето становище, но тогава ставаше дума за проблеми от общ характер. Тя беше например привърженичка на бетризацията и я бранеше с аргументи, които съвсем не бяха взети от книгите. Това, че тя така открито противопоставяше своето мнение на моето, смятах за добър признак; но нашите спорове се водеха само през деня. На дневна светлина тя не се решаваше или по-точно не искаше да говори за мен спокойно и безпристрастно, може би защото не знаеше коя от нейните думи щеше да бъде посочване само на моите лични недостатъци, на чудачествата на „човека от консервната кутия“, както би казал Олаф, а коя — атака, насочена към ценностите на моята епоха. Но през нощта като че ли за това, че мракът малко смекчаваше остротата на моето присъствие, тя говореше за мен, тоест за нас, и аз се радвах на тези тихи разговори в тъмнината, която милостиво скриваше непрекъснатото ми изумление.

Ери ми разказваше и за себе си, и за своето детство, и по този начин за втори или по-скоро за първи път, защото беше изпълнен с реално, човешко съдържание, разбрах как изкусно беше изградено това общество на непрекъсната, тънко стабилизирана хармония. Смяташе се за напълно естествено, че раждането и възпитаването на децата през първите 4 години от живота им е въпрос на висока квалификация и всестранна подготовка, даже на специално обучение; за да получи разрешение за раждане на дете, семейството беше длъжно да положи нещо като изпит; отначало ми се стори, че това е абсурдно, но след кратко размишление трябваше да призная, че парадоксалността на обичаите беше характерна по-скоро за нашето време, отколкото за тяхното — защото някога не можеше да построиш къща или мост, да излекуваш болен, да изпълняваш най-простите административни задължения без съответното образование, а най-важната от всички човешки дейности — раждането на деца и изграждането на тяхната психика — беше предоставена на слепия случай и моментната прищявка, а обществото се намесваше едва тогава, когато за поправянето на извършените грешки ставаше твърде късно. По такъв начин правото да имаш деца се беше превърнало в особен род привилегия, която не се даваше на когото и да е; по-нататък — родителите не можеха да изолират децата от техните връстници — създаваха се специални групи с деца от двата пола, в които бяха представени най-различни темпераменти; тъй наречените трудни деца бяха подлагани на допълнителни хипногогични процедури, а обучаването на всички започваше необикновено рано. Не ги учеха да четат и пишат — това ставаше много по-късно; особеното в обучението на най-малките се състоеше в това, че благодарение на специални игри тях ги запознаваха с устройството и живота на Земята, с богатството и разнообразието на обществения живот; по такъв непринуден начин четири– петгодишните деца се запознаваха с принципите на търпимост и уважение спрямо мненията на другите, на съвместния живот в обществото, свикваха с мисълта, че физическата разлика между децата (а следователно и между хората) от различните раси е несъществена. Всичко това ми се струваше твърде хубаво, но с една според мен доста съществена забележка: защото несъкрушимата основа на този свят, негов всеобхватен закон беше бетризацията. Възпитанието се стремеше именно към това — да се приема бетризацията като нещо съвсем естествено, също както раждането и смъртта. Дори когато чувах от устата на Ери как в училищата преподават стара история, обхващаше ме гняв, който едва успявах да овладея. Според тях това са били времена на жестокост и на варварство, неудържимо размножаване, на ужасни икономически и военни катастрофи, а онези постижения на цивилизацията, за които се споменаваше, бяха представени като резултат на силите и стремежите, които са позволили на хората да победят мрака и жестокостта на епохата; с други думи, до тези постижения се е стигало напук на общо разпространената тогава тенденция към живот за сметка на другите. Това — казваше историята, — което някога е било постигано с цената на неимоверни усилия, което е могло да бъде привилегия на малка група от хора, до което е водел път, гъмжащ от опасности и неизбежността от самоотрицание, компромиси, морални поражения, изкупващи материалното благополучие, днес е всеобщо леснодостъпно и сигурно.